ТО беше малко, зелено същество, което търсеше малко обич и грижи на тоя свят.
ТЯ беше момиче, малко и останало сираче.

Валеше дъжд. Светкавици пронизваха небето. Сиропиталището беше заспало. Само ТЯ седеше до своя прозорец и мечтаеше. Мечтаеше да има майка и татко отново. Това деветгодишно момиченце беше изпитало толкова много болка, че чак мен ме боли като си помисля.
Ето, че вече се зазоряваше, слънчевите лъчи пронизваха тъмния небосклон, дърветата и цветята се събуждаха, а с тях и животните, и хората. Всички се захващаха за работа. Тъй като почвата беше мокра от снощния дъжд, децата от сиропиталището не можаха да излязат и да се порадват на слънцето, което им се усмихваше от небето. Вместо това те трябваше да учат уроците си, да помагат на лелките да чистят и да пеят песни. Директорката постоянно минаваше покрай тях и им се караше.
 - Защо не сте изчистили това петно?! Какво сте седнали? Много ли се уморихте? Хайде всички на работа!
На края на деня всички бяха много уморени и почти моментално заспаха. Но ТЯ отново не спеше. Сега си представяше, че си празнува рождения ден, че получава много подаръци, прегръдки, целувки, обич... Точно така - днес ТЯ имаше рожден ден.
Към полунощ се чу силен трясък и от комина падна едно малко същество, което не приличаше ни на човек, ни на животно. Вместо да се уплаши, тя отиде до него и започна да го разглежа.
 - Какво си ти? Откъде се взе? Можеш ли да говориш? - започна да задава купища въпроси ТЯ.
Мълчание...
 - Каккво си ти? Кажи ми!
 - Аз съм... аз съм... ъъъ... аз съм... ъ... леп-леп-лепри-кон!
 -ЛЕПРИКОН?!
 -Ъъъъ... да.
 - Как се казваш?
 - Ами викат ми "ТО".
 -Ха-Ха! На мен ми викат "ТЯ".
                                                                            ***КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ***