Трябва ми
Трябва ми пясък. От златното време. Да напълня с него и аз като всички гневни очите си. Да запретна крачоли и да нагазя по собствена воля в тишината, за да гребна от не-приказните ни истини. В приказките юнаците вечно печелят с хитрост и ловкост трудните битки. Аз не завиждам на тяхната орис. Искам само издънка да взема от златната ябълка. Да отгледам свое дърво. Ти си имаш ламя, ала тя на живота ми взе да посяга, а не си заслужава. Кой ще те храни когато умра? Колко ли още хляб ми остава? Ех, дано я залъжа, че иначе ти от кого ще крадеш? Самотата е тук, ала нея не я пожелавате- ни министри, ни данъчни. Не я иска и твоята хала. Младостта на децата ни е (слава богу!) далеч. В друг живот. В друга държава.
Ти не очакваш момчето си да се върне и теб да те вземе. Не да те носи на гръб. За ръка да те хване. За прегръдка са твърде хълмисти вече очите ми. Спъва се в миглите му на моите пръсти гъстият храсталак, а сълзите са вечно излишни. Пущинакът на ириса ми сам е издигнал естествена барикада между вярата и надеждата ми, между “искам” и “имам”. Твоята алчност измисля собствени истини. С тях се боря. За оцеляване.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
