Ти отново си тук. И макар да не те срещам по улиците, знам, че си тук. Дали те търся? Ами всъщност да. Няма да го крия. Погледът ми иска да те разпознае във всяко лице пред мен. Търся аромата ти във вятъра и се надявам да ми донесе твоите мисли. Сега дъждът чука по прозореца и се чудя къде си...какво правиш...

Четири години...или вече станаха пет....О, приятелю, това е твърде много време дори и за теб...дори и за нас...толкова години минаха откакто за последно видях твоето лице. Ти замина, взе и нея със себе си и.....стана щастлив. Толкова малко ли трябваше, за да бъдеш щастлив? Само няколко хиляди километра от мен и другото момиче...Явно да. С точно толкова болка напълних сърцето ти. С точно толкова...Моята любов към теб така прави. Но въпреки това така ми се иска да зърна чертите ти. Само са миг. Толкова много години! Струват ми се като векове! Ти не ме поглеждай....не искам да виждам презрението ти...Искам само аз те видя. Може би през някоя витрина...или там, отсреща, на моста. Липсваш ми! Колко много ми липсваш, приятелю! Вече дори не желая целувките ни. Достатъчно ми е да знам, че ще си тук. Че мога да те потърся, когато болката стане нетърпима и ми потрябва гласът ти. Нужен ми е смехът ти. Нужни са ми...ръцете ти. Тези, с които ме обичаше...и с които избяга от мен.

Дали би могъл? Дали самият ти понякога поглеждаш телефона си и се замисляш как беше номерът ми? Дали и ти не се оглеждаш за мен по улиците, когато си тук? Знаеш ли, дори не е нужно някой да ми каже, че си дошъл. Аз го усещам. Градът се променя. Старите улици, по които вървяхме прегърнати, започват да греят. Дърветата си шушукат и аз ги чувам. Но най-много те издава небето. То ми се усмихва, когато си дойдеш и аз вдишвам дълбоко, за да мога да те вкуся...вкусвам от старите ми спомени, където кожата ти е върху моята и дъхът ти ми дава живот. Толкова много значиш за мен. Ти ми вдъхваш живот. Винаги си го правил. Макар и понякога по странен начин. Не че си безгрешен. И ти нарани много душата ми. Но отдавна спрях да сравнявам броя и размера на грешките ни. Защото те са толкова големи, че ни разделиха на хиляди километри и ни срещнаха с другия до нас.

Но аз продължавам да те търся. Имам нужда от това.

Пораснахме достатъчно, за да се срещнем. Да се погледнем честно в очи. Да се усмихнем и поздравим. Пораснахме...макар и малко късно.

Понякога си мисля, че животът си направи много лоша шега. Че си поигра с нас, сякаш бяхме някакъв опит...проба за издръжливост. Много пъти съм си мислила, че ако се бяхме срещнали по-късно, може би всичко щеше да стане по друг начин. Прекалено рано животът ми предложи голямата любов. Тази, която е за винаги. Тази, без която не можеш да дишаш. Тази, която изпълва цялото ти съществуване със смисъл. Та ние бяхме деца...Беше толкова отдавна. И сега, каквото и да се случва, ще знам, че тя е минало...че не ме чака някъде в бъдещето и лесно да обърна гръб. Тя винаги ще бъде не в мечтите ми, а в моите спомени. И твоите.

Пет години...толкова ли време мина наистина? Толкова, откакто не съм те виждала...и поне тринадесет, откакто те срещнах за първи път. Колко още време ще мине...колко реки ще изтекат...колко капки дъжд ще намокрят лицето ми...преди да те видя? Не искам да мисля, че това няма да се случи. Трябва животът да ми предложи поне една такава случайност... А аз ще я очаквам!