„Само още един влак и...” Желязко за пореден път се молеше да заспи дълбоко и да не се стряска от постоянните си, ежеминутни кошмари, белязали последните години от живота му с дълбока и неугасима скръб. Кантонът беше притихнал в очакване на последния за тази нощ влак. Другият беше чак около 5 часа сутринта. От време на време угнетяващата тишина беше раздирана като с нож от тежките въздишки на кантонера. Сякаш въздух не му достигаше, сякаш мършавите му гърди бяха притиснати от тежко бреме и сякаш Рогатият стискаше гърлото му, за да изцеди и последните капки живот от това гърджаво тяло. Желязко живееше в този кантон от години. Никой не знаеше откъде и защо беше дошъл в този див и пуст край, какво дири тук и защо се наказва така. На метри от кантона имаше малка пристройка, където Желязко си беше пригодил нещо като баня. Кой ли би устискал на този див примитивизъм в тоя пущинак?! Сигурно някой, който би искал час по-скоро безжалостно да угаси и последната свещ, отбелязваща със стичащите се капки восък по нея, остатъка от жалкия му, прокълнат живот. Кантонът беше само с една стая, а отстрани имаше навес за дърва за огрев. Вътре в стаичката беше и кухнята, и спалнята, и работно място едновременно. Печка, легло и стол – непретенциозно обзавеждане за половин човек. Веднъж седмично кантонерът слизаше в селото за провизии. Хората вече бяха свикнали с мрачното му и мълчаливо присъствие. И в магазина не говореше, само посочваше с кимване това, от което имаше нужда. Как ли не се опитваха селяните да изкопчат нещо от него, но в отговор получаваха само един празен поглед, обезсмислящ по-нататъшните опити за установяване на контакт. Какво пък, може и език да няма. Нищо, нямаше друг човек от селото, който би се съгласил да върши тая неблагодарна и скотска работа. В началото всички се чудеха как тоя бунак ще устиска и ще се справи с тази отговорна служба, но се пусна слух, че сам кметът се застъпил преди време за него и клюките секнаха. Доверяваха се сляпо на ученото и на авторитетното. Но кметът беше починал преди година-две и никой не знаеше цялата история. Но нали Желязко си вършеше работата, мирясаха най-сетне и те. Само когато го мернеха в магазина, пак се разбунваха духовете, но това беше само за да си чешат езиците. Скука е, селска, вмирисана на зимнина и кърска утрепия през тежките лета...
Един ден, на връщане от магазина, излизайки вече от селото, Желязко дочу от близките храсти, с които беше осеян пътят към кантона, кучешко скимтене. Спря и се ослуша. Как не се беше сетил по-рано да си вземе животинка в кантона, която да споделя мрачните му и безнадеждни часове. Когато обаче се заслуша по-внимателно, между кучешкото скимтене Желязко различи и детско хлипане. Бързо остави торбите на земята и се насочи право натам, откъдето идваха звуците. Разгърна с ръце храстите и видя едно момченце на около десетина години, което се опитваше да разплете въжето на кученцето, което се беше оплело в тръните. И понеже вече си беше изранило ръцете, детето хлипаше все по-често и бършеше с ръкава на дрехата си потеклите по бузите му сълзи. Стресна се при вида на Желязко. И то беше подочуло странните приказки в селото за този самотник. Отдръпна се уплашено, но кантонерът дори не го погледна. Той се наведе над уплашеното животинче, извади джобното ножче и сряза връвта, която се беше заплела. После повдигна внимателно кученцето и видя, че то не можеше да стъпва на крачето си. Сигурно от дърпането да се освободи го беше навехнало. Притисна го внимателно до тялото си и се опита да каже нещо на детето, но от дългото мълчане от устата му не излезе нищо друго, освен едно грозно мучене. Отказа се от усилието да възпроизведе нещо смислено и тръгна към торбите, притиснал кучето до себе си. Знаеше, че момченцето ще го последва. Кимна с глава към тях, а после и към детето, което го следеше внимателно с очи. Нямаше нужда кантонерът да повтаря мимиките. Детето вдигна торбите от земята и тръгна напред към къщи. Желязко го следваше по петите му, прегърнал здраво умълчалото се пале. Не след дълго стигнаха до къщата, където малкият Ясен живееше само с майка си. Баща му беше загинал при нелеп инцидент в завода, където работеше, а детето не помнеше очите му. Майка му се опитваше да свърже двата края, отглеждайки животни и работейки лятото на полето. Сега тя се мъчеше да нацепи дърва за зимата. Така я завариха кантонерът и синът ù. Щом ги видя, тя мълчаливо спусна брадвата на земята и прегърна детето си. Бършеше сълзите му и го гледаше с очи, изпълнени с обич. Желязко пусна внимателно кучето на земята, хвана брадвата и довърши започнатото от жената. Всичко това се извършваше мълчаливо, ритуално, също като в ням филм. Мълчанието понякога крещи, нагнетило въздуха до краен предел. Така беше и сега. Тая трогателна, семейна сцена върна Желязко в миналото, което не пропускаше случай постоянно и безмилостно да напомни за себе си. Сълзи се стичаха по бузите му, защото всичко това – семейството, кантонерът го бе имал и го беше загубил безвъзвратно.
Беше се оженил на времето за ученическата си любов Генка, веднага щом се върна от казармата. Тя забременя с първото им дете, момче, и не можа да продължи образованието си. Желязко обаче бе приет да следва за инженер. Кротката Генка от сърце се радваше за него. Беше готова да се нагърби безропотно с всичко, само и само нейният Желязко да успее. Прашинка не даваше да падне на главата му. Докато той учеше и се явяваше на изпити, тя отгледа и двамата им сина, готвеше, чистеше, переше. Толкова тиха и деликатна, сякаш човек нямаше в къщата, а всичко си беше на мястото и топла манджа имаше винаги. Кротостта ù се беше предала и на децата. Сякаш всички вървяха на пръсти, за да не нарушат спокойствието на учащия баща. Но това съвсем не означаваше, че Желязко не обичаше семейството си, просто остана някак си малко встрани от всичко това, докато учеше. Завърши и започна работа в завода. В следващите няколко години всичко се завъртя много бързо. Работата, заводът, децата, жената, къщата, училището, отговорности, грижи, болести, пари, напрежение, стрес. Един ден в завода стана авария и един човек загуби живота си. Бащата на Ясен. Точно тогава Желязко беше на смяна. И от този ден нататък всичко тръгна надолу. Желязко се чувстваше отговорен. Нищо не бе в състояние да промени нагласата му, независимо от това, че аварията просто нямаше как да бъде предотвратена. За такива неща си има: ”нелеп инцидент”. Инженерът коренно се промени. Помръкна съвсем. Сви се в черупката си и не виждаше нищо около себе си, нито жена, нито деца. Само очите на загиналия бодяха неговите затворени. Вечер не бързаше да се прибере, скиташе дълго по улиците, а много скоро започна да замръква по кръчмите. Толкова малка е крачката до пълното падение, а толкова големи - душевните страдания. И за какво? Някой каза ли му нещо, обвини ли го?! Стремежът към перфекционизъм е толкова пагубен и разрушителен. Винаги страдат най-невинните. Семейството. Бедната Генка, какво ли имаше да пати още. И последвалите скандали на пропилия ù се мъж, и обидите му, и неконтролируемият и неправилно насочен гняв, пиянските му запои и последвалите изневери с пропаднали жени. Все неща от живота, за които всеки един човек си мисли, че не могат да му се случат точно на него, а когато му се случат, той винаги започва първо да търси вината у себе си. Че децата каква вина имат?! Че са се родили?! Че кой ги е питал дали искат или не искат това?!...
Газовият котлон. Колко пъти Генка трябваше да моли Желязко да го погледне, защото нещо беше повреден. Все не му оставало време. От какво?! От пиене?! Докато една нощ не гръмна и не подпали къщата му, докато жена му и децата спяха вътре, нищо неподозиращи. Така си изгоряха, вкопчени един в друг, докато съседите се мъчеха да потушат обхваналите цялата къща пламъци. Не само очите на загиналия при аварията работник бодяха Желязко и денем, и нощем. Сега и писъците на жена му и момчетата му го караха ежедневно да оглушава, нищо че беше толкова пиян онази нощ, че до мозъка му дори не стигаше вестта за загубата на семейството му, докато не изтрезня на сутринта. Искаше да сложи край на живота си. Едвам го удържаха да не го направи. Настаниха го временно в психиатрията, колкото да не направи опит да сложи край на живота си отново. После директорът на завода, който обичаше старателния Желязко като свой роден син, се свърза с кмета на онова село, в което Желязко сега работеше като кантонер, с молба да му намери работа и доколкото може да го наблюдава. От същото село пък беше родом и бащата на Ясен, който намери смъртта си в оня злощастен завод, сложил началото и края на поредица от злощастни събития. Същият този Ясен пък срещна Желязко при съвсем простички обстоятелства и сега кантонерът се озова в родния дом на загиналия, помогна на сина му и на жена му...
Съдбата е толкова странен герой. Толкова неподлежащо на изследване понятие. Неподвластно на контрол и рамки. Неподдаващо се на управляване явление. Играещ си кукловод с хората така, както бурята си играе с корабите в разлютеното море, сякаш за орехови черупки. Подмята ги насам-натам и ги приземява на място, където тя реши...
© Пепи Оджакова Всички права запазени