Глава втора. Бялата птица

 

  “В парламента се завръща депутатът от опозицията Иван Кондов който преживя тежка спешна операция и се озова на косъм от смъртта преди четири месеца. Може би, философски погледнато, той пренесе върху собственото си физическо състояние времетръсите на обърканата ни държава.

  Радваме се че е толкова добре сега защото неговите експертни оценки винаги са били отказ от политически пристрастия.Очакваме включване от парламента, където наша кореспондентка ще опита де се свърже с господин Кондов”

  Твърде топло за ноември. Остави шлифера си в колата, изключи радиото. Значи, вече го чакаха. Преодоля почти на бегом стъпалата като ги вземаше през едно. Мимоходом се огледа в мрачните, поставени сякаш в най-тъмните ъгли на иначе просторното фоайе огледала. Да, костюмът беше наистина хубав. Тъмносив от тънък вълнен плат. Наистина добър избор.

- Както винаги, суетен! - произнесе се зад него ироничен женски глас - Аз съм жена, а толкова рядко се оглеждам! Добре дошъл, щастливецо!

- Благодаря. Но ти си съвършена и нямаш нужда от доказателства за това... А аз знам че не съм, но упорито се стремя да стана...

 Сега щеше да мине покрай репортерките и всяка подробност от външния му вид щеше да бъде надлежно отразена ако не в репортажите, поне в разговорите помежду им. Ето защо се оглеждаше и никой не можеше да каже, че го прави без нужда!

- Изглеждате чудесно, почти с петнадесет години по-млад!

- Не ви вярвам, вие сте всепризната ласкателка и лицемерка! Ако продължавате да подозирате, че операцията ми е била козметична, ще се засрамя и ще се скрия ей зад този фикус!

- Вярно ли е че сте се подложили на психоанализа?

- И какво ако е така? Хората навсякъде го правят...

- Не ми отговаряйте на въпроса с въпрос!

- Защо, това е интересен похват!

- Оценявам чувството ви за хумор, господин Кондов, но аз съм тук за да разбера как сте и какво мислите да правите...

- Какво мисля да правя... Ами да приемам поздравления, например!

  Момичето подтичваше след него и Кондов почти го съжали. Беше сигурно на възрастта на по-голямата му дъщеря.

- Поне кажете как се чувствате...

- Нищо не ме боли, не ми се гади и дори съм закусил без да пия лекарства! Да ви кажа ли какво? Съвсем не е диетично! Това задоволява ли ви?

- Ще ме изхвърлят от работа! Не ви ли е жал за мене?

  Вратата. Една от вратите.

  Първата банка. Или първата линия?

  Иван усети леко вълнение.

  Беше без броня. За първи път.

.......

“Една самотна звезда в парламента. Иван Кондов. Приемете го като лично мнение. Но преди да посегнем към избирателните урни, нека погледнем към звездите...

  За вас репортер на “Хоризонт” беше...”

 

....Птицата се спускаше като камък отгоре.Безмълвна,хищна,нечовешки силна. Убиваше или се мъчеше да убие, издигаше се отново,падаше внезапно.Белите мощни криле бяха свити, въздухът свистеше около тях,целият в огнени отблясъци. Небето, тъмно, пронизано от пламъци, се въртеше около невидима,безкрайна ос в гигантски смерч .Фунията на мрака поглъщаше без шум и малкото останала светлина. Пламъците се разтягаха и чезнеха...

  А птицата продължаваше да се бори... Спускаше се все по-ниско и по-ниско и той сякаш усещаше сърцето ѝ в гърдите си и знаеше че ще последва удар. Мъчеше се да разбере къде ще се разбие /Той или тя?!/Но не можеше.Само мрак и искри. Отваряше очите си все повече и повече и като че ли целите му очни ябълки вече бяха извън орбитите. Обаче нищо не виждаше.

“Не е възможно, мислеше, аз не съм сляп! Трябва да видя!”

  Изведнъж чу собствения си стон.Пред очите му тъмноогнената пелена започна да се разсейва.Нещо висеше над него в пластмасово шише с дълга тръбичка и игла забита в ръката му.Нещото беше двойно,течно и болезнено.Казваше се “система”.На статива имаше няколко резервни пълни банки.

  Беше на системи.Лежеше на непознато легло.Без възглавница.Темето го болеше и студенееше.Беше се опрял в горната табла на леглото.Опита се да се смъкне надолу,но краката му опряха в долната.Освен това не можеше да мръдне.Нещо се беше вляло в него със системата.Нещо което го обездвижваше.Той бавно намираше обясненията.Прекалено бавно за да е естествено.

  Беше на системи.Беше в болница.БЕШЕ ОПЕРИРАН!Да...Изведнъж го навести с неотслабнала сила споменът за непреодолима,режеща,съвършено несправедлива болка в стомаха от която не можеше да си поеме дъх.Болеше го ужасно...Какво се случи за да го боли така?

  Имаше ли някой близо до него?Чуваше шум от обръщане в легло но той самият не можеше да се обърне.Тих стон...навярно имаше и друг болен в стаята.Опита се да мръдне главата си и почувства гадене.Не беше непоносимо,откакто имаше проблеми с язвата не минаваше и ден без мъчителни повръщания, а гаденето го нямаше само в редки минути.

  Някой влезе.Беше жена защото усети мирис на свеж парфюм с типично женска сладникавост.Жена му използваше по-остри,почти мъжки миризми.Две малки ръце с розов маникюр смениха банката.Смътно видя няколко златни пръстена,светлосиня туника и панталон.Не можеше да види лицето на жената защото не можеше да извие главата си.Тя говореше на съседа му:

-Боли ли те?Ако те боли,кажи,ще ти сложа лидол!Кажи де!

-Не...-отговори или по-точно изхриптя другият-Не искам лидол,не искам опиати!Ще търпя.

  Изведнъж жената се втурна към другото легло.

-Какво правиш,не се върти така!Виж как кървиш!

-Искам по гръб,искам възглавница!

-Не мърдай,моля ти се!Застъпил си системата!Сега ще дойде докторът и познай на кого ще се кара...Моля те,бай Цвятко,стой мирно!Виж депутатът колко е кротък...

-Кротък...защото не му е излязла упойката...Ще го видя после!

  Депутатът.Това беше той.Колко странно,и сега го даваха за пример!Дори и тук.Някога стринка му се караше на братовчед му.

-Пак си наредил тройките!Виж Ваньо,пълен отличник!

 Димо мълчеше намусен.Да бъде отличник ,съвсем не беше повод за амбиция.

“А сега да видим кой се е справил със задачите!Иван Кондов,например,сигурно е готов...”

  Изобщо не беше вдигал ръка.Но учителката знаеше, че нейният любимец няма да я подведе.

“Рефератът ви се отличава с изключителна прецизност.Добре е колегите ви да го чуят!”

  Това беше вече в университета.

“Колеги,просто изпитвам неудобство и срам да ви го кажа,но положението е отчайващо!Пълна безотговорност и липса на дисциплина по пленарните заседания!От всички ви само господин Кондов е присъствал на всички гласувания.Разбирам, че имаше мач но...”

  Възмущението на шефа на парламентарната група беше съвсем скорошен факт и него отново го даваха за пример.

  Имаше ли болка?Беше по-скоро дълбока,неосъзната.Като че ли организмът не можеше да се отърве от лоша магия при която и болката не е болка.

“...трябва да се събуди вече...”

“...че е изгубил доста кръв ,но засега няма да преливаме...”

“...спокоен , или поне така изглежда...”

“...че не знае как е понасял досега...Доктор Славов каза че...”

“...от години не бил добре,само се тъпчел с лекарства без никакъв ефект...”

“...Да беше моето съкровище,да знаеш как щеше да се глези!”

 Ужасно му се пиеше вода.Знаеше че няма да му дадат.Беше чул колко категорично отказаха на съседа му, а той самият беше още по-скорошен от него.Искаше да се обърне на гръб.Не беше свикнал с тази поза.Обикновено спеше по корем с ръка под възглавницата.А когато имаше криза,/кога ли нямаше!/почти не мигваше по цели нощи,беше свит на топка,натъпкан с успокоителни от всякакъв вид.Опитваше се да работи и понякога успяваше.Така пишеше статиите си за вестниците.Изглаждаше ги когато кризата преминеше ,за да не изглеждат необосновано остри и полемични ,а по-скоро аналитични. 

  Още в началото на кариерата му като политик един приятел журналист го беше посъветвал да сдържа изблиците и темперамента си и той твърдо спазваше този принцип.Беше толкова свикнал с образа си на невъзмутим, суховат експерт, че дори не си даваше сметка колко противоестествено е това за него и как го подтиска.

“...хубав е, дори и сега...Харесвам такива мъже!”

“...Жена му не е нищо особено...”

“...Нали знаеш,на свестните мъже ...”

“...Казват че бил...но не знаел...”

“...Затова стигна до операция!”

  Сестрите говореха тихо и приготвяха спринцовките за манипулациите.

“...стиптанона на трета второ...азлоцилин на първо...хепарин на втора четвърто...Зареди ли банките с Дароу за първа второ?...Чакай,на кого беше фентанила?Да не забравиш да измериш урината на баба Евдокия!За нея е и профила утре...”

 Иван не ги виждаше ,но предполагаше ,че са около неговата възраст или няколко години по-млади,тоест около четиридесетте,пухкави и стерилно чисти.Всички сестри са маниачки на тема чистота.Професионална деформация.Изведнъж се сети ,че досега не беше общувал с представителки на тази професия освен като пациент.А някога казаха, че всеки мъж има в биографията си свалка с медицинска сестра!

 Някой влезе.По оживлението на дамите разбра, че беше мъж.Жените,дори и най-въздържаните, зашумяват винаги по особен начин в присъствие на мъж.Беше го забелязал защото работеше доскоро в почти еднородно дамско обкръжение.Разнесе се остра миризма на цигари към която като непушач беше особено чувствителен.Още едно доказателство за пола на новодошлия.Жените,дори и пушачки,никога не миришат така.

-Как сте,момичета?

-Супер!-отговори едната в стил “Невада”-Как прекарахте празниците,докторе?

-Бях на работа.

 Нали щял да ходи на морето?Да,ама Стефанова го помолила да й вземе смяната защото хванала мъжа си с някоя и била разстроена...и цял ден не излязъл от операционната!Сестрите се направиха на изненадани ,а всъщност историята на кръшналия галантен адвокат им беше известна до най-малки подробности.Нещо повече,знаеха с кого се среща много по-рано от жена му.

-Как е бай Цвятко?Трябва вече да е кукуряк.

-Боли го ,но не иска лидол,щял да привикне и да стане наркоман!

-Хм...кърви още.Смени чаршафите и лигнина.

-Защо кървя,доктор Славов?

-Защото си жив-отговори кратко лекарят-Видял ли си труп да кърви?-и към сестрите-Сложете му още един стиптанон.

-Май имаме и други ранобудни-беше се приближил към леглото на Иван.

-Вие ли ме оперирахте!-Иван говореше с усилие и това го изненада неприятно.Гласът му беше хриплив и дрезгав от упойката.Гърлото го болеше,беше сухо и противно грапаво.

-Нищо ли не помните?Как така,беше много важен етап от биографията ви!

-Не,не помня...Много ме болеше.

 Лекарят беше около тридесет и пет-шест годишен,слаб,черноок ,с очила.По нещо му напомняше него самия.

-Тогава ще ви разкажа играта.По-късно,може и да не го понесете в момента.Сега боли ли ви?-той отметна завивката и Иван видя голямата петно кръв на дебелия пласт лигнин.

-Не много.Свикнал съм с болката.

-Предполагам.Но ще трябва да отвикнете.

 Сестрата се беше приближила.Различаваше се от предварителните му представи.Беше висока,руса,слаба и носеше очила.

-Да му сложа ли нещо?-дъвчеше дъвка “Орбит”.

-След малко.Случайно да сте направили кафе?-и след потвърждението:Сложи го на по-бърза капка.Това всичкото трябва да изтече до довечера.

  Нарежданията изпълни другата.Тази, която беше казала ,че жена му не е нищо особено.Беше с кръгловато бяло лице,сини очи ,много черна коса и вежди,навярно с помощта на съвсем малко химия.

-Може ли да ми сложите възглавница?

 Черновеждата внимателно повдигна главата му а другата пъхна възглавницата.Връхлетя го пристъп на гадене, но го овладя.Ръката на младата жена го докосна по челото,после хвана раменете му и бавно го издърпа върху бялата калъфка като го обърна по гръб.Ръцете й миришеха на сапун, а дъхът на паста за зъби.Наистина беше стерилна или почти стерилна.

  И в този миг почувства болката.Беше неочаквана,осъзната веднага и дълбока.Но лекарят и сестрите бяха вече излезли.

“Скоро пак ще дойдат,каза си той ,и тогава ще помоля...тя ще предложи...”

  Застави се да не мисли за нищо защото всяка мисъл преминаваше в идея за болка.Наблюдаваше капката която падаше в найлоновото чорапче,методично,с постоянна скорост и изпълваше вените му.Броеше капките.Стигна до сто.Всички стигат до сто.После до двеста и тридесет.

 Някой влезе.Тук изглежда постоянно някой влизаше.Нали беше реанимация или както там се казваше...

 Замириса на дезинфекционен разтвор.Беше санитарката,миеше пода.Пълна жена на около четиридесет години,и тя с очила.Може би беше отскоро в тази професия,може би беше останала безработна,а преди се е занимавала с нещо съвсем различно...

-Момиче...-каза бай Цвятко-Дай ми уринатора!

 Уринатора!Той трябваше да го поиска от тия миловидни,чисти и прецизни жени.Иван чак се изпоти от тази мисъл.Никога не беше зависил от някого.Не беше боледувал преди язвата и не му беше минавало през ума ,че в болниците работят изключително жени-млади,интересни и много интелигентни...

-А вие не искате ли?-попита го санитарката.

-Не още-той беше благодарен на мургавия си тен и загубата на кръв защото иначе щеше да се види как се е изчервил като ученик.

-Не се притеснявайте.Забравете че съм жена ,просто казвате и толкова...

  Не можеше да й каже че е още много далече от възрастта, когато не би забелязал че е жена.Попита я само какво е работила преди.Продавала книги в антикварна книжарница.Нямала средства за собствен бизнес.Иска ли да му накваси устата?Тя прекара мократа си мека ръка с пухкави пръсти по устните му.Вече свикнала тук,не й тежало.Предназначението на жените било да се грижат за болни и малки деца.Иска ли да му донесе нещо за четене?

-И може би да ви дам уринатора...-добави жената.

......

-Сега ще опитаме да станем!-беше черновеждата сестра.Знаеше че се казва Дани.-Край на системите,нали?

  Беше на третия ден след операцията.След продължителен преглед доктор Славов беше наредил да продължат само с инжексии.

-Не,не изведнъж!-спря го тя-Първо седнете в леглото.Точно така!Боли ли?

-Търпи се...-със стиснати зъби отговори той.

-Сега пуснете краката долу.-продължи да то напътства тя и той неволно изпълняваше всичко което му кажеше.Стараеше се да го направи точно както тя го искаше-Ето ви чехлите!

-Но аз нямам чехли!

-Имате.Жена ви ги донесе още оня ден.

-Същата, която не е нищо особено ли?-каза й тихо като я гледаше в очите.

  Тя ужасно се изчерви.Не разбрала ,че е чул.Всъщност външността не била толкова важна когато хората се разбирали.Не умееше да лъже,тя беше убедена че жената е длъжна да бъде красива.Тя самата беше.

  Смути се още повече от новата си несръчност.

-И какво да правя сега?-той се забавляваше от смущението й въпреки болките.

-Вие ли ви се свят?

-Не.

-Сложете ръката си на рамото ми!Станете!Сега вървете.

-Да сложа ли и другата?...или някъде другаде?

 Беше решил да не се обляга на нея,беше доста крехка ,а той беше поне седемдесет и пет килограма.Но се наложи да го направи и тя посрещна тежестта спокойно и похватно.

-А сега ще танцуваме ли?-Как го болеше!Едва ли някога щеше да го боли така.Тя го гледаше все още изчервена до отчаяние ,но храбро решена да запази достойнството и авторитета си на болногледачка.

-Не.Засега ще се разходим из стаята.

 Виеше му се леко свят, но го преодоля.Тя го заведе до мивката.

-Вижте как изглеждате!

-Хм.Изглеждал съм и по-добре.На абитуриентския си бал например.

-Това май не е било съвсем скоро-клъвна го тя-И сега не сте зле.Искате ли да се върнете в леглото?

-Не,още не,за Бога!-Толкова дълго не беше лежал никога.Ще стиска зъби и ще стои напук на болката и слабостта в краката.

-Мога ли да се избръсна?

-Сигурен ли сте, че искате?

-Така мисля.Брадата определено не ми прилича.

 Тя му донесе приборите.

-Ще стоя тук докато свършите.Може да ви стане лошо.

-Няма.

 Беше придобил някаква нова увереност дошла с възстановената му способност да се движи на собствените си крака и/нещо много съществено!/да се обслужва сам.Сега всичко друго беше въпрос на време.

-Понякога болните само си мислят че са добре.

-А не са ли?

-Понякога.

-Но вие трябва да ги убеждавате че са,нали?Да се борят,да искат да оздравеят...

  Дани не отговори.

-На бас, че няма да припадна!Съвсем напразно стоите тук.

-Не се хващам на бас с пациенти,а с вас за нищо на света!

-Защо?

-Вестниците писаха че печелите всички басове.

-Много странно.-той сваляше пяната от лицето си.-Ако беше вярно,можех пари да направя...Всъщност,защо вярвате на вестниците,недейте,вие сте интелигентна жена!

-Все пак, да остана,може ли?

-Защо питате,вие сте на свой терен!И освен всичко друго,не се къпя...

  Чувстваше се неочаквано свободен с тая млада хубава жена която толкова лесно се смущаваше, но не отстъпваше.Чувствата бяха изписани на лицето й.Тя очевидно го харесваше.И той харесваше стеснителните , но упорити жени.Бяха му омръзнали нахаканите късополи репортерки които отваряха добре боядисаните си устни в професионална усмивка когато го видеха ,а после пишеха небивалици,  говореха или преразказваха неща, които никога не бяха чували от него.

-Сестро,а мене няма ли да ме вдигнеш?-попита бай Цвятко.

-Докторът каза още не.Утре.

-Защо утре,нали заедно ни оперираха!И аз искам да се обръсна!

-Бай Цвятко,аз не съм лекар.Питай го на визитацията!

 Иван почти беше свършил.Лицето му постепенно придоби някогашния си вид.Не беше зле за опериран преди някакви си два-три дни.Белите косми в чупливата му черна коса почти не се забелязваха,очите му не бяха загубили блясъка си.Той се усмихна.Беше забравил за миг какво преживя.

  ТЯ обичаше усмивката му и казваше, че с нея се справял по-добре с противниците си отколкото и с най-аргументираната реч.Усмихваше се и когато го болеше.Според приятеля му,журналиста,това не беше забранено.Не знаеше ,че ТЯ беше забелязала промяната на усмивката му.Мислеше, че е същата.

   Не беше.Дори и сега.

  Внимателно съблече горнището на пижамата си и се наведе де се измие.

-Искате ли да ви помогна?-Дани беше намокрила гъбата и я прокара по гърба му.После той облече пижамата с нейна помощ и изведнъж си я представи във вана.Поиска му се да вземе гъбата и да я прекара по гърдите й.

“Това вече е прекалено,усмихна се на себе си,светна ми малко пред очите и веднага започнах да събличам жените!Интересно, защо за мене водата,миенето,къпането винаги са имали чувствен подтекст?..Дори и сега,с половин стомах!”

 Всъщност,откакто се беше натопил активно в политиката/а това беше вече почти пет години/беше замразил всичките си нежни приятелства.Не че толкова се страхуваше от неприятности,винаги беше запазвал няколко извънбрачни връзки,но длъжностите ,които заемаше,бяха доста ветровити и щеше да изложи приятелките си на неоправдан риск и изкушения.Достатъчно проблеми си имаха най-близките му.

 Но сега нещата бяха различни.Някой го беше предал.Някой ,който му беше много близък.Трябваше да разбере защо.

-Искате ли вестници?-попита санитарката.Не беше вчерашната интелектуалка в криза,а друга-млада кльощава особа.Той понечи да каже “да” но остра болка в стомаха го спря.

 Вестници?Не,благодаря,беше чел достатъчно.

 Отново инжексии.Визитации.

-Обикновена язвичка.Дори две.Ние им казваме”целуващи се”-обясняваше докторът-Плюс ерозии в стомаха.Цяло чудо е ,че сте изкарали почти година без да кръвнете.Лекарствата не са ви помогнали особено.Сега вече няма мърдане.Диета,режим,начин на живот...Вашата болест е проява на стил на живот.

-Може ли да се повтори?

-Сменете стила-той вдигна рамене-Аз съм хирург.Трябва някой да ви каже как,но и аз не знам.Може би психолог.Само че едва ли ще го послушате,вие сте завършен работохолик.

 Не пита повече.И какво да научи?Как да промени нещата, за да са по-благоприятни за него?Не беше мислил ,че трябва да нагажда нещо от живота си в своя полза.Беше далече от края на това ,което наричаше своя мисия.Той я пое,планира и осъществява много отдавна,още като студент по икономика ,когато търсеше логиката в така нареченото планово стопанство,още когато издирваше стимули и мотиви за принадлежащите към нея ,към микро и макро системите й, единици.

 Но не беше я свършил.И нямаше скоро да й види края.

 Защото преди да стане депутат ,а след това и министър,преди изобщо да започне да се занимава с политика,беше учен и амбициите му не бяха свързани с нищо друго, освен науката и нейните фундаментални теории.

 Таеше надежда, че и сега си остава такъв.Ако някога приемеше ,че е свършил с непосредствените практически задачи, които сам си беше определил,щеше да се озове пред огромен теоретичен материал за обработка,нещо за цял живот работа,дори и за повече.Без да иска,беше станало както го предвиждаше приятелят му Велизар Димов-влизаме с уговорката да променим света към нормално и после се връщаме към работата си.Но политиката не ни пуска,тя ни изстисква,разпилява енергията и интелекта ни без всякакво разумно удовлетворение,прави ни импотентни за творчество и ни залъгва ,че ще успеем!Създава самодоволство,чувство за последна инстанция,фалшива мярка за самите нас и направеното...

 Но така или иначе,такава беше съдбата не само на Иван Кондов ,а и на много други даровити мъже и жени покрай кариеристите и маскираните некадърници,слагачите и всякакъв плавей от тези времена.Те наистина,с типичен възрожденски дух вярваха, че ще изчистят страната от дълбоките поражения на системата и че ще останат същите,че няма да се изхабят или продадат.Поне в началото,поне на теория.

 Когато срещна Велизар,той беше млад асистент по икономика,с няколко години по-голям от него.Говореше отлично немски и чрез някакви свои близки в Германия се снабдяваше със специализирана литература ,която четеше в оригинал.Беше син и внук на бивши собственици на текстилна фабрика в Габрово ,пометени от режима.Висок,сух,спортист по природа ,състезател по дух,Вильо говореше и действаше много бързо,почти прибързано,биха казали някои ,ако не беше толкова точен в преценките си.

 И сега,двадесет години по-късно,редовно бягаше,можеше да играе футбол цяло полувреме, както направи в предизборната си кампания.

Изобщо,беше луд по футбола и забележките на шефа на парламентарната група се отнасяха най-вече за него.Всъщност човекът си беше свършил отлично работата в комисията, а за пленарните заседания казваше, че са предрешени и че не се смята за машина за гласуване.Присъствието му едва ли щеше да промени нещо при това мнозинство.

 Докато Иван обмисляше системно и подробно всичко,той изнасяше цялата стройна система на предложението си като че ли някой му го диктуваше и ако не идваше от него,човек би помислил ,че ги е от краднал.Рядко грешеше и ако все пак се случваше,бързо се поправяше.Не се колебаеше да избухне когато Иван уточняваше,съгласуваше,издребняваше и допускаше и невъзможното.Вильо ненавиждаше колебанието и не го прощаваше на никого,дори и на стария си приятел.

 Всъщност,той го вкара в политиката.Препоръча го с думите:

“Ако вярвате на мене,ще вярвате и на Иван!”

  По-късно Иван и сам показа доколко може да му се вярва.

  Вильо буквално го измъкна от кабинета му на преподавател в един технически институт.Иван не би отишъл сам.Той не мислеше ,че е политик.Блазнеше се да бъде един от мозъците на коалицията,да прави теоретични разработки,обсъждания,програми.

 Беше началото на деветдесетте години.

-Значи,как да го разбирам-Вильо ходеше напред-назад-Ние да се пържим на огъня, а ти да си правиш прогнозите в кабинета,така ли?Ние,шерпите,да си дерем гърлата по митингите,да се борим за всеки параграф в парламента ,а ти да ни посочваш грешките!Направо ти завиждам!

  Иван беше отказал,категорично според него,да се занимава с предизборни събрания и особено с митинги.Беше сигурен, че там ще се провали.Не се считаше изобщо за подходящ,не се чувстваше удобно пред много хора.Докато Велизар беше артист по душа.

 На рок концертите вземаше микрофона и пееше с оркестъра.Имаше чудесен баритонов глас.Играеше футбол с отбори от махалите и отговаряше на въпроси ,докато нахлузваше панталона върху шортите.Беше непосредствен,нямаше задни мисли.

 Сините му очи гледаха по детски открито и прямо.Никога не пожела да заеме престижен пост.Беше това, което в психологията се нарича типичен екстроверт,комуникативен и винаги зареден с идеи.

 Иван му завиждаше заради тая естественост.Той изпадаше в отчаяние ,защото мислеше че се държи изключително сковано пред камерите.Ако журналистът се беше опитал да посъветва Вильо,той просто щеше да го потупа по рамото и да каже:

-Виж какво,всичко е много хубаво,ти си адски прав,но това не е за мене!Не мога да стоя като мумия и да раздавам мъдри съвети!Просто никой няма да ме познае!Ще ти издънят телефоните  да питат къде си скрил истинския Велизар Димов и дали не си го дрогирал...

 Никога не се научи да стои до края на мероприятията ,не се застояваше дори и на гости.Не дойде и в болницата.Някак си не се виждаше с пакет банани в ръка да присяда на леглото му.Не понасяше да види приятеля си в безпомощно състояние.Вярваше в Иван и в способността му да се изправя след всяко падане,колкото и лошо да е то.Не искаше да го обиди дори и с намек или предложение за помощ.Иван го разбираше и тази особена позиция на ненамеса правеше отношенията им постоянни и неизчерпаеми.

 Димов беше решил ,че Иван Кондов е идеалният финансов министър и неотстъпно убеждаваше всички в това.С колегите си не видя голям зор, защото те вече добре знаеха на какво е способен предложения кандидат.Но докато убеди самия Иван ,вълна му излезе на езика.Въпреки привидното си нежелание за практически политически действия,той беше прозрял в него човека на дълга,с мъртва хватка на волята,способен да промени нещата или просто да не ги остави същите.Беше отгатнал дълбоко скритата му амбиция,изключителната му твърдост,особено ценната му задълбоченост и познания в малко практикуваната в страната наука макроикономика.Беше оценил,в края на краищата,липсата на шаблонно мислене на приятеля си ,неспособността му да се влияе от авторитети и конюнктури.Но също и отсъствието на мнителност,така характерна за средно статистическия кабинетен учен.

“Вильо никога няма да признае ,че ме е провалил,помисли си Иван,почти ми провали докторската дисертация.Или поне я отложи...”

  Не се замисли ,че Вильо беше замразил и собствената си научна дейност.Той дори не пишеше статии във списания и вестници като него,макар и не много издържани.Ако не беше язвата да го държи буден,Иван и толкова нямаше да направи.Щеше да спи като умрял по цяла нощ,толкова умора му се събираше в последно време.

 Вече казахме ,че мислеше за себе си като за учен.От очевидното за мнозина правеше неочаквани ,но съвсем верни изводи.Прогнозите му бяха толкова точни, че шефът на един голям синдикат се беше пошегувал че инфлацията за следващата години я знаят само той и Иван Кондов.Не каза само кой на кого е съобщил числото!

 Никога не беше се провалял като пророк.В главата му битуваха почти готови разработки за тенденциите в преразпределението на пазарите след края на комунизма,анализ на различните страни на външния дълг и куп други неща но нямаше време да ги направи.Едва ли имаше право да обвинява Вильо.

 Беше се съгласил защото тайно в себе си искаше да бъде така.Приятелят му само беше помогнал да го разбере.И да се втурне като състезателен кон от чиста раса, незаслужено държан далеч от хиподрума.Може би още не знаеше коя е върховата му дисциплина,тази в която задължително щеше да е шампион.Засега прилежно се трудеше на много места.И разбира се,трупаше точки.И отрицания.

 Да промени живота си,беше казал доктор Славов,сега или никога!Сигурно е прав,от негова гледна точка.Такива като него не грешат в препоръките си.Иван се докосна до смъртта.Ако не беше позвънила жена му,ако не беше се усъмнила ,че не просто връзката е прекъснала, а той е изпуснал слушалката...ако не беше той ,а някой похабен пияница...можеше и да го няма.Въпреки че сега от язва не се умира,както каза професор Сталев.Но професорът беше в чужбина и го оперира този млад мъж ,педантичен и с ироничен поглед.Както казваха за Славов,бил един от гениите на клиниката и сигурно светило в хирургията.

 И какво да промени?Една изборна победа щеше да го изкуши с възможността да продължи това, което беше започнал преди повече от три години.Беше готов с вариантите ,беше предвидил всичко и знаеше какво може да стори.Можеше да действа въпреки загубата на време и влияние,на съмишленици през месеците от свалянето на правителството чийто член беше.Можеше дори по дати да разбие програмата-минимум.

 Много от хората, които му бяха близки не одобряваха депутатските му изяви.Смятаха ,че се разпилява.Той самият се колебаеше дали да се върне в парламента след бламирането,но не беше в стила му да пренебрегне волята на избирателите си.Стоенето в опозиция определено не беше за него.

 Защото Вильо изобщо не беше прав.Шерпът не беше той,а Иван.

-Сигурно вече сте добре-каза му санитарката с очилата-защото ще ви местят в хирургията.

 Влезе непозната лекарка,пълничка,с прошарени коси.Дали беше измамената съпруга на адвоката?Пипна едва-едва корема му и нареди на санитарката да го заведе м хирургията.

-Колко ще стоя там?-попита Иван.

-Не знам.Зависи-тя го погледна учудено като че ли не разбираше как човек може да не знае очевидни неща.-Хемоглобинът ви е нисък,може да се наложи кръвопреливане.Ще започнем захранване с диетични храни...Има време до изписването.Пак ще говорим.

  Пижамата беше широка.Панталонът едва се крепеше.Ще трябва да си дам костюмите на поправка,мина му през ума.Всъщност,дали беше язва?Докторите често спестяват истината.

 Настаниха го в стая в края на коридора заедно с млад мъж ,който за сега се беше разминал с операцията.

-Гладен ли си?-попита го съседът му.

 Гладен?Май беше забравил какво е.Предпочиташе да е гладен, отколкото да го боли.По това беше разбрал, че не е обикновената периодична язвена болка, която се успокоява от две-три бисквити.През последните седмици живееше почти само с прясно мляко и хляб.Но изведнъж разбра, че вече не е така.

-Май че да.

-Вече ще ти разрешат да ядеш, щом си тук.

 Санитарката влезе с табла.

-Кой е новият?

-Аз.

-Това е за тебе.

 Беше отвикнал непознати за му говорят на “ти”.Но си помисли ,че за нея е обикновен болен.Изглеждаше доста жалък с тая широка пижама и набола брада.Навярно жената не четеше вестници и не гледаше новините по телевизията.

 В купичката имаше мляко!

-Няма да го пиеш наведнъж,а по малко.

-Само това ли е?

-За днес толкова.Ти какво искаш,мешана скара ли?

-Така си мечтая да се нахраня като хората!-въздъхна съседът му.

-Това вече е и моя мечта-потвърди Иван-Мислиш ли, че всичко е приключено с операцията,че няма вече да ме боли?

-Сигурно.Щом така са ти казали...Докторите много ги бива да убеждават че трябва да се оперираш.

-Мене не ме убеждаваха.Просто се събудих с по-малък стомах.

...Дали всъщност помнеше как стана или измисляше липсващите моменти?Вече не изпитваше същата болка,само хладина в подребрието като че ли беше близал ламарина.

  Влезе в кабинета си и видя в последния момент на пода вестник.Някой го беше проврял под вратата.Беше от жълтите издания ,които не четеше.Озадачи го,напоследък като че ли бяха престанали да се занимават с него.Разбраха, че не им обръща внимание и няма намерение да им отговаря.

  Бяха изредили всичките му близки с най-различни истории,една от друга по-пикантни.Свързаха жена му с далавери с внос на офис обзавеждане,братовчед му беше подставено лице за незаконна търговия с петролни продукти...Едва ли някой вече вярваше в това.

  Щеше да изхвърли вестника ,но по навик погледна заглавията.Едно от тях на първа страница ,се набиваше на очи:

“ПОТОМЪК НА ТАЛАНТЛИВ РОМСКИ МУЗИКАНТ В ЕЛИТА НА СТРАНАТА,твърди достоверен източник”

 Неволно се зачете.

“В една нощ ,в края на декември 1949 година ,се родил синът на известния в С-ско ромски музикант Васил Кацаров по прякор “Черната перла”,безспорен и виртуозен цигулар,макар и самоук...”

 Кръвта нахлу в главата му.

“Бащата починал от кръвоизлив от стара туберкулоза преди раждането му и отглеждането на трето дете се сторило непосилно на вдовицата.Затова го оставила пред вратата на почтено бездетно семейство на железничар в село на линията С.-Б.Детето се оказало послушно и умно и не разочаровало осиновителите си...”

   Пасквилът завършваше така:

“Казват, че въпросния бивш управник и настоящ депутат от опозицията бил много музикален.Дали пък за него и за страната нямаше да е по-добре, ако баща му беше останал жив?”

 Никъде не споменаваха името му, но физическото описание,инициалите на населените места, не оставяха съмнение.Беше написано по особено гаден ,обиден начин като че ли трябваше да се чувства виновен, че се е родил.

 Той наистина се съмняваше, че не е рожден син на родителите си.Никога не беше ги питал,но беше очебийна физическата им разлика.Те бяха средни на ръст,кестеняви,набити и си приличаха като брат и сестра.А той израсна до метър и седемдесет още в седми клас.Беше тънък,почти кльощав тогава,с твърда,чуплива черна коса.Беше единствен син, а връстниците му имаха поне по един брат или сестра.Майка му била  тридесет годишна ,а баща му на тридесет и пет когато се е родил.Били са женени от дванадесет години.

 Когато беше в първи клас,едно момче му каза:

-Ти не си се родил тук,тебе са те донесли!

-Как така са ме донесли?-попита той.

-Така,донесли са те!-за момчето това беше достатъчно ясно и обидно.

-И мене са ме донесли!-намеси се хубавата русокоса Диана-От родилния дом.Ти може да си роден тука ,но ние с Ваньо сме се родили с акушерка!

-Така ли?-учуди се момчето а Иван погледна с благодарност защитничката си.Не му беше ясно какво е да се родиш с акушерка,в селото нямаше родилен дом,откриха го после.Но щом и с нея е така значи всичко е наред.Диана изглеждаше съвършена и убедителна.Тя поставяше знак за равенство между тях и това беше достатъчно.Изобщо не помисли да попита майка си.Чувстваше смътно ,че ще я нарани дори и само ако й разкаже за случая.Никога не се осмели да се заинтересува.

-Нарочно те ядосва-успокои го малката красавица-защото ти завижда.Ти си по-умен от него,по-добър ,дори си и по-хубав...имаш хубави очи,а и косата ти е като на киноартист...само затова е!

 Всъщност,това за косата не беше съвсем вярно,бяха го остригали преди да отиде на училище,но тя явно говореше за по-рано,забелязала е.

 Не го озадачи  това ,че момчето се опита да го уязви именно с това.Какво толкова имаше в подробностите на раждането му?Било е по-различно...той се различаваше от другите,също като Диана.но за нея не ставаше въпрос.

 Може би защото е момиче,опита се да намери обяснение.Може би защото майка й е акушерка...И приятелка на неговата.Значи?Момчето се обърка в собствените си разсъждения.Но какво значение имаше мнението на някого, щом Диана е негова приятелка!

 Това беше аргумент който го задоволяваше.На оня етап.Но сега?

 На четиридесет и четири години?

 Студени капки пот се стичаха по веждите му.Не знаеше как да излезе от това положение.За първи път се чувстваше неспособен да реши една толкова елементарна житейска главоблъсканица.Не беше виновен.Никой не поставяше въпроса за вината.Всеки може да бъде отгледан от чужди хора.Нямаше виновни,по-скоро трябваше да е благодарен на късмета си.

  Баща му със сигурност вече не е жив.Дали е знаел че ще се роди?Дали го е чакал,дали го е искал?Или,предчувствайки близката си смърт ,се е чувствал малко виновен ,че оставя на жена си още едно гърло за хранене...Кой я е посъветвал да го даде за осиновяване?Едва ли е бил той.

  Интересно,нито за миг не се усъмни в истинността на написаното.Приемаше го с някакво вътрешно мазохистично удовлетворение.По съвсем негов начин то слагаше край на неосъзнати и от самия него съмнения.

  Той е син на музикант...При това много добър.Защо не бяха му казали?Страхуваха ли се?Наистина ли не знаеха колко ги обича?

 Пред очите му изплуваха милите ,болезнено близки образи на баща му,задъхан от сърдечната астма след миналогодишния вече втори инфаркт.Беше го получил скоро след като подадоха оставка целия кабинет и той се беше почувствал за кратко спокоен.Баща му едва се размина със смъртта и Иван беше неотлъчно с него като компенсация за първия път когато беше в чужбина.

 Едва сега си даваше сметка колко много се беше струпало на възрастния човек през месеците на всеобщи обвинения към сина му когато беше модерно за всичко да се обвинява един човек, а вестниците тиражираха врявата.

 И този човек му беше чужд?

 А майка му,миловидна,закръглена,с гъста отдавна бяла коса вързана на опашка,вечно по къс ръкав дори и през зимата?Тя никога не беше плакала пред него.Както никога не облече вълнена блуза под палтото зиме и не боядиса косата си.

 Преди няколко дни ,докато си закопчаваше ризата и слагаше връзката в коридора,я видя в огледалото да навива прежда в хола.От радиото се носеше известната от “Пирин фест”песен:

“Сине,сине,Бог ли те изпрати?”

 Изведнъж майка му остави преждата,захлупи лице в шепите си и изхълца мъчително,непривично.Плачеше несръчно,стараеше се да го овладее.Не го виждаше,мислеше ,че още се бръсне в банята.Тогава той се поколеба,прехапа устни и тихо излезе.Обясни си странната чувствителност на майка си с това, че песента беше от техния край а донякъде и с възрастта й.

 И тази жена му беше чужда?

 Едва сега си даваше сметка какво беше причинил на родителите си.Той,който винаги е бил добър син и не им е създавал проблеми!

  Беше позволил тези които го познаваха толкова добре,да слушат какви ли не мръсотии по негов адрес, които понякога ги засягаха и лично.Ако имаше за какво да се укорява,то това беше нехайството му към общоизвестния му образ ,въпреки че то едва ли зависеше само от него самия.

  Иван се мъчеше да разсъждава без примес от чувства,от разстояние.Самият факт не беше страшен.Та той беше на четиридесет и четири години!Трябваше спокойно да приеме и това поредно ухапване.

 И да го забрави.Най-добре беше да го забрави.За тях той е синът и никой не може да им го отнеме.

 Било е през зимата.Майка му е много религиозна,навярно го е намерила около Ивановден,затова го е нарекла така.Иначе защо той,синът на по-големия брат,не е наречен на дядо си Слави?

  Прочете текста още веднъж.Защо не му бяха казали?

  Знаеше защо.

  Те не знаеха чий е.ТЕ НЕ ЗНАЕХА.

  И защо им е било да знаят чие е детето изплакало в оная вечер пред вратата им?Достатъчно беше, че пожелаха да го отгледат.

  Спомни си снимките си като бебе.Хубаво дете с черна къдрава коса ,големи блестящи очи и пухкави устни.Някой беше решил че не може да се грижи за него и го беше подарил на Кондови.

  Опомни се.Стоеше на стола зад бюрото си.Вестникът беше мокър от изпотените му длани.Започна да се успокоява.Добре,истина е.И какво от това?Стана и се огледа в огледалото.Взря се в лицето си сякаш го виждаше за първи път.

  Беше хубав,без съмнение.Нямаше грешка,произходът си личеше.Музикален?Да,пееше хубаво,имаше красив тенор.Беше удоволствие човек дори да го слуша да говори.Произнасяше завалено “р” което ту се търкаляше в устата му като ментов бонбон,ту бръмчеше метално и студено.Всъщност,без да бъде кой знае какъв оратор,най-големият чар на Кондов безспорно беше гласът му.Беше свирил и на някакъв инструмент като ученик.Така че наистина можеше да се каже, че е по-музикален от повечето хора.

  Доскоро не си даваше сметка за въздействието на гласа си.Докато не го разбра от НЕЯ.

  ТЯ?Дали знаеше?Дали беше прочела?Четеше всичко написано за него.Нищо не беше в състояние да я разколебае.Затова ли му беше предложила приятелството си?Беше ли отгатнала този период на уязвимост,на промяна на собствената му представа за корена?Не знаеше.Но от нея всичко можеше да се очаква.Да знае дори и това което той не знае.Можеше ли човек да предполага какво знае и открива бездната от чувства на влюбената жена?Нещо извън нея,нещо неукротимо и дръзновено,нещо,което знаеше всичко.

  Съблече тънкото сако с което беше.Леко разхлаби връзката и разкопча ризата.Вече мислеше по привичния за него начин.Безспорно искаха да го унижат.Разчитаха на вродения расизъм на лумпените, а и не само на тях.

  Лумпените смятаха, че циганите са били особено привилегировани при бившия режим.Вземали детски надбавки,социални помощи.Давали им жилища,оставяли ги да крадат колкото си искат.Затова и сега гласуват за комунистите.

  С една дума,за разлика от българите,циганите не работели а живеели добре.А и това не беше далеч от истината.Наистина,циганите тогава работеха,или поне се водеха на работа.Обикновено мръсна,неквалифицирана,понякога опасна.Работа,която никой не искаше.

  Лумпените не са и стъпвали в циганско гето.Не са виждали съборетините, в които с тъпчат по няколко семейства,нито липсата на канализация.Не знаят колко цигани боледуват от туберкулоза,колко от децата им умират,колко оставаха неграмотни.Не са обръщали внимание на малолетните проститутки по магистралата,нито на просячетата, които дишат лепило в подлезите на гарите...Не знаят, че някои постоянно живеят на сметището в подобие на палатки от подръчни средства и се препитават от него...

  За всичко обвиняваха високата им раждаемост и липсата на чувство за отговорност,смятат ,че са склонни да паразитират върху всяко нормално общество а то да плаща данък за относителното спокойствие и липса на расови сблъсъци.Всъщност,и това беше истина,но една част от истината.Както другото.

  А на практика разсъждаваха нормално за граждани на страна, осеяна с гета ,с които никакви държавни структури и програми не можеха да се преборят.Предлагаха средства за решаване на проблема от които един западняк би изпаднал в ужас.След време и западняците се сблъскаха с гетата,с емиграцията от кол и въже и не показаха по-добро отношение от българите,поне не и средния западняк-германец,французин,италианец.

  Лумпените винаги са мразели Иван Кондов.Винаги са имали за какво да го мразят.От страниците на този и още няколко вестника с големи тиражи им внушаваха, че именно той е виновен за лумпенизацията им,за превръщането им от псевдограждани на една тоталитарна система в бял боклук на една псевдодемокрация....не по-добър от този в гетата.

  Той и неговите реформи.

  Той и неговите данъци които не можеха да не се плащат.Той.Ексминистър Кондов,необходимият грешник дълго време след като вече не беше министър.Нищо, че го мразеха и в гетата.Гетото мрази този, който е бил там и се е измъкнал независимо по какъв начин.Всъщност,те не знаеха дали е роден в гето,нищо не знаеха,само предполагаха.

  Тогава?Можеха ли да променят отношението на тези които го одобряваха,на тези които го обичаха,които биха гласували за него?В родния му край, където го познаваха от дете?На неговите съученици,учители,приятели от казармата,съседи...Съселяни,близки?

  Не,не можеха.Целта беше именно тези хора да се почувстват унизени.

 На първо място родителите му,жена му.Дъщерите му,Вильо,останалите му приятели...Всички,които го бяха избрали-за приятел,съмишленик,съпруг...Това ли трябваше да се случи, за да разбере колко много хора го обичат!Виждате ли,той не е това за което се представя!Той не е представител на средната класа, а чист лумпен,роден в циганска колиба!

 Макар че музикантът ,дори и циганин,никога не е живял в колиба...

 Някой е знаел чий син е.Някой, който е жив и сега.Истинската му майка ли е питал?Как е стигнал до нея?Защо го е направил достояние на журналистите?Беше подписано с идиотския псевдоним “Джипси Куин”.Спомняше си тази песен от студентските си години...Беше много интересно да танцуваш с момиче с развята коса на нея.

  Не,след всичко това имаше право да научи истината за произхода си!Той е факт,а Иван уважава фактите.

 И така,като начало,коя е авторката?

 Вдигна слушалката.Набра няколко цифри.Номера на едно частно бюро за проучване.Снабди се с него когато някой започна да пуска в пощенската им кутия изрезки от вестници ,писали за него,заплахи,намеци за изнудване...Телефонните обаждания дори бяха от по-рано, но секнаха със смяната на номера.Не беше го използвал до тогава.

 Научи за тези изрезки по-късно ,защото по-малката му дъщеря всяка сутрин ставала преди него да ги вземе от кутията и унищожи преди да ги видят баба й и дядо й.Каза му го жена му ,уж тайно,с лека усмивка ,но и с известна завист за болезнената обич на Джини към баща й.На нея,също така тайно,го беше съобщила по-голямата,Мими.

  Иван си представяше малката- боса,по пижама и чехли,рошава,сънена и слабичка...как се измъква сутрин по стълбите,тихо превърта ключа,отделя това което е нужно а другото свива на топка в ученическата си чанта за да го изхвърли,накъсано на парчета , по пътя към училище.Милата Джини,загрижена за любимите си хора,също като майка си!

 Стресна го телефонът.Както и предполагаше,имаха човек в редакцията.Едно име.Отначало не му говореше нищо.Още нищо.Но гласът каза още няколко думи и затвори.Името на авторката и още нещо...Източника!

 Ударът беше неочакван.Само не тя,Господи!Не и тя!Не може да е знаела ,няма от кого,невъзможно е!Познаваше късополата наперена особа ,предизвикателно гримирана,дръзко напарфюмирана.Тя често го проследяваше из коридорите с нелепи въпроси.Опитваше се да е любезен,жена е все пак!Знаеше ,че работи за този вестник, но че е дъщеря на...Майката се беше омъжвала няколко пъти без да смени фамилията си.Кой да знае как се казва дъщеря й!Познаваше я като дете,но сега?Не беше я виждал от доста години и нищо чудно ,че не я позна когато се въртеше около него като репортерка.А и тя си мълчеше за предишното им познанство.

 Почувства отново дълбаещата болка в стомаха си.Не помнеше да е ял.Това напоследък му се случваше често.Сви се на бюрото и подпря с ръка главата си.Така често го снимаха за вестниците.Зачака ново позвъняване.Същият източник от редакцията щеше да намери адреса на вдовицата на музиканта.

  Истинската му майка.Беше странна лекотата ,с която вече я наричаше така.Изряза пасквила и заедно с адреса го сложи в малкия сейф.После размисли и го премести в портфейла си.

  Погледна часовника си.Имаше среща след половин час.Трябваше да се усмихва,другите щяха да го наблюдават тайно,дори приятелите му,с тревога и загриженост.И ще се правят че нищо не знаят...

  Болката се засилваше и променяше характера си.Вече не беше обичайната.Отвори чекмеджето на бюрото си.Там държеше няколко вида лекарства.Кой знае дали щяха да му помогнат...но нека не го боли толкова,не беше в състояние да понася повече!Ранитидин,но-шпа,бусколизин,долиспан...алкозин.Той изсипа в дланта си по едно от всички...Дали не може и по две?За да подействат по-бързо ,ги сдъвка с малко вода.Догади му се.Болката се засилваше.Пак го изби студена пот.Лекарите бяха единодушни, че трябва да се лекува в болница, но той отказваше.Мислеше че докато е навън все още има възможност да минава за здрав в собствените си очи.Но ако влезе,даваше ход на хронични оплаквания,прегледи,безкрайни изследвания,диети,рецепти,консултации с кого ли не.Мислеше, че психически няма да издържи и ще рухне веднъж завинаги.

 Свикнал беше да сяда полуприведен и, без да виждат околните,да натиска с лявата си ръка стомаха под масата.Спеше свит на кълбо, когато изобщо спеше.Жена му изобщо не разбираше ,че го боли ,освен когато повръщаше в банята.Или той си мислеше че не разбира.

 Но сега и предизвиканото повръщане преди да изпие таблетките не му беше помогнало.Болките станаха още по-силни.Обзе го лека паника.Не можеше да се пребори с болката.Не можеше да я надделее.Не можеше дори да я осмисли,да се приспособи към нея.беше безсилен.Може би вече беше победен.Дишаше повърхностно.Да можеше да не диша!

 Така го болеше,болеше го от това неволево дълбоко вдишване на моменти,дишането, което никога не беше се замислял болезнено ли е или не.

  Пак телефона.Беше жена му.Говореше му нещо,навярно беше прочела вестника и искаше да разбере дали той знае.Отговаряше й едносрично,не искаше да й казва,още не,още ...прониза го нещо като нажежено острие,нещо като леден ръб...не знаеше какво е...никой от човеците, населявали тази земя, не можеше да издържи...Слушалката падна от ръката му,той самият падна по очи на бюрото...

 “Ало?-чуваше се от слушалката-Ваньо,чуваш ли ме?Не,не е прекъснал...”Сигурно обясняваше на колежките си.

 Повече нищо не помнеше.

 Ако беше жив,дължеше го на жена си.Елка винаги се беше грижила за него, дори без той да го иска.Винаги искаше да знае как се  чувства,искаше да му помага.Винаги беше на негова страна.Създаваше му малки удобства.Беше си купила книга за диетично хранене и я беше проучила подробно.Събираше всякакви рецепти с билки и минерални води...Иван си мислеше ,че ако тя самата имаше язва,едва ли би се старала толкова.

 И сега тя беше тази, която го спаси.Знаеше че никога не би й затворил телефона и дори да прекъсне,той я набираше.Нещо се беше случило и тя ЗНАЕШЕ, че е лошо.И не се поколеба да се втурне към него с такси.

 А той се беше заключил отвътре за да се съвземе след като прочете вестника.Сам.Така правеше винаги.Тя не се успокои ,докато не убеди охраната да отвори междинната врата от съседната стаичка,която използваха за склад.

 Иван не се наемаше да съди какво беше изпитала, когато го беше намерила блед ,с едва доловим пулс и изострени черти.Знаеше ,че не бяха я пуснали при него след операцията, защото бяха преценили че едва се държи на краката си,че самата тя има нужда от лекар,от една ампула хлоразин и дълбок сън без сънища...Била на ръба на истерията.Някой се беше опитал да убие мъжа й.Да го убие с думи.Беше се прицелил и почти беше успял.

   Елка се смяташе за по-устойчива от него .Смяташе ,че трябва да го пази от неприятностите,да не му казва всичко,да го огражда от света в собствения му дом.Да опази погледа му от необятното.И най-вече от жените.Беше тайно,болезнено,до полуда ревнива.Никога не се издаваше, но той го чувстваше.Постоянно се товареше с все повече и повече семейни задължения като искрено вярваше че го щади,че съзнава голямата задача с която се е заел и е готова да го освободи от баналните битове подробности ,въпреки че се омъжи за него именно защото знаеше, че никога не би избягал от тях.

 През миналата есен беше пренесла с дъщерите им осем тона въглища в мазето на къщата докато той беше в чужбина.Почувства се виновен, но вместо да го покаже,меко я упрекна че са й се досвидели малко пари, които да даде на някой безработен да свърши тая работа.Каза й също, че според французите благородството задължава ,че дори в най-бедните страни министершите не носят въглища ,а посещават бутици и се занимават с благотворителност.А нейният жест може да се тълкува като чиста демагогия.Не можеше да вникне в нейните принципи.Обиди я.

 Всъщност той не разбра, че това беше вик,зов за внимание от нейна страна,че тя беше отчаяна от нарастващото му макар и дълбоко скривано безразличие, маскирано по какъв ли не начин без той самият да осъзнава този маскарад.Беше й посветил наскоро излязлата си книга и това беше поредното доказателство за ролята която вече й отреждаше в живота си.Тя се опитваше да се бори,казваше си ,че щом се занимава с политика трябва да има изряден семеен живот,че никога не би я изоставил,най-малко заради друга жена.

  Това последното и той приемаше безусловно.

  Но тогава виждаше само изпочупените нокти на момичетата ,които се смееха и му ги показваха като особена заслуга.И малко с раздразнение си мислеше ,че вместо да носи въглища Елка би могла да отиде на фризьор или да си купи нещо по-стилно за носене.Обожаваше да подарява бижута и парфюми,това бяха подаръци за жени ,според него.Тя им се радваше но ги прехвърляше на дъщерите си.Предпочиташе практичните подаръци,например много хвалените кухненски чудеса...Никак не беше суетна и Иван с изненада разбра че това вече не му харесва.

 “Засрами се,мислеше си той,тя те обича толкова много,толкова си й задължен,всеки би се хвалил с такава жена.Да не искаш някоя финтифлюшка, която ще те лъже без да й мигне окото!”

 Елка никога не лъжеше,никога не беше й минавало през ума да го прави и Иван беше убеден че не може.

 Но все пак му мина през ума ,че сигурно ще дойде и сега с някоя безлична пола или костюм.

  За негова изненада когато дойде, тя изглеждаше съвсем не зле.Дори си беше сложила молив и червило а ноктите й имаха зачатък на маникюр.Само че инстинктивно се дръпна когато се опита да я целуне.Не обичаше да дава воля на чувствата си пред хората.Дори се изчерви.Той се усмихна.Тя не пожела да излязат от стаята под предлог да не изстине ,а беше толкова топло.Нямало какво толкова тайно да си кажат.Делово прибра бельото и мръсната пижама в найлонов плик,запозна се със съседите му по стая ,почерпи ги със сладки и започна да говори за момичетата.Не им казала за операцията на баща им.

  Те бяха на море с приятелите си.Голямата беше на деветнадесет ,а малката на седемнадесет години.Той одобри постъпката й, макар че искаше да ги види.Знаеше колко много се радваха на това първо лято без родителите си.Ужасно му липсваха,особено палавата,своенравна и доста дръзка Джини.Обичаше да ги прегръща и гали макар че бяха вече големи момичета ,имаха приятели,май вече втори по ред!

-Ели-каза той-аз знам кой е написал това...

 Тя видимо трепна.

-И да знаеш,опитай се да го забравиш!То няма никакво значение.

-И така да е,каза той,аз ЗНАЯ.Не мога да забравя просто така.Искам да разбера причината.

-Тя е ясна,нека не говорим за това,моля те!Сега трябва да се възстановиш.Колкото по-бързо,толкова по-добре.И за тебе,и за нас...

  Може би беше права.Но не го разбираше.

-Ели,нека отидем някъде по-късно.Само двамата,ти и аз.Сами.Някъде където не сме ходили...

 Тя се замисли.

-Не...нямам повече отпуска!Нали я взех за почистването...а и Джини се беше отпуснала миналата година и трябваше да наваксва, ако иска висока диплома...Изобщо не мога да я оставя...Ще й търся учители...

-Джини е достатъчно голяма.

-Не,не...Не мога...Ако искаш,вземи Мими!Или замини сам.

 Тя видимо се насили да каже “сам”.Неспокойно чакаше отговора му.

 Но той мълчеше.

-Всъщност е много рано да се говори!Ще тръгвам,мама ще дойде следобед.

  Искаше да я изпрати донякъде,дори тръгна с нея, но тя настоя да си легне.Не я послуша и това я изненада.На вратата я прегърна през кръста.

-Не знам какво щях да правя без тебе!Още не съм ти благодарил както трябва...

-Хайде сега пък и ти!

-Не мога да кажа колко съм късметлия ,че съм се оженил за тебе!

 Тя се обърна към него със щастлива полуусмивка и тогава я целуна.

-Трябва да си вървя.

 Пусна я с нежелание.Защо никога не се оставяше докрай на ласките му?Знаеше че изпитва удоволствие,че е чувствена жена ,но се опитва да се въздържа.Живееха заедно вече двадесет години ,скоро беше минала годишнината от сватбата им.Познаваше я добре.Знаеше, че няма други интереси освен децата,къщата и него.Впрочем,той също беше включен към децата.Постепенно го обзе виновно разкаяние.Дали не беше несправедлив към нея?Върна се замислен в стаята.

  След като си изпи/на малки глътки!/млякото с разбити в него сурови яйца/мразеше сурови яйца, но се насили/легна на леглото както го беше посъветвал лекарят.Иначе можели да се появят нежелани симптоми,казвали се Дъмпинг синдром.Не знаеше, че и в медицината има дъмпинг!

 Размишляваше още за особено щастливия си семеен живот когато съседът му по легло се показа на вратата:

-Имаш посещение,две мацета,върха са!

 Дъщерите му!И защо ли Елка де заблуждаваше, че може да ги излъже?Излезе бързо в коридора и едва не се сблъска с тях.

-Татко,колко си блед!

-Глупости,Мими!Татко,много добре изглеждаш,ужасно си шик!

-Джини,стига си плямпала!Татко,ние ти се сърдим!Всъщност,сърдихме ти се до ей сега.И то много,почти сериозно!

-Защо?-той ги прегърна и двете едновременно, въпреки че го болеше.

-Бодеш-каза Джини,но ти прилича.Сега е модерно да не си бръснат.

-Защо скрихте от нас?Ние да не сме кои да е?Нямаме ли право да знаем какво става в тая къща?Нямаме ли право да помогнем,а?

 Я виж ти,Мими не била толкова заспала колкото си въобразява майка й!

-То не стана в къщи,опита се да се оправдае Иван.

-Няма значение,не извъртай!Ако не беше Мирослав да чете всякакви вестници ,така и нямаше да научим!Мими купува само “Хубава жена”!

-Мирослав?Този пък кой е?-и изведнъж забеляза че и двете бяха с бели престилки-Кой ви даде тези престилки?

-Мирослав.Той е новото гадже на Джини.Отиват ни,нали?

-Хората ги използват за работно облекло.Мислех че си с Людмил.Той къде е ?

-Отдавна го разкарах.

-Всъщност,татко,той й играеше номера с една хърба от френската!

-Ако си мислиш че е затова,много се заблуждаваш!

-После Джини помисли че е бременна...

-Какво?-Иван беше смаян.

-Така беше,какво толкава-каза малката-важното е ,че не бях!Да не кажеш на госпожа Кондова,само това й липсва!

-Ами ако беше?

-Татко,нямаше начин да не измисля нещо!Нали ти казах,важното е ,че не бях.

-Джини,Джини...-той само поклати глава.

 Харесваше му че споделят с него, но Джини беше много спонтанна и лесно се увличаше.Иван се страхуваше за нея.Не знаеше на кого се е метнала.Нито той,нито майка й показваха такива бурни страсти.Людмил й правеше сцени на ревност,пишеше заплашителни бележки, които тя  четеше на всеослушание и се заливаше от смях,звънеше постоянно, а тя не вдигаше телефона.После пак учеха по нещастната физика която Джини така и не разбираше.

 Кой кого беше изоставил ,не стана ясно.

-Така е, когато ходиш с хлапета,обобщи Мими,-А Мирослав е супер!И е голям!

-Вече е в пети курс медицина-поясни Джини,Той прочете за тебе във вестника .

-А после с Вальо решили да ни го кажат по заобиколен начин...

-Вальо пита:”Мими,говорихте ли с майка си?”,”Защо се интересуваш?”,”Просто питам,нали й обещахте да се обадите?Аз вече се обадих в къщи!”

“Аз не съм обещавала!Джини ,ти да си обещавала?”

“Аз?Нали ти говориш с тях?”

 Всъщност,татко,аз наистина говорих предния ден,но нищо не научих.

“Наред ли е всичко у вас?”,продължи да разпитва Вальо.

“Вальо,обаждам се на мама за да й кажа, че ТУК всичко е наред.Какво може да стане там?”

“Момичета,баща ви има язва,нали?Може да се е изострила,нали казвате че напоследък все го боли...Макар че сега не е сезонът...”

 И тогава Мирослав изплю камъчето.

“Момичета,в този вестник пише че баща ви е опериран...но може и да не е истина...Чакайте,къде хукнахте?”

-Направо се шашнахме!Хукнахме към пощата, а те ни догониха с тениските и шортите ни ,защото бяхме по бански!Мирослав се обади ,използва връзките си във всички клиники...И веднага тръгнахме за София...”

-Вече знаеш какво сме преживели и трябва да се срамуваш!

“Милите ми момичета,помисли си Иван,толкова са сладки,големи деца...”

-Татко..-Джини по навик се беше сгушила в него на кожения диван-много ли те боли?

-Не.Слагаха ми инжексии.

-Не трябваше да ни лъжете!

-Не сме ви лъгали,Мими!Вие бяхте толкова доволни от морето...после щяхме да ви кажем,когато си дойдете...Изобщо,майка ви постъпи съвсем правилно.

-Тя ни мисли за деца!Но ти нали знаеш, че сме големи?

 Бяха височки,тънки чернокоси момичета и си приличаха много.

-Това вашите дъщери ли са?-попита минаващата наблизо сестра-Съвсем на вас приличат!

-Гордей се,всички така казват!-отбеляза Джини-Татко,на морето видяхме леля Диана.Супер е,на тези години ходи без сутиен.Имам предвид,по монокини!А какви крака има!

-Че какво й е на годините,шест месеца е по-малка от мене!

 И изведнъж го заболя.Великолепните гърди на Диана...монокини!Господи!

-А дъщеря й е голяма фукла!Не мога да я понасям!

-Познавате ли я?

-Разбира се!Миналата година бяхме на село и пиехме фанта на караваната.Тя слезе от една червена “Мазда” с един нахакан плешив и му каза:”Това са момичетата на твоя приятел!”Ставаше въпрос за нас.

-“Бива си ги мацетата!”,каза той.Главата му приличаше на яйце!

-Говореха тихо,но се чуваха,ние да не сме глухи!Мразя плешиви мъже.Татко,ти нямаш такива приятели,нали?

  Слушаше бърборенето им и лека-полека болката отшумяваше.От тях се носеше младежка непосредственост,безгрижие,детински възхищение.Същевременно се мъчеха да се покажат като жени.Мими издърпа ластика на пижамата му и го върза за да се крепи що-годе панталона на кръста му.Беше горда, че майка й не се е сетила.

-Татко,ще ти трябват нови панталони.Направо си за манекен!

-На първо време ще си намеря старите джинси.

-Кои джинси?-наостри уши Мими-Ти нямаш джинси!

-Тези ,които носех като студент.Те ще са ми добре.

-Забрави!Още напролет Мими си ги прекрои и скъси.

-Ама ти каза, че не ти стават!Спомни си,аз те питах!

-Добре  тогава,ще си ходя с анцуга.Или по пижама.

-Без друго дълго ще си стоиш в къщи!-Джини изглеждаше щастлива.

-Татко,къде има тоалетна?

 Такава беше Мими,не можеше да влезе в сграда и да не потърси тоалетна.

-Пикла!-произнесе се сестра й.-Татко!-тя изведнъж стана сериозна-Аз проведох разследване.

-Какво разследване?

-Знам кой е писал във вестника.Не случайно споменах за оная...

-Вече всички знаят,но това няма значение...

-Ако я срещна,ще я оскубя!Тя е едно джезве кокали,по-силна съм от нея!

-Джини,засрами се!

-Няма да се засрамя,ще й размажа боите по физиономията и никой няма да може да я отърве!

-По-добре я извикай на дуел!С торта от “Двете фукли”.

-Ти ми се подиграваш!А аз го правя заради тебе!Ти няма ли да набиеш някого заради мене?

-Защо да го правя,ти и сама се справяш повече от отлично!Но сега няма да предприемеш нищо,ясно ли е?Ти си едно добре възпитано момиче на едни добре възпитани родители.Вече си голяма,имаш приятел и трябва да се държиш отговорно ,ако искаш да те смятаме за зрял човек.Вече си над тия работи,не забравяй!

-Добре,няма да я скубя ,щом не искаш!Само ще й кажа няколко изречения на ушенцето...Само заради тебе ще се въздържа.

-Не искам да е само заради мене!

-Дай да те среша!

-Сресал съм се.

-Така си мислиш-Джини извади гребени и четки-Много обичам да те реша.Изобщо да ти пипам косата...когато бях малка ,те гледах как се бръснеш и мислех че пяната я боядисва бяла!Страхувах се че остаряваш...

 Иван вече неудържимо се смееше.

-И какво ако остарея?

-Нищо.Тогава и аз ще бъда стара.Но няма да е скоро!Може би никога...

 Тя се огледа крадешком и го целуна по бузата.

-Мими пак ще каже че се глезя...

-Направо съм впечатлена от чистотата тук-каза Мими когато се върна.-Джини,хайде да си тръгваме,колежките на Мирослав ще влизат по стаите и си искат престилките.Утре пак ще дойдем,става ли?

-Страшно е умен,обаче-Мими коментираше способностите на Мирослав-Обясни ни точно какво са ти правили.Каза че по чудо си се спасил.И че трябва да живееш по-спокойно...

-И в никакъв случай да не ставаш министър-председател!Аз знам че няма,ама във вестниците постоянно пишат...

 Хвана го яд на този Мирослав ,който объркваше главите на дъщерите му.

-Той може да си гледа работата!

 Кой знае защо,си го представяше като доктор Славов.Многознайко който се разпорежда със съдбите на пациентите си.Но погледнато отстрани,момчето си беше право и си знаеше уроците.Обаче защо Мими му се възхищаваше повече от Джини чийто приятел уж беше?

 Те си тръгнаха и той се облегна на прозореца за да ги види още веднъж когато слязат долу.Ето ги,смесват се със групата студенти,свалят престилките.Мирослав беше русо момче с кръгло лице и тъмни очила.Той извади цигари и Джини запали.

-Така значи!-възкликна баща й отгоре.

-Какво има,не знаеше ли, че пуши?-попита го мъжът до него.

-Не ми беше казала.Всъщност,нека да е сега ,че да има време да се откаже!

 Той се наведе надолу и изсвири силно.Двете момичета вдигнаха глави,Мими направи комичен жест на ужас, а сестра й се усмихна невинно.Баща им размаха пръст заканително, а в отговор Джини се изплези.Той не издържа и се разсмя.

“Татко,беше му прошепнала на тръгване,от всички мъже на света най-много обичам тебе и винаги така ще бъде!”

 Сигурно лъжеше,но беше приятно да го чуе.Момичето имаше такъв чар!Мими също му довери една тайна.А именно, че сестра й е решила да учи медицина!Сигурно си въобразяваше ,че медицината означава да се развява с бяла престилка из клиниките!Страхуваше се ,че това й решение ще се провали с края на връзката й с Мирослав.

 И в неговия живот нещо се променяше.Забелязваше неща ,които не подозираше че съществуват или ги беше подминавал.Нямаше я предишната тревожна напрегнатост в отношенията му с другите.Те просто бяха негови колеги по съдба или лечители.Порази го търпимостта в отношенията между самите болни,не вярваше да се били такива преди да се разболеят.След преживяна операция,мъчителни кризи или инвазивни изследвания със съмнителен резултат почти всички се променяха.Много го озадачи и нежеланието на персонала да показва нещо повече от професионализъм.Малко бяха тези, които влагаха пристрастие в работата си и те далеч не бяха най-добрите.Това го стресна,почувства се ощетен.Но бързо се ориентира, че това всъщност е защитна реакция.Тези млади и не много млади жени,тези мъже с уморени погледи и рано побелели слепоочия, се бояха да покажат предпочитания към някого от тях.Страстите им пречеха,те не желаеха да лекуват приятели или близки.Той самият имаше един приятел лекар който почина внезапно и се случи така, че Иван беше избран за депутат в неговия избирателен район.Носеше в себе си някаква инстинктивна боязън от това ,че беше заел мястото на мъртвия.Много неща от психиката на хората в бяло бяха недостъпни за страничния наблюдател,особено за пациентите.Те доста упорито се мъчеха да се вместят в емоционалния фон на лечителите си след като вече присъстваха в мисловния.

 Обикновено ухажваха сестрите-нерешително,с някое цвете или плод.Бяха от тези които се чувстваха самотни в болницата независимо от възрастта и пола.

  Възрастна жена плетеше на една кука покривка и обясняваше техниката на една от сестрите, може би уподобявайки я на дъщеря си, която беше някъде в чужбина.Опитваше се да я задържи около себе си колкото може по-дълго...

  Иван се улови в същото желание когато в стаята влизаше симпатичната стажант-лекарка и сериозно опипваше коремите им,записваше нещо в историята на заболяването,дълго разговаряше с инструктора по хранене,възрастен плешив господин, а после му разясняваше /за кой ли път?/какво не трябва да забравя никога в живота си след като беше загубил една част от стомаха.Беше я почерпил с банан и момичето съвсем по детски го обели още в болничната стая и захапа със ситните си бели зъби.Щеше да се дипломира след няколко месеца.Била омъжена и от немного време бременна.Отначало се стесняваше и изчервяваше когато трябваше да го прегледа.Щяла да работи като детска лекарка.Децата били най-добрите пациенти.

 Сравняваше я с дъщерите си.Мислеше си дали и Джини ще се промени така, ако учи медицина.Според Милена/така се казваше стажантката/най-добре било да отиде в специализиран санаториум и да не бърза да започва работа.Най-рано след четири-пет месеца.Вече бил на крак,наистина хемоглобинът му се покачил,но трябвало да се приспособи към по-различното си състояние.На инвалид?

  Отде му хрумнало?Проблемите били често психични,той най-добре си знаел.

 Тя наистина обичаше банани и той с удоволствие я гледаше да яде докато колегите й пушат навън.

-Май злоупотребявам с пациентите си-усмихна се момичето-Страшно лакома съм.

-Те са донесени за ядене ,а аз не мога,поне засега.При това положение е най-добре да ги дам на някого ,който ги обича,нали?

  Излъга я.Беше ги купил специално за нея на портала.

-Нищо не разбирам от икономика,призна си тя,но на вас винаги съм вярвала.Не знаех, че ще се срещнем при такива обстоятелства.Да запиша в биографията си на лекар такъв пациент!Направо съм щастлива...

 Един ден тя не дойде и той запита едно момче от групата  за причината.

-Знаете ли,с Милена се случи нещо много неприятно.Един джебчия й дръпнал чантата ,тя хукнала да го гони и се подхлъзнала по стълбите в подлеза.Паднала и направила спонтанен аборт.Сега е в гинекологията и доста кърви...Защо ли й е трябвало да го гони!Наистина,имала документи в чантата но..Сега ще пропусне държавния изпит,да не говорим за бебето...Ще ходим да я видим днес.

-Вземете-каза Иван като му подаваше пакета банани-Бяха за нея.Предайте й ги.

-Нещо да й кажа?

-Не.Няма нужда.Тя е смело момиче,ще се справи.Ще лекува много деца...

 И така,неговата лекарка нямаше да дойде нито днес,нито утре.Нямаше да види как го изписват почти здрав.Тя самата беше болна.Случва се и така.При нея сигурно е мъжът й и двамата избягват да се гледат и говорят за станалото.Подобно нещо беше се случило с техни приятели.Точно тогава и Елка беше бременна.Бяха отишли да ги видят и се почувстваха неловко.Не знаеха какво да кажат.Жената губеше дете след дете, докато успя да износи шестата бременност.Слава Богу,Елка нямаше никакви проблеми...

 Иван си представяше санаториума като вариант на клиниката.Сигурно нямаше да е сам в стаята ,особено сега,през лятото.А имаше да премисли доста неща.Трябваше да разбере защо се беше случило това с него.Защо не беше устоял на едно предателство след като в продължение на години посрещаше успешно много по-страшни удари.Досега нямаше време да ближе раните си...

“Раните ни зарастват най-добре в самота...”,беше писала ТЯ.

  ТЯ.ТЯ също беше лекарка.Можеше да влезе в тази стая,да го помоли да се съблече за някаква поредна консултация.Може би знаеше какво е станало с него.Можеше и да дойде.Наистина.Дори и без да я е поканил...

 Едва ли.Беше минало доста време откакто получи последното й писмо,по-точно поздравление за рождения му ден,преди година и половина или повече....

  Избягваше да произнася името й,дори мислено.Беше нахлула в живота му неочаквано,по някакъв особен,привидно заобиколен но непреодолим път.

 Преди повече от две години получи на работното си място един плик с предупреждението, че е лично за него.Секретарките бяха потресени и озадачени.

 Беше опит за негов портрет, сглобен от сполучливо подбрани цитати от вестници писали за него и нейни кратки,неочаквани коментари,понякога извън рамките на добрия тон,понякога като женски ухапвания ,но винаги точно в целта.Предварително беше направила уговорката ,че ще се опита да измисли наполовина “явлението Иван Кондов”.Но две страници след тази закана беше написала :”Илюзия е да се измисли такъв мъж!/не се отнася за Висоцки!”

 Изглежда в момента е слушала някое изпълнение на руския бард.

 Но все пак продължаваше.Задяваше се със заваленото му “р”,съветваше го да се усмихва,питаше се дали способността му да казва “не” доста твърдо се отнася и за жените.Признаваше ,че ако я помолят за компромис с усмивката на господин Кондов,вероятно би го направила.В един цитат ставаше въпрос за една дама ,която тя наричаше “синдикален ястреб” и нейно изказване,не много ласкаво,за Иван.

“Питам се,пишеше Нона,дали обектът на моята симпатия си пада по ястреби.

П.П.Дори и да е така, никога няма да мога да се маскирам като хищна птица!”

 Иван доста се беше смял като гледаше снимката която му беше изпратила./”Не съм фотогенична!”/

 Но беше доста миловидна и изглеждаше неуверена.Той никога не беше харесвал жени с характеристика на хищници.Беше написала и някои неща за себе си,навсякъде със самоирония,която ,пак според нея,била върха на себехаресването.Но тя беше права да се харесва,казваше си Иван.Дори трябваше много да обича себе си.

 Беше поразен от наблюденията върху неговата особа ,осъществени от разстояние-телевизия,вестници,радио...Беше изучила подробно изражението му,лошия му навик да захапва устни преди да заговори,малките външни белези на вътрешна неувереност понякога,колебанията и разочарованията му.Във второто писмо направо му казваше че е мъж за обичане и Иван дълго се чуди как никой друг не беше го почувствал.

 Защото той цял живот се стремеше към една всеобкръжаваща го,поемаща всички сътресения любов и същевременно ужасно се страхуваше някой да не разбере за тези негови стремежи.Понякога почти дразнещо хвърляше в лицата на спорещите мнението си.Беше саркастичен при оборване на доводите им ,често просто отказваше да даде тълкуване или обяснение пред едни от най-четените вестници.Но това не правеше по-малка жаждата му да бъде обичан от много хора.

 И тази жена го беше разбрала!Не знаеше, че е толкова прозрачен.

 Четеше писмата й с необяснимо вълнение.Тя беше написала адреса и телефона си,дори служебния в малката провинциална болница където работеше.Можеше да й се обади, но не го стори.

 Беше му писала ,че ще е върха дори когато не е на върха,че е омъжена, но няма любовник/тя го наричаше “еротичен приятел”/последният трябвало да надвишава съпруга й ,който бил върха или малко под.../

  Това намек ли беше или...

 Писмата представляваха редуване на остроумия,цтати,психоанализи,предизвикателства,самоирония,отчаяние-прикрито и интелигентно.Бяха написани на не особено хубава хартия и авторката очевидно не беше дипломирана машинописка.Секретарките го поглеждаха любопитно когато му връчваха пликовете и той съвсем очевидно се смущаваше.Не беше си позволил дори намек за флирт и всички го смятаха за много сериозен мъж,дори сухар .Всички, но не и ТЯ.Тя знаеше какъв е.

  Беше скрил писмата в сейфа.Те не бяха обикновено обяснение.Можеше да се гордее с тях.Много жени го бяха харесвали и пожелали ,но така подробно проучван не беше се чувствал никога.Дори понякога го хващаше яд.Какво право има тя да го анализира?Кой й е разрешил?Но през по-голямата част от времето се гордееше с вниманието й.Пазеше много ревниво всичко само за себе си и не беше споделил с никого.Всъщност,изпитваше типично мъжка гордост и ревност от вниманието й.

 “Може би ще се запиташ с какво право се вмъквам в живота ти без разрешение.Но аз имам основание да ти задам същия въпрос.Бедата на нашето време е ,че разстоянията ни разделят ,а комуникациите ни правят известни един на друг и създават илюзия за възможна близост...”

  Какво можеше да каже на това?Тя парираше всяка съпротива,всяко негодувание.Иван мислеше за Нона в моменти когато искаше да се пренесе извън собственото си ,вече доста обременено с умора и повторяемост ,с тъпчене на едно място битие.Може би и затова не я потърси.та нали и тя казваше че живеят в успоредни светове!Може би беше най-добре да остане така...Беше уверен, че тя знае какво си мисли за нея.

  Ами ако не искаше тая хипотетична все още вечеря на свещи,инициативата за която му беше предоставила?Беше трудно да я разбере.Но и да я забрави.Пазеше я зад една броня от непроницаемост и привидна невъзмутимост по –здрава от всеки банков сейф.Никога не би я показал никому,не би се лишил от нея.

  Тя беше като оазис.Установи, че откакто беше в болницата все по-често мисли за нея,може би от идеята за професията й.Тя твърдеше че си приличат,не физически,разбира се.Дори фамилиите им бяха еднакви.Привеждаше и астрологически доказателства за съвместимост.Той Козирог,тя Дева,той –роден в годината на Бика,тя-в годината на Змията...Той не се нуждаеше от доказателства.Знаеше че е права.

  Спираше го не скритата ревност на жена му.Можеше да се срещне с Нона без тя да научи,без никой да научи.Не го притесняваше и фактът ,че е омъжена или по-точно,както се оказа по-късно,живее с някого.

  Впрочем,това да.Боеше се да не чуе мъжки глас и магията да пропадне.Нямаше да повярва че съществува,може би някой я беше изфантазирал!Но кой можеше да измисли Нона Кондова!Та тя беше забелязала дори дребните неща ,които означаваха една обща и за двамата почти болезнена чувствителност.Навикът да хапят устните си,здравите бели зъби,един доминиращ детски спомен, който той неволно беше изпуснал в едно интервю...

 Изведнъж Иван разбра ,че повече не може да отлага.Че трябва да й се обади защото иначе никога няма да го стори.Точно днес и точно сега.

 Точно днес и точно сега...Когато слагаше фонокартата в апарата,ръцете му бяха влажни от напрежение.Помисли си, че тя сигурно е така притеснителна и се маскира като нахакана, но не успява винаги...Като него.

-Търся госпожа доктор Нона Кондова.

-Съжалявам,няма такава.

 Изстина целият.Попита дали номерът е същия.Да,същият е.Изведнъж жената се сети.Наистина някога номерът бил на докторката и тя й дала сегашния си за да го съобщава, ако някой я потърси на стария.

  Слава Богу!Почувства ударите на сърцето си.Защо се вълнуваше толкова,нали има и служебния номер?Можеше да позвъни и на него или да попита в “Услуги”.Жената издиктува номера и той го запомни без да записва.Как можеше да се притеснява така,да не беше някой хлапак.

 Не,нямаше да се обади!Никога в присъствие на други хора...

 Стоеше така без да може да вземе решене,с фонокарта в ръка.И какво толкова щеше да се случи?Просто още една жена,още една приятелка.Той нямаше навик да се кара с приятелките си,с жените изобщо.Изключение правеше една, която се беше оказала негова съперница в работата ,но и с нея инициативата за неразбирателството не беше негова.Просто дамата си беше намерила по-високопоставен покровител и той й пречеше.

 Погледна часовника си.Беше два следобед.Дали се е прибрала?Беше му писала ,че върви пеша,може още да е на път.Ще изчака.

 Ако се обади дъщеря й,добре.Може да мине за пациент.А ако тя самата се издаде?Ами ако й беше минало това увлечение по него?Дори и да е така,нямаше причини да не бъде приятелски настроена.Изглеждаше разумна.Разсъжденията й бяха безупречно логични.Приличаха на неговите.

 И в същото време страстите кипяха,сексуалността й напираше и цялата й интелигентност беше впрегната в усилието да му докаже колко разумно и на място е да бъдат нещо повече от приятели.

 Ще й се обади!Решително доколкото му позволяваше състоянието,Иван тръгна към автомата.Свободно.Един,два,три пъти...Нима я няма?Там беше.

-Госпожа доктор Кондова?

-Същата.

-Обажда се...

-Познах ви.От болницата,нали?Знам какво се е случило с вас и се притеснявах...но не можех да се обадя...

 Звучеше доброжелателно.Професионално и доброжелателно.

-Вече съм добре...-тя мълчеше.Откъде можеше да знае за вълнението която я задушаваше?-Може да е нахално от моя страна да се обаждам след толкова време...и то когато имам нужда от вас...Съжалявам че стана така...

-Не съжалявайте.Всичко е наред.Трябваше да го очаквам...

-Нона?Впрочем,не сме ли на “ти”?Защо не вдигна след първия сигнал?

-Бях в банята.

 Била е в банята!Изтичала е към телефона.Сега говори гола, а водата бавно се стича по голото й тяло...Дали е била на море?Дали има следи от бански?Почувства познато свиване в долната част на корема.

-Искам да чуя някои неща от тебе.Но не по телефона-Трябваше да й го каже!-Нона,защо мълчиш?

-Пресмятам кога мога да дойда.Има много колеги в отпуск и доста работа...

-Ако не можеш,по-късно-тя долови в тона му нотка на детинско негодувание.Как смееше да отлага,тя,която го искаше много преди него!

-Не.В други ден.Ще дойда с влака около обяд.Можеш ли да направиш така че да не срещна някого?

 Отначало се учуди,но след секунда разбра.

 Тя не искаше да срещне някого!Жена му!Не искаше да се преструва на безразлична.Или да си създава неудобства.

 Не.Жената очертаваше територията си.

“Господи,не е твое творение жената!”,беше цитирала Нона Г.П.Стаматов.

-Боли ли те?

-Сега?-беше забравил.-Не.

-Не ме лъжеш,нали?Защото ще разбера...

-Не...тоест,почти не!

 Тя се разсмя.

-Нона?Все се питам нещо...Гола ли си в момента?Много искам да отговориш!

-Разбира се ,че ще отговоря.Да,гола съм!Веднага щом се прибера,се събличам.Падам си малко ексхибиционистка,най-вече през лятото.

-О!

-Ако това те е поразило толкова много,прекъсни и легни!Но на мене не ми се иска...

-Направо ме довърши...Но и аз не искам!

-Все някога картата ще свърши.И тогава ще си легнеш.И ще мислиш...за баба Яга,например!

-Защо за баба Яга?

-За да не си правиш илюзии за жените...и особено за мене!

-Добре.Ще си легна.И после ще ти кажа какво си мисля...на живо!

 Закачи слушалката.Бяха говорили като стари познати.

 Защо?Не бяха се срещали...От последното писмо бяха мнали година и нещо.Бяха мислили един за друг,бяха си говорили мислено,бяха се гледали ,докосвали...и така неусетно са се сближили.Били са заедно някъде.Има ли значение в кой свят!

 Сега тя сигурно се облича.Или се разхожда гола.Ако е сама.Но какво й пречи да го прави и когато не е сама?Сети се че не познава голото й тяло.Нито как изглежда банята й.Сигурно няма вана.Апартаментът не е голям.Тя го беше купила скоро,на сметка според нея.През прозореца се виждали борове,лозя и Сърнена гора.

  Щяла да дойде с влака.От гарата дотук половин час път.Значи към един.По-добре,няма да има много хора.Може би щеше да се осведоми за състоянието му от колегите си.Сигурно нямаше да пропусне да го направи.Щеше да се представи и всички щяха да мислят че му е роднина,братовчедка или жена на братовчед...

 Добре.И какво щеше да й каже?

 Дали щеше да я познае веднага?Беше сигурен че да.Тя задължително щеше да притежава нещо ,по което да я познае.Представи си снимката.Не много висока,леко закръглена,с тънка талия,буйна светла коса,много светло кръгловато лице,светли очи,малка уста...Според нея беше на четиридесет години,но на снимката изглеждаше поне със седем-осем по-млада.Вероятно се дължеше на спорта.Тя отчаяно се бореше с килограмите.Искаше да ги задържи около шестдесет и за сега успяваше въпреки отчайващо добрия си апетит и слабостта към шоколада.Иван дори й беше купил един.Достатъчно голям за да я ужаси.

 На сутринта се обръсна и огледа критично в огледалото.Беше придобил някакъв тургор,скулите му не бяха толкова изпъкнали а двете бръчки от носа към устата не изглеждаха така дълбоки.Погледът му беше станал обичайния-ласкав и замислен.Свали пижамата и се изми доколкото можеше.Огледалото отрази един мургав,добре сложен мъж с широки рамене и тънък в кръста,без намек от корем,с единични бели косми по слепоочията.Облече чиста пижама,светлобежава,почти бяла.Цвят за който беше сигурен че му отива.Но панталонът беше доста широк и нищо не можеше да се направи.

 Добре,вече е пристигнала.Няма да гледа през прозореца,не знае откъде ще дойде.Не,може да дойде само от едно място...

  Значи...Не,няма да гледа през прозореца!

  Мислеше си какво ще стане ,ако тя не му хареса физически.Това би я обидило.Само че вече знаеше ,че я харесва всякак!

  Раната от операцията вече не кървеше и върху нея имаше само малко лейкопласт и марля.Белегът изглеждаше доста голям.По дяволите белега,защо е толкова чувствителен към външността си!Тя толкова непринудено го харесва,така се стреми към него...Направо го иска с всеки ред който му е написала...

-Кой е Иван?-беше начумерената санитарка-Имаш посещение.Една хубава докторка.Сега изобщо не е време,но нали е докторка...

-Докторка е-потвърди той-И идва отдалече...

 Беше в другия край на коридора,излизаше от лекарския кабинет.Беше облечена в рокля без ръкави.Бяла,навярно копринена.Някаква позната белота...

 Позна я.Наистина имаше по какво да я познае.Зави му се свят и пред очите му притъмня.Нима щеше да припадне като истерична госпожица от преди век?Олюля се и чу бързото тракане на токчетата й.Тя прехвърли ръката му през рамото си и го хвана здраво през кръста.

-Няма нищо,загубил си кръв все пак.Хвани се за мене,имаш да прекрачиш точно три крачки до канапето.Е-каза след малко-не били три,а пет...

 Седнаха двамата,той не свали ръката си от рамото й ,а и тя не се отдръпна.Как можеше да допусне че няма да я хареса!

-Не се преструвах.

-Знам.

 Мълчаха.Лицето й беше много близко до неговото.Беше много нежно ,като на малко дете и невероятно светло.Нона,Нона,ти наистина си дете на деня...

-Наистина не си фотогенична.Само си хубава.Като от светлина...

-Вече вярваш ли ми?

-Винаги съм ти вярвал.Защо си в бяло,какво не е наред?

 Беше му казала че се облича в бяло когато не се чувства добре...Като Жозефина Бекер.А иначе предпочита синьото и черното.

-Колко е хубава...ръката ти.Малка и нежна.С маникюр.Харесва ми, че носиш маникюр.И много пръстени.Обичам такива ръце.Искам да сложиш още.

-Не е ли претрупано?Вече имам четири на лявата!

-Не е.Можеш да носиш много бижута.Родена си да носиш много сребро...Може би и злато...когато среброто потъмнее...-той хвана ръката й и целуна пръстите й един по един,после китката.

-Моля те...-прошепна тя.

-Мислех, че ти е приятно...

-Мислех ,че те боли...

-Боли ме ,защото ми отказваш!

-Господи,смея ли?Но...

-Какво “но”?-обърна се към нея и видя тръпнещите й разширени ноздри.

-Трябва да сме сами...Не трябва да сме тук...Не попитах как си!

 Иван провря ръката си зад гърба й.Коприната беше тънка и дланта му бавно се провря под мишницата,обгърна я и докосна гърдата,настръхналото зърно през плата и започна да го гали.Тя прехапа устни.

-Как съм...Не знам.Сигурно вече съм излекуван.Мразя сутиените,казах ли ти?

-Аз не нося.Няма какво да мразиш в мене...

-Ти си завоевателка...знаеш ли го?Нежна агресорка.Дойде тук и...

-В училище носех.Заради физкултурата.Сега дори бягам така.

-Искам да видя гърдите ти...

-И как ще стане?

-Така-той хвана с другата ръка ръба на деколтето и надникна вътре.Бяха малки,на широка основа и добре оформени.Бяха стегнати и настръхнали.Едва се въздържа да не пъхне ръката си там.Лъхна го мирис на парфюм.Нещо с мирис на трева,свежа трева.Не беше дошла да го съблазнява,този аромат не беше такъв.Но нещата можеха да се променят.Тя се усмихна и докосна корема му,плъзна ръката си надолу и каза:

-Вече наистина повярвах че си добре.

-Нона...намери начин да ме целунеш,моля те...-прошепна той на ухото й.Беше токова близко,просто невероятно е, че не може да докосне с езика си нежната раковина с тежка сребърна обеца.Тя се наведе и бързо го целуна.Устните й бяха сухи,горещи и твърди.

 И сякаш се стопи под погледа му.Вече не се владееше,можеше да направи всичко, което той би поискал от нея без значение дали има някой наблизо.Можеше да разкопчее пижамата му и да се притисне към голото му тяло,да стисне между бедрата си неговите,беше възбудена само от топлината на дъха му...

-Странно-каза Иван-като че ли се срещаме след дълга раздяла...-наведе се и погали крака й обут в копринен чорап-По-хубава си отколкото мислех...

  Тя мълчаливо ликуваше.Това искаше да види.Един мъж който страстно я желаеше без още да знае ,че тя ще промени живота му.Той излизаше от мрака,от неясния свят на желанията,ставаше все по-истински.Усещаше топлината на уверените му ръце около тялото си.Беше ужасно напрегната.

-Нека си тръгна,моля те...

-Защо?-не можеше да повярва ,че иска да си тръгне толкова скоро.

-Господи,как не разбираш...

-Не разбирам,кажи ми го!-той провря ръка през ръкава на роклята й

-Единственото ми желание е...-не,не можеше да го каже точно сега!

-Кажи го и аз ще се постарая да го изпълня...Роклята ти е много удобна...да можеше да я няма...

-Не...-тя понечи да махне другата му ръка от бедрото си но не можа да си наложи да го стори.Изпъшка и го остави да прави каквото си иска.

-Мога да го изпълня и без да го казваш...Не зная какво не мога да направя за тебе...не зная защо е така!Винаги съм бил въздържан.Прекалено...

-И аз-усети устните му по шията и рамото си.

-Не знам защо сега не мога.С тебе.Десет дни след операцията...Искам...

-Да.Аз също.Но не сега.Поне месец.Знаеш защо...Само месец...

-Ще дойдеш ли с мене?Още не знам къде,не знам кога...но ще дойдеш,нали?

-Да-върховете на пръстите й пробягваха по пижамата му и пръскаха искри.

-Толкова много имам да ти кажа...и да чуя...

 Не,няма да я пусне!Изобщо не е нужно да си тръгва...Какво ,по дяволите,й пречи да остане?Стискаше ръката й без да престава да я гали по гърба и по шията.

-Трябва да си обясня много неща.Ти ще ми помогнеш.Ще ме водиш защото не знам как да го сторя.-пръстите му очертаваха кръгове по гърба й.

 Тя мълчаливо кимаше.Беше се навела напред и косата й падаше в очите.Иван я хващаше кичур по кичур и я отмяташе назад.Беше мека и пухкава и миришеше на шампоан.Странното прозрение все повече го обсебваше.

-Имам чувството, че вече съм те виждал.Може да е смешно и глупаво на моята възраст ,но може и да съм те сънувал...-той се опитваше да закопчее обецата й.Наведе се и целуна ухото й.

 Тя вдигна глава.Гласът й беше странно унесен.

-Сънувах, че те чакам пред някаква врата,тази нощ.Но ти не излезе.Там имаше само някакъв възрастен мъж.Казаха че е баща ти.Ужасно се притесних.

-Какво казва психоанализата за това?-беше отново момчето което искаше да си играе с косата й.

-Не знам.Аз съм само любителка и специалността ми е далече от Фройд.

  Колко начина има двама души да се галят незабелязано от другите?Иван беше открил вече няколко.Не помнеше да е бил толкова нетърпелив.

 Тя вече си тръгваше и когато го погледна й се видя като излъгано дете, на което отнемат играчката когато вече е смятало че му е подарена.Знаеше, че не могат да се любят по-рано от три-четири седмици.Уговориха се той да й се обади и поне седмица да прекарат заедно.Предварително знаеха ,че този кратък период няма да ги задоволи.Бяха открили,всеки в другия,партньора който отговаря на всичките желания още при първия сигнал.

  И двамата бяха чувствени,страстни ,нежни и любвеобилни,наслаждаваха се на всеки допир.И двамата бяха способни на върховен екстаз от една дума...от един полъх.Бяха земни,действени,прекалено привлекателни и обсебващи един за друг и ограниченията ги правеха нещастни.

...Изписаха го след няколко дни.Дойдоха да го вземат момичетата с колата.Мими беше вече шофьор без удивителна ,но Джини постоянно й правеше забележки и загрижено питаше баща си дали не му духа,не го ли боли от друсането,не иска ли да се премести отпред.

-Научих ,че си се отказала от полицейската академия в полза на медицината.

-Да-потвърди Джин-Мими го издрънка,нали?

 Да бъде ченге ,беше детската й мечта.Спортуваше активно и тренираше бойни изкуства от седми клас.

-Но там трудно се влиза.

-Ако не ме приемат,ще уча за медицинска лаборантка.С химията съм добре.

  Измислила го е!

-Има и платено обучение.

-О,не!-възпротиви се Джини-Откъде накъде?Мирослав как е влязъл?

-Той,обаче,е умен-произнесе се сестра й.-И е мъж.

-Искаш да кажеш, че аз съм глупачка ли?Татко,виж как ме обижда!

-Мими не искаше да каже това-кротко възрази Иван-Просто мъжете по-лесно влизат там и трябва повече да учиш,това е.

-Тя като че ли е проявила кой знае какъв блестящ интелект!

 Мими учеше математика и нямаше големи планове за бъдещето.Момичетата пак се сдърпаха, но после се разсмяха.

-Татко,има изненада.

-И каква е тя?

-Ще видиш.Обаче е много сладък!

-Котарак ли е ?

-Не.Нали си имаме котка...

-Изобщо животно ли е?

-Член на семейството!

 Казваше се Бодо,чистокръвна немска овчарка,абсолютно черен,дружелюбен като всяко бебе.Беше много умен ,но просто умираше за любов.Вечер тихо скимтеше докато Джини го вземеше при себе си в леглото.

-Прилича на мене-каза Иван.

-Така ли ?-учуди се жена му.

-Да...И аз искам някой да ме вземе в леглото...

 Спяха разделени.Не намекваше за любов,смяташе че е рано.Щеше да замине в санаториума след две седмици.Когато все пак я убеди ,че е добре,беше й дошъл мензеса.Смяха се и двамата на този лош късмет.Тя изглеждаше щастлива, че вече си е у дома,че ще бъде дълго с тях,че няма да го мисли ял ли е или не.

 Елка не допускаше компромиси с яденето.Беше доволна ,че ще е в санаториум,под наблюдение.Обещаваше да го посети в събота или неделя.Убеди се, че е достатъчно възстановен за да шофира.Не й минаваше през ум, че колата едва ли щеше да му е необходима.Не се съмняваше в неговата почтеност след всичко, което бяха преживели заедно.Беше чула за някои от връзките му,беше й болно от тях ,но той не пренасяше тия истории у дома.Тя самата никога не беше му изневерявала.Не й беше минавало през ум, че може да се остави в обятията на друг мъж.Къщата и децата я бяха обсебили,любовта която той й даваше ,й стигаше.Не се замисляше че беше често по навик,до болка позната и предвидима.Не познаваше друга и мислеше ,че с всички е така.

 Той си приготви нещата сам.Беше се постарала да му стесни два панталона.Направи го на старата машина на майка си ,на която по традиция шиеха и тя ,и двете й сестри.

  Джини показа какво е направила сестра й със старите му джинси.Кой знае защо,носеше ги тя ,а не сестра й.

-Как можете да ги харесвате,чудеше се майка им,той изкара с тях цялото си студентство...

 Иван прекарваше много време с майка си.Гледаше я как върши нещо в кухнята,как плете на една кука и говори за ежедневни неща.Тя беше видимо напрегната ,може би и затова не дойде в болницата.А и баща му беше доста болен.Постепенно се отпусна.Но явно чакаше нещо от него.А той не смееше.

  Много искаше да я прегърне,да погали белите й,никога не боядисвани коси,да я целуне както целуваше Джини и да я остави да плаче на гърдите му.Но нещо го спираше.Мислеше, че ще я разстрои.Понякога млъкваха и двамата и се оглеждаха с надежда да влезе някой и да ги избави от това мълчание.Той се чувстваше виновен и се упрекваше за нерешителността си.

   Докато в един момент се реши.Приближи се до нея когато беше с гръб към него и я прегърна.Тя остана неподвижна ,но той я обърна към себе си и мълчаливо я притисна.Стори му се толкова безпомощна...Едва сега си даде сметка, че родителите му бяха вече доста възрастни и можеше скоро да ги загуби.Не беше подготвен за тази мисъл.Майка му наистина плачеше.

-Успокой се,галеше я той,всичко е наред,всичко...

-Много те болеше,нали?-попита тя и той разбра, че пита не за операцията ,а за оня страшен час на истината ,който беше преживял без нея.

-Да-кой знае защо призна той, а не искаше да признае.-но всичко вече мина.

-Не сме ти казали, защото не знаехме кои са родителите ти...

 И изведнъж майка му превключи.

-Направих ти крем карамел.Нали го обичаш?Питах Елка,тя каза че можеш да го ядеш...

-Мога-каза той-вече всичко мога...