Турандот

ТУРАНДОТ

Няколко месеца преди рождения ми ден в квартала се премести да живее най-хубавото момиче, което бяхме виждали дотогава. Истинското й име нямаше никакво значение, понеже някой от нас й каза Турандот и оттук нататък тя си беше Турандот и се обръщаше само, когато я повиквахме с това име, независимо че повечето от нас, а може би и всички нямахме и най-бегла представа за оня италиански композитор*, а още по-малко за Джузепе Адами и Ренато Симони, за които много по-късно научих, че съчинили тази история преди толкова и толкова години, т. е. били автори на либретото, а най-малко пък за Франко Алфано, довършил операта след смъртта на Пучини.

Като своята именита съименичка и нашата Турандот беше красива и жестока, и както в онази опера цялото й поведение беше една голяма гатанка и всички ни бе обзел голям смут, а главите ни падаха една след друга, както в оная история с принцове и принцеси.

Турандот - най-шеметното и дълбоко преживяване на повечето от нас и, когато тя говореше или се смееше, или не правеше нищо, срамувахме се от едва наболия си мъх, смеехме се безпричинно или стягахме пребледнели слабините си, изобщо изпадахме в голямо объркване. Очаквахме някакъв по-сериозен повод, като рожден ден например, за да има сериозно основание да се поговори с Турандот, да може да се издържи погледа й, докато тя обмисля поканата и своя отговор - една близост, аромата на косите й, нейният дъх или част от голото й рамо, все неща, които влудяваха с отчайващата и едновременно с това гъмжаща от възможности тишина, в която всеки е способен на опияняваща и мъжествена сдържаност, заедно с увереността, че може да сцепи небесната коприна на две - едната половина за Турандот, другата за себе си, или пък цялата за Турандот...

Помня, че не спах цели три нощи след като обеща да дойде на рождения ми ден. Лежах по гръб и гледах звездите от моята стая. Мислено държах Турандот в обятията си по време на един от танците, после седяхме на балкона, потънали в тишината на една нощ, в която една след друга падаха всички звезди докато накрая се разсъмна и потрепервах сам в леглото си, полубуден, полусънуващ, гол и премръзнал, с одеало на земята и ужасно главоболие, докато чувах как толкова много роднини вече ми честитят рождения ден и ми пожелават щастие, а аз копнеех само отново да заспя, за да си върна Турандот и да не ги разочаровам...

Вечерта залитах от умора и трябваше да полагам усилия, за да изглеждам любезен с гостите, или поне не чак толкова разочарован, щом на вратата се появеше който и да било друг, но не и Турандот.

Естествено, с влизането й настъпи смут и гробовна тишина, а Турандот ми връчваше своя подарък, някакви плочи, които изглеждаха съвсем различни от ония, които слушахме тогава. Все пак й благодарих и понечих да ги поставя при другите подаръци, но тя настояваше за грамофон и след малко - музиката на цял един симфоничен оркестър.

И така, докато всички ние, оглупели и онемели, слушахме тази опера на Пучини и бавно гримасите на изумление изчезваха под тази музика, която някак нежно ни смазваше, успях да се запитам дали това не беше злостно и много изтънчено отмъщение от страна на Турандот, задето я наричахме така. Но всичко изглеждаше толкова невероятно и дори красиво и величествено, сред тази музика и тези гласове, които и сега звучат в ушите ми, и всички ние, заедно с нашата Турандот, с очи в земята, след като обложките на плочите бяха минали от ръка в ръка и вече познавахме съдържанието от краткото, но ясно резюме на либретото, и нашата Турандот, чиито очи искряха, или просто плачеше, без да има защо, защото (сега със сигурност зная това), през оная нощ всички я обиквахме отново, по някакъв друг начин, без да имаме нужда да й го казваме, без да имаме нужда да воюваме помежду си, без да копнеем страстно да я докоснем...