Тони истински приятел

Мечето Тони се събуди тъжно и без настроение. Цяла нощ се беше въртяло на полицата между тетрадките на Ани и камиончето на Виктор. Снощи, докато Ани си оправяше раницата за училище, а Виктор сгъваше прилежно цветните листи, които щяха да станат пътуващи писма за Дядо Коледа – никой не се сети за него – тe просто не го забелязваха, сякаш не съществуваше! Цял предиобед Тони бършеше праха от полицата, от бюрото, от нощните шкафчета на децата с малката си носна кърпичка, която беше пришита към коремчето му. Следобед реши да подреди разпилените химикали, моливи, флумастри, внасяше ред спокойно и търпеливо.

-  Какво си се разшетъл, Тони, стига вдига тоя прахоляк. А-а-Апчиху! Започнах да кихам! – подвикна му Лина – любимата кукла на Ани, която беше подарък за отдавна отминалия й 5-ти  рожден ден  -  Нали знаеш, че децата отдавна не си играят с нас, те си имат други любими играчки – видеоигрите, компютрите – няма смисъл да се стараеш да подреждаш – никой няма да забележи!

            - Ще забележат, ще видиш, ти си стой там сама цял ден, без да правиш нищо – как искаш да играе с теб отново Ани, та ти си се скрила зад купчината листи и ненужни вещи и си станала точно такава – ненужна вещ! – скара й се Тони и продължаваше да търка упорито и съсредоточено покрай роклята й.

Тони отдавна беше научил нещо много важно – за да бъдеш забелязан, желан и обичан – трябва първо да положиш усилия, да бъдеш добър и да зарадваш някого с любов! Затова и чистеше и търкаше, подреждаше цял ден! За да ги зарадва, а когато децата са радостни – те са усмихнати и обичат да прегръщат. Щяха да се чудят и питат взаимно кой е подредил така старателно в детската стая и тогава щяха да го видят – Тони винаги се подпираше на корицата на любимата книжка с приказки на децата, но го правеше така, че да е видим. И тогава ставаше чудото. Сърчицето на Тони се стопляше и разливаше от любов винаги когато или Ани, или Виктор го вземаше, потъркваше носле в неговото, което беше като копче и силно го гушваше. Тони почти оставаше без дъх от тези силни прегръдки и после му трябваха секунди за да започне отново да диша, но дишаше вече много по- щастлив! Чувстваше се обичан!

До снощи. За първи път от толкова много време нито Ани, нито Виктор го забелязаха! Дори по-лошо. Преместиха го от бюрото, върху полицата до тетрадките и камиончето, които той така старателно беше подреждал – тетрадките по големина, а камиончето – паркирано на своето място до пистата с колички. А те просто го стовариха – като ненужна и излишна вещ, която пречи. Толкова много го заболя сърцето от тази постъпка, че цяла нощ не спираше да се върти, не можа да мигне и плачеше тихо, като отвреме – навреме попиваше нослето си с носната си кърпичка.

 Ани  беше нервна и притеснена – утре тя имаше много важен тест, за който се беше готвила отдавна упорито. От него зависеше дали ще се класира на следващия кръг. Затова се въртя дълго време в леглото и  от вълнение не можеше да заспи. Повтаряше си, че ще се справи, че всичко е в главата й и няма начин нещо да се провали.

Виктор беше решил, че утре, заедно с приятелите си ще напишат дружно писмата си с желания за подаръци и ще ги адресират лично до Дядо Коледа. Той трябваше да занесе цветни листи за изразботване на пликове, а другите момчета – стикери, с които да налепят пликовете. Смяташе наум – един лист за Дени, за Любо, за Мони. И за него. Четири – два зелени и два червени. За да изпъкват стикерите на тях.Сгъна ги доволно и ги остави на бюрото.

На следващият ден всичко сякаш тръгна наопаки. Ани успя да изгори с ютията подгъва на роклята, която беше решила да облече. Това я разстрои ужасно, защото беше късметлийската й рокля, която винаги й носеше късмет. Виктор изкипи млякото на котлона, което всяка сутрин пиеше и навсякъде се разнесе миризма на изгоряло мляко. Това нажежи обстановката още повече. Успяха дори да се скарат на вратата преди да излязат от вкъщи. Навън валеше сняг на едри парцали и трупаше ли, трупаше, което обаче затрудняваше придвижването до училище. Отвсякъде се чуваха клаксони на коли, всички бързаха, дори не забелязваха снежната красота себе си.

Тони за пореден път издуха нослето си и реши, че след като няма да успее да заспи е време да става.

- Какво си се намръщил, Тони, дай го малко по-весело – подвикна му куклата Лина – аз ти казах, че ще дойде моментът, в който ще забравят и тебе и няма да те забелязват изобщо!

 - Я млъквай, Лина, гледай си твоята работа!

Тони скочи от полицата, раздвижи си вратлето и тъкмо когато се чудеше как да прекара деня си, след като се чувства много тъжен и предаден – забеляза нещо. Листите на Виктор, които беше приготвил снощи си седяха забравени на бюрото, а Ани, като на майтап -  беше забравила папката си с материали за теста. А сега какво ще правят?! Тони трескаво мислеше и тогава реши – набутва всичко в една найлонова папка за да не се намокри и тръгва! За училище! Няма как да остави приятелите си, като знае, че може да им помогне! Проблемът на Тони обаче не беше само един – той никога не беше излизал от вкъщи и не знаеше точно къде се намира училището на Ани и Виктор. Освен това – не знаеше как се ходи из снега, защото го беше гледал само от прозореца. Знаеше от децата, че е мокър и студен. И толкова. Ще се справи...някак. Набута листите на Виктор грижливо, пъхна и папката на Ани при тях. Огледа се, пое си въздух дълбоко и си каза – „Давай, Тони, ще се справиш!”

Излизането от вкъщи сблъска Тони с най-различни преживявания и емоции. Първо – беше ужасно шумно – всичките тези хора, които се движеха по улиците говореха толкова високо. Сърцето на мечето биеше силно и сякаш щеше да се пръсне от вълнение. Второ – колите! Не изглежда да се движеха толкова бързо, като ги гледаше от прозореца на детската стая. И трето – снегът – не само че беше мокър, ами и много, много студен. Лапичките на мечето се вледениха още докато стъпи на първото стъпало пред къщата. Но освен това – Тони не беше подготвен и за най – страшното – снегът, освен, че беше мокър, студен – той беше и хлъзгав и много се пързаляше! Мечето стъпваше бавно и много внимателно, постоянно се пързалеше и полагаше много усилия за да не пада на всяка крачка. А и трябваше да опази сухи листите и материалите в папката, а това значеше, че не трябва да допусне да ги изтърве в снега. „Добрее, трябва да бъдеш спокоен, Тони, стъпвай бавно, но не прекалено бавно, защото трябва на всяка цена да стигнеш до училището навреме” – говореше си наум мечето.

Знаеше от Виктор, че се стига от вкъщи до училище за 7 минути и че се пресича само веднъж. Но накъде да тръгне? В коя посока? Наляво или надясно? В това време видя група деца с раници, които бързаха и ходеха в групичка. „Ето как ще стигна – ще се движа с децата, просто трябва да са към същото училище”, вярваше Тони. Опита да се затича след тях и когато ги беше почти настигнал – Тони се подхлъзна, не можа да се задържи и падна тежко точно в краката на едно от децата с все папка.

• Гледайте, някаква плюшена играчка, от къде се взе ти, мечо? И каква е тая папка? – детето внимателно вдигна Тони, изтупа му крачетата от снега и го пъхна бързо в раницата си. После вдигна папката, отвори я и надникна. Прочете найотгорве на първият лист „Ани, 5-ти „Б” клас”, а на цветните листи пишеше с едър почерк – ВИКТОР. Moмчето реши да опита да намери въпросните Ани и Виктор, надявайки се, че те са от неговото училище и бързо потегли да настигне останалите, които избързаха напред.

 Тони лежеше неподвижно, затаил дъх от страх, дори не смееше да диша. „Ох, дано успее да намери моите Ани и Виктор, иначе всичко ще се провали и аз няма да успея им помогна”, си мислеше с ужас.

Училищния звънец удари продължително, когато спасителят на Тони стоеше пред вратата на 5-ти „б”.

• Хей, има ли Ани в този клас? – попита любопитно момчето, подавайки  глава през вратата.
• Аз съм, а ти кой си и защо ме търсиш? – притеснено го приближи Ани.
• Случайно намерих тази папка, падна точно в краката ми в снега, когато идвах към училище.
• Но това е моята папка, а вътре са цветните листи на брат ми Виктор! – от къде са се взели?! Как така в снега?! Моята сутрин днес вкъщи беше повече от ужасна и в бързането съм забравила папката! А ти идваш точно навреме, защото след това междучасие трябва да се явя на теста! – Ани развълнувано подскачаше.
• Искаш да кажеш, че те спасявам? – попита самодоволно детето. Всъщност – с папката, която и аз не знам как падна в краката ми имаше и една смешна плюшена играчка – мече, цялото в сняг. Сякаш самото то носеше нещата – разсмя се гръмогласно момчето.
• Мече? И къде е то сега?
• Ето го – и детето извади Тони, който беше примрял от ужас и страх, макар че сърцето му щеше да се пръсне от радост, защото в крайна сметка беше успял да помогне и папката да стигне до децата навреме.
• Тониии, това не е някаква плюшена играчка, това е нашият Тони! - Но как Тони и папката се озовават в снега, не разбирам! – Ани дръпна мечето от ръцете на момчето и силно притисна Тони към гърдите си!

В този миг Тони забрави цялата обида от сутринта, забрави дори това, че при падането ужасно силно удари крачето си и много го болеше. Ани го нарече нашият Тони и го прегръщаше отново. Нямаше по-щастливо мече на земята!

Вечерта, Ани, която успя да се представи отлично на теста и Виктор, който получи също навреме листите и заедно с приятелите си сътвориха наистина впечатляващи писма за Дядо Коледа, се прибраха уморени вкъщи. Както всяка вечер, Ани започна да гласи раницата си за идния ден, а Виктор уморено се хвърли в леглото си!

Тогава Ани забеляза нещо, което я накара да спре и да зяпне от почуда! На полицата при тетрадките и старите листи стоеше сресана и закачливо усмихната нейната стара приятелка Лина – любимата й кукла от 5-ят й рожден ден! Ани я грабна и силно я прегърна! А Лина си помисля, че тази вечер няма по-щастливa от нея на земята от нея!