Този с когото живееш
1 мин за четене
-Устни....
прилуни, край призрачен....
настръхнало по утрото....
-Ама и ти си един философ-засмя му се-Понякога не те разбирам. Лекомислие е да си толкова дълбок, от мен да го знаеш. Трябва да си приемлив. Разбираш ли ме, глупчо.
-Крачка...
възможности цъфтят
по алената длан...
-Не мога да не се съглася, но ми се струва, че тази сутрин си тъжен и дъхът ти такъв. Аромат на повяхналото носи. Не се смееш, а вчера направо си мислих, че ми се подиграваш. Много весело ти беше...
-Дражета цветчета
поглъщат очите....
-Понякога си мисля, че имаш разум. Всички казват, че си луд...
-Клюкарка....тръстика....потръпва....мравуняк...бедра...стича...лепка...стича...
-О, престани. Объркваш ме.
Поруменя леко.
Побъркала съм се. С кого говоря? Но зашо понякога звучи толкова разбираемо. Вдигна пак очи към избродираното с думички перде. Вятърът го запретна и в гънките прочете:
-Устни...
прилуни, край призрачен...
настръхнало по утрото...
Но това не е възможно. Вятърът никога не огъва пердето два пъти по един и същ начин. Никога думите не са едни и същи. Въобразявам си. Не, сега го прочетох за пръв път.
-Крачка...
възможности цъфтят...
по алената длан...
Не, луда съм. Луда съм за връзване. Халюцюнирам. Това е само едно перде и вятър. Няма разум. Случайна подредба на красиви думи.
Как и хрумна да избродира прозрачното перде със златисти думички не помнеше, но си прекарваше чудесно. Губеше престава къде е, понякога забравяше, че е нейното перде. Струваше й се, че един непознат и чете стиховете си и дори страниците шептят. Опомняше се после с горчива усмивка, припомняше си, че пердето е просто перде, а вятъра не разбира от поезия и само си вее. Сега й се струваше, че полудява, защото той се повтаряше.
В този момент в стаята влезе мъжа й. Беше гневен. Изруга. Напомни и нещо което трябваше да е свършила.
-По цял ден стоиш пред този прозорец! - крясна, с един замах скъса пердето и го изхвърли през прозореца.
За миг вятърът го подхвана. То се превърна в призрак, а после безсилно пляскайки с крила изчезна от погледа й.
Преглътна сълзите. Пердето го нямаше. През прозореца се виждаше живота. Такъв какъвто е.
прилуни, край призрачен....
настръхнало по утрото....
-Ама и ти си един философ-засмя му се-Понякога не те разбирам. Лекомислие е да си толкова дълбок, от мен да го знаеш. Трябва да си приемлив. Разбираш ли ме, глупчо.
-Крачка...
възможности цъфтят
по алената длан...
-Не мога да не се съглася, но ми се струва, че тази сутрин си тъжен и дъхът ти такъв. Аромат на повяхналото носи. Не се смееш, а вчера направо си мислих, че ми се подиграваш. Много весело ти беше...
-Дражета цветчета
поглъщат очите....
-Понякога си мисля, че имаш разум. Всички казват, че си луд...
-Клюкарка....тръстика....потръпва....мравуняк...бедра...стича...лепка...стича...
-О, престани. Объркваш ме.
Поруменя леко.
Побъркала съм се. С кого говоря? Но зашо понякога звучи толкова разбираемо. Вдигна пак очи към избродираното с думички перде. Вятърът го запретна и в гънките прочете:
-Устни...
прилуни, край призрачен...
настръхнало по утрото...
Но това не е възможно. Вятърът никога не огъва пердето два пъти по един и същ начин. Никога думите не са едни и същи. Въобразявам си. Не, сега го прочетох за пръв път.
-Крачка...
възможности цъфтят...
по алената длан...
Не, луда съм. Луда съм за връзване. Халюцюнирам. Това е само едно перде и вятър. Няма разум. Случайна подредба на красиви думи.
Как и хрумна да избродира прозрачното перде със златисти думички не помнеше, но си прекарваше чудесно. Губеше престава къде е, понякога забравяше, че е нейното перде. Струваше й се, че един непознат и чете стиховете си и дори страниците шептят. Опомняше се после с горчива усмивка, припомняше си, че пердето е просто перде, а вятъра не разбира от поезия и само си вее. Сега й се струваше, че полудява, защото той се повтаряше.
В този момент в стаята влезе мъжа й. Беше гневен. Изруга. Напомни и нещо което трябваше да е свършила.
-По цял ден стоиш пред този прозорец! - крясна, с един замах скъса пердето и го изхвърли през прозореца.
За миг вятърът го подхвана. То се превърна в призрак, а после безсилно пляскайки с крила изчезна от погледа й.
Преглътна сълзите. Пердето го нямаше. През прозореца се виждаше живота. Такъв какъвто е.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Стефан Кръстев Todos los derechos reservados
ПРосто забравих къде съм 
