Това беше най-обикновена рутинна проверка. Жената изглеждаше напълно нормално. Обикновена красота, стандартна прическа и грим, с безупречно бели дрехи, и не натрапващо, обикновено държание... Подаде съвсем небрежно малката чантичка с ръчен багаж и дори се усмихваше. Рядко ти се случва да видиш човек на такова място, който така спокойно да се отнася към вземането на личните му вещи.  Чудно беше какво прави изобщо тук.
Проверката почти приключваше: никакви метални или остри предмети - само най-необходимото, докато санитарят не плъзна поглед към ръцете й. Тя стискаше парченце бяла хартия и не спираше да се усмихва. В друга ситуация никой не би обърнал внимание на този детайл, но нещо в тази усмивка... събуди любопитството на санитаря. Той я помоли да представи хартията. Последва рязък отказ. Нарастващо любопитство.  Отказ и пак отказ. Все пак това си беше лудница и тук санитарите имат права върху всички вещи на пациентите, които биха им навредили...
Последва страшна сцена... Тя... вкопчена така в белия лист... крещеше... хапеше... дори когато още двама санитари се намесиха... тя не спираше да рита и крещи... до последно не пускаше листчето... но когато анестезията подейства, хартийката се плъзна от безчувствената й ръка и затанцува из въздуха...
 *** 
"Блъскам се в стените на стаята... Така се задушавам от себе си... Така ми е тясно вътре във мен.
Страх ме е... Страх ме е... Мога да променя всичко... МОГА!...
Гледам през прозореца... едно име ми се набива в съзнанието... Където и да се обърна... го чувам... името... виждам го... името... мислите ми... имат нужда да ГО повтарят... да повтарят... като ритуал... повтарят... повтарят... нашепват... после крещят... после тихо мълчат с това име...
Случвало ли ти се е да мълчиш с име...
мълчиш с едно име...
мълчание...
Говоря си с теб!... ах! как си говоря... как ТИ говоря само...

Ти си ми виновЕН...
правя се на сърдита...
после пак ти прощавам...
После решавам, че това не е решението...
и пак ти се сърдя...
Мисля и обмислям... всяка дума... поглед... жест...
Ужасно е когато стигнеш до извода, че сам си СИ виновен... че нещата СЕ прецакват... че нещата ТЕ прецакват...
Гледаш другите... и те са сами... и те... са ТИ виновни...
Блъскам се в стените... крещя... дера... раздирам тапетите с поглед...
Чупя предметите с  поглед... тръшкам... троша...
Гледам... Не виждам...
Защото кой е виновен? Кои? А?
....
Хората си тръгват...
Омръзна ми да спирам този ЕСТЕСТВЕН процес...
тръгването...
аз съм част от машината... малкото ЕЛЕМЕНТЧЕНЦЕ, което освен да забавя процеса... не може нищо друго да направи...
забавяне...
потягане...
просто отлагане...
от заминаването ти...
на заминаването ми...
та ние едва се срещнахме...
А има ли смисъл да правя каквото и да било?
Анализиране... Анализатор... Анализиране... ...
... Тогава почти не говорихме... но аз помня... Помня всяка дума:
"Ти
си
различна.
Твърде.
Трудно
преглъщаема" ...
помня...
Блъскам се в стените...
Обещавам си... да не те потърся вече...
Обещавам си... да бъда по-обикновена..
Обещавам да се променя...
Да сменя обвивката...
Ще сменя само обвивката...
...
Трябва да сменя тази обвивка...
Няма смисъл само да се блъскам в нея... така освирепяла...
Няма смисъл от БЕЗцелно блъскане в стените...
Аз просто трябва да изляза от тук...
И да влезна в друга форма...
;о(
Блъскам се... блъскам се вече целенасочено...
Блъскам се!!!! С насоченост... със все същият хъс...
защо толкова отлагах...
излизането...
от себе си...
До месец ще излезна... от тук.
А ти дали ще ме чакаш да излезна...
Ще чакаш ли ?
ХЕЙ! Име?!!!! Кажи ми! Ще чакаш ли?
Ще ме чакаш...
Име!... сега излизам от тук!... ще затръшна! вратата на тази! стая...
след себе си...
и ще си мой...
.
Среща след месец. ... Ще бъда в бяло... и грим ще сложа... готови ли сте... за любов..."