За хората и тяхната токсичност; за песъчинката в бъбреците; за размазания грим, напуканите устни и сънно разпилените коси; за слънцето отразяващо се в очите, събрали всички цветове на дъгата; допирът на устните с цигарения филтър; първата глътка горещо кафе, и още и още...
Колко ли можеше да изпише човек за различните моменти и състояния, в които изпадахме? Колкото въображение имахме? Колкото ни позволяваше душата? Колкото бяха ударите на сърцето?
(Нито повече, нито по - малко)
В необятната шир на безкрайния и неподвластен на нищо океан всички ние сме една малка, миниатюрна капка, прашинка дори, подвластни на приливите, и отливите и още по - безкрайните му вълнения, които ни клатушкат насам, натам в устрем да ни разбият в нечия плитчина...
Нямах нужда от щастие или нещастие, за да изписвам редовете си без страх от това какво ще кажат хората; как ли ще ме гледат; какво ще мислят за мен, нито дали ще ме приемат, или отблъснат. Пътят за всички ни беше един и същ. Небето, морето, слънцето, ...