Nother round, fill 'er up , hammer down, grab a cup, bottoms up! 

 Текилата свърши. Никелбак кънтят по панелите на стария девет етажен блок, зловещо потънал в забвение накрая на малка мрачна квартална уличка. Мазилката на стълбището  се люпи и пада на парцали като сняг под ударите на баса. Някъде на деветия етаж врата с табелка номер шейсет и девет се отворя и за секунди входът е обладан от тежък дим. Аромат на чубрица примесен с този на ферментирали плодове се разнесе из нощта. Топла, суха, леко потрепваща в такт с bottoms up.  Млад мъж крачеше самотно по паркинга. Крачеше е може би изгражда твърде оптимистична представа за размахването на случайни крайници във всевъзможни и още по-случайни посоки на косъм избягвайки наоколо спрелите автомобили. Залитайки човекът се добра до входната пейка, сякаш преплувал километри корабокрушенец. Просна се на сухото, изгнило и нацепено дърво едва пазещо формата на пейка крепящо се върху дузина ерозирали метални пръчки. Отметна глава назад. Навик придобит от дългата коса, която някога носеше. Потъвайки в пиянско забвение, мъжът долови равномерно потропване аналогично със забързана крачка на някой доста солиден от тежката категория екипиран с доста солидни кубинки. Но преди звукът да придобие видим източник, клепачите натежаха и се хлопнаха оставяйки на въображението да рисува на воля.
Нощта е тъмна, изпълнена с аромати на билки. Луна няма. Подухва лек ветрец, каращ мравчици да затанцуват по кожата. Висока трева наоколо леко се поклаща в такт с мравчиците, сякаш на приливи и отливи. Небето е ясно, лесно се различават зведните картини. Като в унес, подпрян на едно дърво, осъзнавам, зад мен има шосе. Трафик няма, само песента на щурците. Изведнъж обхваща ме тъга. Имам всичко и същевременно нямам нищо. Имам здраве, имам приятели, но каква е тази празнина от дясната страна, под ребрата. Дали не бе там сърцето? Сърцето отдавна изстинало? Същото някога разбито на милиони парченца?... Изглежда раните зарастват. О гадно чувство на безпомощност. Идва ми да плача. Идва ми да викам, да удрям, да ритам... И все така безпомощен седя загледан в звездите слушащ щурците. Изправям се като на сън и тръгвам из пустощта, без цел, без посока. Нося се сякаш из въздуха обладан от уханието на люляка. Вървя, ще вървя до края на тунела. Ето я и светлината в края. Луната млечно бяла осветява пътя мой, пътят на забрава. Аз съм без лице, без тяло, без дух дори. Движа се и луната сякаш расте. Става все по-светло. Заслепен съм от ярката светлина не спирам да вървя. Тази светлина гори, гори очите ми но те не съществуват. Гори тялото, ми изчезнало в безкрайния океан от ниви и полета. А аз дали се движа? Дали съм спрял? Дали не лежа на меката трева, влажна от есенната роса мека като коприна? Всичко изчезна. Пълна тъмнина. Сякаш ослепях, ослепях но усещам пътя. Пътят който ще ме изведе от тунела.

Чувам нежен женски глас. Озъртам се, но не виждам нищо. Протягам ръце, но те не съществуват. Правя крачка напред но всъщност не мърдам. Смях меден като звънче. Нечия ръка се спуска над очите ми. Съзнанието ми русива картини. Цветни кръгове, снежинки... Отново всичко е черно. Усещам пулса си, ръцете си, устните си. Разтуптян, изтръпнал, пресъхнал се сгромолясвам на земята. Вече суха и леко боцкаща. Започвам да различавам контури, досущ като бебе проглеждам. Контури, форми, предмети,цветове... Пред мен стои ангел с разперени крила, които сякаш излъчват светлина . Бялата роба искри като сняг. Черните като катран очи вперили поглед в моите, а аз потъвам в тях, потъвам на дълбоко, в безкрайната бездна. Потъващ се опитвам да извикам за помощ. Но отварям уста и се давя. Ангелът се усмихва обръща се и започва бавно да се отдалечава. Светлината, идваща от крилете, стана ослепителна. Отново бях в безтегловност...

Потъвам в дрямка. Този път няма поля, няма луна, няма тъжна песен на щурци. Аз съм сам сред безкрайното пространство. Тъмнината ме е обгърнала подобно на анаконда увиваща се около плячката си. Чувствам задух, очите сми се надуват, усещам ще изхвръкнат, задъхвам се въпреки че не дишам, дробовете ми горят, очите ми сълзят, всяко мускулче се стяга и отпуска неконтролируемо, оформящо спазми на отделните групи които причиняват общия гърч. Сякаш риба на сухо. Извивам се мятам но спасение не виждам. Изведнъж ме обхваща едно безкрайно спокойствие. Никой не може да го развали. Сякаш се пренасям в паралелна розова вселена. Където " тичат коне по зелена трева, няма дим и мъгла а блести светлина".

Тъга, злоба, депресия, омраза, гняв... накрая всичко се оказва без смисъл без причина. Следва спокойствие. Спокойствие за секунди. После вариантите са няколко. В случая - пристъп на дива ярост. Тогава конете се превръщат в скелети, огъват се, падат чупят се като от стъкло, тревата пораства изведнъж, покафенява изгнива на мига, дима се разстила по земята, светлина няма. Разруха се разстила над света. Остава само споменът за безкрайните поля, за красивата нощ... за ангелът... пустиня... Пясъкът ги е погълнал. Както сега продължава ненаситно да запълва пространството.