За хората и тяхната токсичност; за песъчинката в бъбреците; за размазания грим, напуканите устни и сънно разпилените коси; за слънцето отразяващо се в очите, събрали всички цветове на дъгата; допирът на устните с цигарения филтър; първата глътка горещо кафе, и още и още...

Колко ли можеше да изпише човек за различните моменти и състояния, в които изпадахме? Колкото въображение имахме? Колкото ни позволяваше душата? Колкото бяха ударите на сърцето?

(Нито повече, нито по - малко)

В необятната шир на безкрайния и неподвластен на нищо океан всички ние сме една малка, миниатюрна капка, прашинка дори, подвластни на приливите, и отливите и още по - безкрайните му вълнения, които ни клатушкат насам, натам в устрем да ни разбият в нечия плитчина...

Нямах нужда от щастие или нещастие, за да изписвам редовете си без страх от това какво ще кажат хората; как ли ще ме гледат; какво ще мислят за мен, нито дали ще ме приемат, или отблъснат. Пътят за всички ни беше един и същ. Небето, морето, слънцето, луната, звездите, дърветата, тревата, реките, денят, нощта, въздухът..

Кадрите за всички ни бяха едни и същи (Дали?)

Знаеш ли кога спрях да се страхувам, читателю?

Когато глухоням ми подаде бележка, с която ми пожела прекрасен ден, а на лицето му се разля най - сърдечната и великолепна усмивка, която можеше да съществува.

Когато хванах ръката на сляп човек (или той хвана моята), за да го заведа до дома му (или той ме отведе нанякъде)

Сега, ти, който ме четеш, запитай се ... кой ще впечатлиш с гримираното си лице; боядисаната коса, оформена в наистина страхотна прическа; новите дрехи, съчетани с цвета на новия ти маникюр, както и с любимите обувки с токчета, ако са слепи очите ти, и не чуват ушите ти?

(Както и светът около теб)

Просто питам...

Въпросът е: Колко време може да присъстваш в нечий живот с ... отсъствието си.

- Ирина Габровска