Този с когото живееш
прилуни, край призрачен....
настръхнало по утрото....
-Ама и ти си един философ-засмя му се-Понякога не те разбирам. Лекомислие е да си толкова дълбок, от мен да го знаеш. Трябва да си приемлив. Разбираш ли ме, глупчо.
-Крачка...
възможности цъфтят
по алената длан...
-Не мога да не се съглася, но ми се струва, че тази сутрин си тъжен и дъхът ти такъв. Аромат на повяхналото носи. Не се смееш, а вчера направо си мислих, че ми се подиграваш. Много весело ти беше...
-Дражета цветчета
поглъщат очите....
-Понякога си мисля, че имаш разум. Всички казват, че си луд...
-Клюкарка....тръстика....потръпва....мравуняк...бедра...стича...лепка...стича...
-О, престани. Объркваш ме.
Поруменя леко.
Побъркала съм се. С кого говоря? Но зашо понякога звучи толкова разбираемо. Вдигна пак очи към избродираното с думички перде. Вятърът го запретна и в гънките прочете:
-Устни...
прилуни, край призрачен...
настръхнало по утрото...
Но това не е възможно. Вятърът никога не огъва пердето два пъти по един и същ начин. Никога думите не са едни и същи. Въобразявам си. Не, сега го прочетох за пръв път.
-Крачка...
възможности цъфтят...
по алената длан...
Не, луда съм. Луда съм за връзване. Халюцюнирам. Това е само едно перде и вятър. Няма разум. Случайна подредба на красиви думи.
Как и хрумна да избродира прозрачното перде със златисти думички не помнеше, но си прекарваше чудесно. Губеше престава къде е, понякога забравяше, че е нейното перде. Струваше й се, че един непознат и чете стиховете си и дори страниците шептят. Опомняше се после с горчива усмивка, припомняше си, че пердето е просто перде, а вятъра не разбира от поезия и само си вее. Сега й се струваше, че полудява, защото той се повтаряше.
В този момент в стаята влезе мъжа й. Беше гневен. Изруга. Напомни и нещо което трябваше да е свършила.
-По цял ден стоиш пред този прозорец! - крясна, с един замах скъса пердето и го изхвърли през прозореца.
За миг вятърът го подхвана. То се превърна в призрак, а после безсилно пляскайки с крила изчезна от погледа й.
Преглътна сълзите. Пердето го нямаше. През прозореца се виждаше живота. Такъв какъвто е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефан Кръстев Всички права запазени
ПРосто забравих къде съм