Училището ни зове

- Извинявам се много, но ще ви събудя. Не се озъртайте. Ученическата чанта съм. Не сте ме чували до сега, нали? Не се налагаше да говоря. Но сега... Сега ме чуйте.

- Не се чувствам обикновена ученическа чанта. Специална съм. Да. Специална, защото съм и на специална ученичка - чанта. Отличничка и звезда на училище е тя. Сега в новото училище и вие ще ù помогнете да блесне със знанията  и уменията си.

Вие също сте необикновени моливи, гумички, абе всички пособия, които нашата стопанка ще използва през учебната година, сте такива. Слушате ли ме? Разбрахте ли ме?

- Да бе, да. И аз, моливът, ще съм необикновен, нали? Не е за вярване това.

- Така е. Повярвай! Докато тези малки на вид ръчички те докосват, ти ще си необикновен. Вярвай, тези ръчички умеят много и ако им помагаш, ще докажат на всички колко умно е момиченцето, което ги притежава. Аз - чантата,  съм горда, че тогава, в магазина, то избра точно мен. Винаги с радост ще я придружавам. Заедно с вас, разбира се. А сега - лека нощ. Утре ни зове училището.

Лека нощ, Ники. Ние сме готови. Ти също, нали? Училището ни зове утре.