Тя

Тя чу болезнено познатото чуруликане на звънеца на входната врата,но реши да се престори,че не си е в къщи.Беше седнала точно до прозореца в хола на добреобзаведения си мезонет и гледаше спокойно падащите бели снежинки.Само те я успокояваха и я караха да харесва света,който я заобикаляше...поне данякъде.Мислеше си за идеалната им форма,за красотата,която те излъчваха и за това,как след краткия си полет,те се сливат с кафявата маса на калните локви по улицата.Всяка снежинка беше уникална и изящна,но само за малко-миг или два.Бяха като сълзи,красиви,но сълзи,които напълно не се вписваха в радостната коледна обстановка-майки,бързащи да намерят подходящите подаръци,включени в писмото до Добрия старец и бащи,возещи децата си в пъстроцветни шейни.На всяка врата висеше коледен венец,а дърветата,накичени с разноцветни лампички бяха като украсени със скъпоценни камъни.Всички им се радваха и никой не забелязваше снежинките...никой освен нея.

“Господи”-помисли си тя-“дори и Дядо Коледа не би бил толкова упорит,ако звънеше по вратите!”Прокара пръст по заскрежения прозорец и написа “Весела Коледа,мила!”.Никога не се беше чувствала толкова сама.Празниците я натъжаваха.Приповдигнатото настроение и веселите хора,които те задължаваха да бъдеш щастлив по Коледа, я караха да се чувства ненамясто,зле,дори неловко.Особено в нощи като тази.Нощи,в които нямаше друг избор освен да си остане в къщи,да чете,да слуша любимата си музика и ,ако й се пише,да драсне някое от нейните съчинения,изпълнени с откровения за заобикалящия ни свят.Тази нощ не й се пишеше,нямаше желание дори да стане от перваза на прозореца и да отвори вратата.Нямаше сили отново да се разправя със съседката от долния етаж,която по всяка вероятност й звънеше точно на Бъдни Вечер с желанието да й “провали празника” като й направи забележка за силната музика.”Не и този път”-помисли си тя и продължи да се взира в така меланхолично падащите снежинки.

Работеше като журналист в лъскаво списание и въпреки че й бяха омръзнали крайните срокове за статиите и перманентно враждебно настроените редактори,обичаше работата си.Писането беше нейната стихия-на лист можеше да изрази това,което мисли и чувства и резултатът обикновено беше адски добър.Никъде не беше толкова добра и самоуверена,както в писането на някоя от историите си,които бяха различни и еднакви,повечето необикновени,но винаги истински и искрени.Те я изразяваха,описваха цялата й същност,а между редовете се криеха всичките й болки и радости,всичко преживяно,всичко което е била и смяташе да бъде.Мечти и реалности се преплитаха в изреченията,плавно и неусетно изплуващи изпод писалката й върху листа.

(Спомни си как като малка не обичаше писането,есетата я измъчваха и се опитваше единствено да достигне необходимия брой думи,спираше да пише независимо завършено или не беше съчинението.След няколко години откри,че писането не беше чак толкова лошо-дори започваше да й харесва и с времето ставаше все по-добра докато една вечер,гледайки филм,една фраза от него много й хареса и се запечата в ума й.Изведнъж й хрумна да седне на компютъра да напише фразата,а под нея няколко разсъждения,които й бяха дошли на ум.С писането,обаче изреченията ставаха все повече и се сливаха в абзаци,абзаците-в страници.След като прочете крайния резултат,останови че хич не е зле,а докато пишеше беше изпитала необичайно удоволствие-харесваше й да изразява мислите си и с тях да оформя история.От онази вечер до сега,тя продължаваше да пише-беше й едновременно и хоби,но се беше превърнало и в професия-професия,която обичаше.)

Беше в отпуска за празниците-нещо,което й беше почти непознато напоследък.Съжаляваше,че не е на работа-може би там нямаше да се чувства толкова самотна,колкото беше сега в огромния си мезонет.Специално си беше избрала хола й да е с огромни прозорци и голям перваз,на който да можеше да си седи и да се наслаждава на гледката-точно като офис в небостъргач в Ню Йорк-прозорци,заемащи цялата стена,с гледка,простираща се върху целия град-от огромните булеварди до най-тъмните улички.И ето че сега седеше и се наслаждаваше,но не на улицата,покрита с мръсно кафяв сняг и на претъпканите магазини,а на снежинките-бели и чисти,нямащи тайни,нескриващи нищо,без скрит смисъл-просто летящи и танцуващи с вятъра танца на краткия си живот.Бяха толкова красиви,че й се прииска да ги докосне и да се слее с чистотата им,да почувсва искреността.Бавно отвори прозореца и пристъпи на външната част на перваза.С дясната ръка се хвана за дограмата на масивния прозорец,а лявата протегна към сипещите се,изваяни бели снежинки.Сантиметри я деляха от красотата,когато стъпи неправилно,гладката подметка на пантофите й се хлъзна по заледената повърхност и тя усети ужаса,който вкамени сърцето й.Умът й беше парализиран от страха,а ноктите на ръката й безпомощно драскаха по идеалногладкото стъкло,търсещи здрава опора,търсещи помощ и спасение.За миг видя лицето на майка си излъчващо доброта и я усети между ръцете си,заключена в детската прегръдка,после сякаш наблюдаваше себе си и сестра си,обикалящи по магазините на Витошка,а след това се прехвърли в детската стая на миналия апартамент,където живееше с цялото си семейство преди-беше в леглото си и не спеше,защото както се случваше често,със сестра й си бъбреха преди сън.Следващият момент беше една от многото Нови Години-всички бяха на масата и се смееха.Нямаше значение защо или за какво...Видя се в училището й,а след това и с най-близките си приятели...За части от секундата пред очите й минаха най-щастливите моменти-не изкуствени и престорени като за снимка,а наистина щасливи мигове,за които не си беше мислила напоследък,а сега горчиво съжаляваше,че ги бе забравила.Изведнъж ужасяваща гледка зае вниманието й.Видя се отстрани да лежи в същия мръсен сняг,който мразеше,а локвата до нея беше добила червен оттенък.Очите й бяха затворени,а лицето излъчваше ужаса,който бе изпитала.Хората се бяха струпали около безжизненото й тяло,но тя не им обръщаще внимание-забеляза само снежинките,докосващи кожата й,усещаше красотата върху себе си и чувството й харесваше.Съжаляваше само,че досега не беше оценявала това,което беше имала,а сега вече беше прекалено късно...

Пръстите й закачиха пердето и тя се възползва от може би единствената възможност,която й се отдаваше.Стисна плата здраво в юмрука си и се набра достатъчно,за да може да стигне прозореца.Хвана се и след като се увери че няма опасност,предпазливо пропълзя на перваза и стъпи здраво на пода на луксозния си хол.Сърцето й щеше да се пръсне от ужас и радост едновременно.Беше толкова щастлива,че е осъзнала какво беше на крачка да изгуби и че имаше втори шанс да се поправи...щастлива,че е оживяла и че има такъв живот...Обади се на цялото си семейство и на всичките си приятели един по един-без причина,просто,за да им каже че ги обича...