ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ:  ТЪРГОВЕЦЪТ АХМЕД, ЖЕНА МУ, СЕСТРА МУ И ПРИЯТЕЛЯТ МУ ИБРАХИМ

   – Избрахте ли си възглавница за тая вечер?

  Въпросът на баба им беше напълно излишен, защото Роси и Виктор вече бяха легнали на една голяма възглавница с лъскава кремава калъфка.

- Бабо, виж какво намерихме в калъфката! - и Виктор размаха едно малко изсъхнало клонче с черни семена по него .- Какви са тия семена?

- Тези ли? Донесох си ги от Йордания, това е клонче от пиперено дърво. Зрънцата са черен пипер, там тия дървета растат навсякъде. Колко странно, че сте го намерили, аз се чудех къде съм го сложила...

- Тогава може би приказката е за семена...- предположи Русалия.

- Как познахте? Знаех си аз, че внучетата ми са много умни! Наистина е за семена, но и за още много други неща, деца! Завийте се добре с одеялото и слушайте какво ще ви разкажа...

  Някога, в един не много голям град, недалеч от пустинята, живеел млад търговец на име Ахмед заедно със също така  младата си съпруга Мелек и все още неомъжената си сестра Дилруба. Той пътувал много често по работа. Изминавал стотици километри на гърба на камилата си, понякога прекосявал пустинята за да достави стоки на хората, които живеели в скалните жилища на Петра. Винаги, когато се връщал, благодарял дълго на Бог, че е успял да се прибере у дома си, в града, където имало вода в изобилие и градини , отрупани с плодове, а от клоните на дърветата целогодишно се чувала птича песен. Благодарял и на вярната си камила, която много пъти го спасявала, когато го застигали пясъчни бури, свършвала му водата или пък храната. Тя винаги успявала да го заведе до някой оазис, където добри хора се грижели за закъсали пътници. Връщал се тежко натоварен с нови стоки, които хората от града с нетърпение очаквали да видят и купят. А на хората в Петра продавал всичко, което пясъците не раждали -плодове, зеленчуци, дрехи, играчки за децата, дори и цветя.

   След едно такова пътуване, когато продал стоката, му останала само една дървена кутия, съвсем обикновена и незабележителна  и той я поставил на лавицата до чашата си за чай и тефтера със сметките. Но ето, че един ден сестра му Дилруба започнала да чисти и подрежда къщата и се натъкнала на тая кутия.

„Какво е това? , учудила се тя. Брат ми изобщо нищо не е казал за тая кутия. Дали не си държи парите тук? Сигурно е нещо много ценно, иначе защо ще го постави точно над леглото си, до чашата за чай, която си донесе от Китай и с която не се разделя никога? Я да я отворя и да видя какво има в нея!“

  И девойката внимателно отворила капака и...кихнала!Веднъж, дваж, много пъти! Защото в кутията имало шепа прашни семена от  непознато растение, невзрачни на вид и почти загнили.

„Пфу, че боклук! Бас държа, че брат ми просто е забравил да ги изхвърли и те постепенно са се развалили! Може да е някаква необикновена подправка, но вече нищо не става от тях.“

  И като казала това, Дилруба отишла до оградата и изсипала семената в градината на съседа Ибрахим. Точно тогава духнал вятър и ги разпръснал навсякъде, но момичето не се притеснило. Всъщност,не правело нищо лошо, според нея, тия семена ставали за тор за зеленчуците, които съседите щели да посадят напролет.

   Когато на другата сутрин се събудили, всички усетили необикновен прекрасен аромат. Откъде ли идва? Търговецът Ахмед бързо станал и какво да види!

  В градината на съседа му били израснали много красиви дървета, които цъфтели с прекрасни цветове, а някои вече имали и узрели плодове, невиждани и невкусвани в тоя град! И то посред зима, която по тия места била доста студена!

 - Хей,Ибрахим, откъде са тия дървета и как така пораснаха толкова бързо, за една нощ, че и цъфнаха и вързаха? - попитал той стопанина, с когото били добри приятели още от деца. Ибрахим не бил толкова заможен като Ахмед, бил обущар и правел обувки за целия град. Трудел се от сутрин до здрач, но все пак едва изхранвал жена си и петте си деца.

- Не мога да ти кажа, приятелю, отговорил той, вчера нищо нямаше, а и нито аз, нито жена ми сме засаждали нещо в градината. Мислехме напролет да насеем зеленчуци, но сега е още зима!

  Изведнъж на Ахмед нещо му минало през ума, върнал се  къщи и отворил дървената кутия. В нея нямало нищо,дори прах, защото Дилруба я измила старателно, след като изхвърлила семената!

 „Какво се е случило, питал се Ахмед, не може Ибрахим да е откраднал семената! Я да попитам жените! Но каквото и да е станало, поне разбрах, че оная старица от пустинята не ме е излъгала и това наистина са били семена от райски дървета!“

  Повикал той жена си и сестра си и Дилруба си признала, че изхвърлила семената в градината на Ибрахим, защото сметнала, че са изгнили. Колкото и да бил ядосан, Ахмед не можел да й се разсърди и само се заканил много скоро да й намери мъж и най -после да се отърве от нея. Още повече, че синът на продавача на чай май много се заглеждал по нея.

„Какво да се прави, явно късметът е бил за Ибрахим! Неговото семейство ще се радва на райската градина, ще припечели, ако продаде плодовете...Я чакай аз да му кажа, че той може и да не се сети от работа! Дори ще му предложа аз да ги продам, все пак,по-опитен съм!“

   Вечерта,обаче, Ибрахим сам почукал на вратата  му. Носел пълна тава с плодове.

-Вземи, Ахмед, реколтата е голяма и ние не можем да изядем всичко сами! Занесох и на другите съседи и пак ми останаха много, пък и дърветата постоянно цъфтят и завързват нови и нови плодове!

  Тогава Ахмед му предложил да продаде една част от завръза за да се замогне семейството му и Ибрахим се съгласил, той и хабер си нямал от търговия. Взел стоката Ахмед и за няма и седмица продал всичко. Дал парите на приятеля си, а той му върнал половината.

-Това нека остане за тебе, защото аз така и не знаех какво да правя. Късметът ме споходи, но без тебе, приятелю, нищо нямаше да спечеля!

   Прибрал се в къщи Ахмед, а там сестра му и жена му сладко похрупвали плодове.

- Я внимавайте,казал им търговецът, съберете семките да ги засеем в нашата градина , че и ние да си имаме райски дървета!

- Батко, казала Дилруба, как да събираме, като тия плодове изобщо нямат семки! - и тя показала един разрязан плод, приличен на портокал, съвсем гладък и сочен.

  Наистина било така: в никой от вкусните плодове не намерили дори и една семчица! Така е, изпуснеш ли веднъж късмета си, той не се връща никога!

  Минало време и Ахмед задомил сестра си за  добрия момък, син на продавача на чай, който живеел недалеч от дома му и отново тръгнал на път с натоварената камила. Когато се върнал, свалил внимателно една малка кошничка с капак и я поставил на полицата над леглото си.

 И както вече се досещате, един ден жена му тръгнала да разтребва и чисти, видяла кошничката и я отворила. Вътре имало десетина яйца с необикновен зеленикав цвят.

„Какви са пък тия яйца? Ахмед съвсем се е побъркал, кой знае откога ги държи тук и сигурно са развалени!“

  Не щеш ли, пред врата им спряла една бедна жена и замолила стопанката за някаква храна за децата си.

- Тъкмо навреме идваш, казала й Мелек - Ето ти тия яйца, но не ги яжте, а ги сложи под квачката и скоро ще си имате пиленца!

- Бог да ви благослови, госпожо! Тъкмо я насадих, моята единствена кокошчица, но не ми стигнаха яйцата, ще сложа и тия!

  Разбира се, един ден Ахмед потърсил яйцата, но намерил празна кошницата и като разпитал жена си, разбрал, че тя ги е дала на беднячката.

  А през това време се разнесла чудна вест, че квачката на бедната Латифа излюпила чудно красиви пъстри пиленца, не били дори пиленца, а същински райски птици! Всички се стичали в двора й да ги гледат, а те пеели ли, пеели и кацали на раменете на децата.

  Натъжил се Ахмед, че и вторият подарък на старицата от пустинята отишъл при други хора и не му донесъл късмет, но какво можел да направи? Махнал с ръка и си казал, че Латифа, която била вдовица с три деца, има по-голяма нужда от него.

„Дано сега животът им да потръгне, казал си младият мъж, и децата й никога да не гладуват, да имат пари, за да се изучат и да се отърват от бедността...“

 Не след дълго, Латифа  дошла да върне яйцата, които Мелек й била дала преди месец. Вместо десет, върнала двадесет и съпругата на Ахмед побързала да ги сложи под квачката да се излюпят.

„Колко е добра и признателна Латифа, помислила си Мелек, сега и ние ще си имаме чудно хубави райски птици!“

  Но ето,че минали три седмици,  пиленца не се излюпвали. Мелек помислила, че може да имат нужда от повече време, но след още две седмици нито едно яйце не било начукано от малка човчица. Яйцата се оказали запъртъци!

  Въздъхнала тежко младата жена и се примирила със съдбата си. Отдавна я мъчело нещо, което притеснявало и съпруга й, но той и думичка не казвал. Вече няколко години били женени, а си нямали рожба.

   Ахмед пак тръгнал на път, пак за пустинята и отново вярната му камила го превела безопасно през потъващи пясъци, прашни бури и далеч от пътищата на зли разбойници.

  Когато се върнал в родния си град, на камилата пред него седяло малко момиченце с блестящи, засмени тъмни очи и дълги до кръста плитки.

-Татко, това ли е нашия дом? - чуруликало то с ясното си сладко гласче - А това мама ли е? Мама, мама, моята мила майчица! Най - после стигнахме при нея и никога няма да се разделим!

  Когато видяла малката Роксана, Мелек ахнала. Разбрала, че Ахмед намерил момиченцето изоставено в пясъците, далеч от хората и почти на прага на смъртта. Взел го със себе си, купил мляко и храна от близкия оазис и след като никой не казал, че детето е негово, решил да го отведе у дома си и да го отгледат с Мелек. Още по пътя детето започнало да го нарича татко и Ахмед разбрал, че сам Бог е решил то да стане негова дъщеря.

  Жена му също много се зарадвала, прегърнала детето и го свалила от камилата, изкъпала го и го облякла в красиви дрешки, които била ушила с надеждата да има своя рожба.

  Съседите също много се зарадвали и Ибрахим веднага донесъл цяла голяма кошница с плодове от чудната си градина.

  И станало чудо! Когато Роксана ги захапала, от устата й потекъл сладък сок, тя отгризнала голямо парче и изплюла...семка! После още и още, напълнила цяла купичка със семена, които баща й и майка й веднага засели в градината.

  Разбира се, на другата сутрин дърветата вече цъфтели и давали плод, а веселото момиченце бягало между тях и целувало стъблата им.

   След това малката отишла да се разходи из градчето. Навсякъде хората я поздравявали, усмихвали й се и й подарявали разни неща. А тя благодаряла с усмивка и веселите й очички още повече заблестявали като звездички посред бял ден.

-Вижте я, дъщерята на Ахмед е същинска звездичка! Ела, мила звездичке, ела при мене да благословиш деня и дома ми!

   Така стигнала до къщата на Латифа. Надникнала през оградата и видяла трите й момчета да си играят с райските птици.

- Може ли и аз да поиграя с вас? - попитало малкото момиче.

- Ела, влез! - поканил я най - големият брат и отворил вратата.

  Още щом видели момичето, райските птици запърхали с криле и две веднага кацнали на раменете й. Тя се разсмяла и започнала да им говори. Разказала им откъде е, как я е намерил баща й и колко щастлива е сега със семейството си. Птиците и трите момчета я слушали внимателно, после всички запели.

    Когато станало време да си тръгва, двете птици не искали да слязат от раменете й и стопанката й ги подарила. Така се и прибрала в къщи, там те слезли  и се настанили в дървената къщичка на кокошките.

 Така в двора и градината на Ахмед отново дошъл късметът заедно с малката Роксана.

„Може би Бог ме е подложил на изпитание, мислел си търговецът Ахмед. Първоначално ми отне късмета на два пъти и направи щастливи други хора, но след това ме дари с безценната ми дъщеричка! А тя върна щастието и веселието в моя дом...“

  Дали е станало така, ние не можем да знаем. Понякога се гневим, че сме изгубили пари, че сме останали назад в някое състезание...Но след това сме се върнали благополучно у дома, видели сме усмивка да грейва на лицето на близките ни, огънят да пращи в огнището и да сгрява измръзналите ни ръце, а кучето да ни посреща с радостен лай...И ако се вслушаме в себе си, ще разберем, че това е голямото щастие, а всичко друго е дреболия и се пръска като пясък в пустинята, когато задухат ветровете на времето...