19.08.2009 г., 17:20 ч.

Ударите на сърцето 

  Проза » Разкази
1653 0 24
7 мин за четене

Ударите на сърцето

 

 

         Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?

         И няма път и няма смях – но за света какво е?

         Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.

         От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

 

                                                                    Омар Хаям

 

 

 

         Има и такива дни, в които се чувстваш като господар на света. Усещаш красотата на живота и пиеш с пълни шепи от нея с ясното съзнание, че не се знае кога отново ще имаш тази възможност и ще я имаш ли въобще. На душата ти е едно хубаво, спокойно и ведро като лятно утро в планината. И ти се струва, че светът е безопасно място, като детски лагер.

         Така се чувствах в този момент. Седяхме с Боян в едно заведение на брега на морето. От онези старите, със старото обзавеждане , с очуканите маси и дървените столове, на които са сядали хиляди преди нас. Може би дори поколения. В друго време и в друг живот. Имах чувството, че чувам смеховете им и усещам синьото им безгрижие. Някога май е било столова на почивната станция до него. Нямаше много хора. Беше тихо. Дори музика нямаше. Само реещите се в небето чайки от време на време пронизваха тишината с крясъците си, колкото да ни напомнят, че сме на морето, а аз имах чувството, че съм се върнал назад във времето, когато думичката любов е значила нещо, когато един поглед е карал момичето да се изчервява и малките жестове са имали стойността на злато.

         Бяхме дошли тук с Боян преди два часа от София, а само преди ден се бяхме върнали от Гърция. Един приятел - Сашо Аматьорчето - имаше рожден ден и в последните години го празнуваше все на това място – плажа на Аркутино. Един от малкото, които все още не бяха застроени с бели грамади. Девствено и диво, като млада туземка. Пийвахме узо, натежали от умора, впечатления и спомени. Мезехме български домати (много по–добри от гръцките) и сирене и пиехме морето с поглед, чакайки да дойдат другите. Чувствах се приятно уморен, спокоен и уравновесен, като монах пред вечерна молитва. Имах чувството, че мога да остана тук, на този стол, цял живот и няма да съм го пропилял.  Исках да изживея този миг с чувството, че е неповторим, а после да го складирам на рафта за спомени и да го запазя за черни дни.  Те винаги ни спохождат неочаквано като лятна буря и оставят след себе си потънали, като пробити кораби, мечти.   

- Пич, много ми е гот. – каза Боян и надигна бавно чашата – Такива безметежни моменти правят живота поносим.

Аз последвах примера му и отпих с неповторима наслада от моята. Студеното узо се спусна в гърлото ми живително и свежо, като изворът на живота.

- Така е. – потвърдих – Най–обичам затишието преди буря. Птиците спират да пеят. Вятърът замлъква и настава нереална тишина, в която можеш да чуеш ударите на сърцето си. Така е и преди купон. Не си ли забелязал?

- Не, но сега, като го каза и се замислих, си е точно така.

- В такива моменти на затишие се раждат истини и умират илюзии. И разбираш колко безсмислен е животът. Една игра, в която още от началото си обречен да загубиш. И въпреки това я играеш. На моменти дори с настървение на победител, но победители няма. Всички сме губещи, но все пак е вълнуващо да чуваш ударите на сърцето си, което те подсеща, че си жив и все още можеш да направиш нещо в този живот. Дори и поредната глупост. 

- Пак мина на философска вълна ти. Да не ти дойде в повече слънцето или узото.

- Слънцето винаги ми е в повече. Узото - никога, но тишината, наситена с безвремието на спокойствието, винаги стимулира мозъчните ми клетки да развиват непривична за тях дейност. От време на време трябва да се замисляме за нещата тук долу, на земята, но не прекалено дълго, защото рискуваме да се гръмнем.

- Да бе, гърците поне са имали богове и то цяла сюрия, които са обвинявали за всички свои несполуки. Ние сме безбожници и стоварваме вината само върху себе си. Е, кажи ми как се живее с такова бреме, Грег!

- Е, как? Търкаляме камъка като Сизиф, докато не ни свършат силите и ни премаже.  

- Ебати! Не е ли това една голяма шибана безсмислица? – простена Боян – За какво е всичко, мамка му?

- Просто вървим по пътя. – казах.

- И гледаме да не паднем в канавката. – добави Боян.

- Да. Май това е основната ни цел. Там е адски пренаселено и доста неуютно.

         Една чайка пикира като „Месершмит”  над нас, грачейки. Сигурно така идват за душата ти, който и да върши тази работа.

         Запалих цигара и дръпнах с наслада от нея. Белият ми дроб определено не беше съгласен с мен, но него пък кой го питаше. Отпих нова глътка от узото и вперих поглед в синия безкрай на морето. Беше погълнало безброй кораби и човешки съдби, но въпреки това продължаваше да ни привлича и да му се възхищаваме. Защо ли?  Спомних си Брита. Руса германка, нежна и фина като порцеланова статуетка. Бяхме петнадесетгодишни деца, които един летен лагер събра тук на това море. Десет дена събирах сили да й кажа , че я харесвам. На десетия ден се престраших и срамежливо й съобщих новината. Тя отвърна ,че също ме харесва. Целунахме се и дълго се държахме за ръце, вперили невярващи погледи един в друг. Колко прости са понякога нещата, а ние имаме странната способност да ги усложняваме.  

         Вечерта избягахме от лагера и отидохме на лятно кино.  През цялото време се държахме за ръце, а аз се опитвах да превеждам филма с моя руски оценен за четворка от учителката ми. Не знам дали Брита разбра нещо от него. Важното беше, че двамата държахме ръцете си. Важното беше, че когато й стана студено аз свалих якето си и я наметнах. Важното беше, че тя се сгуши в мен като премръзнало врабче и дълго стояхме така след като филма свърши. На края ни изгониха и тръгнахме към лагера. По пътя ми каза, че утре си заминава за Германия. Заплака. Цяла нощ седяхме прегърнати и говорихме. Сигурно не разбрах и половината от това, което ми каза. Беше ясно само едно – утре тя си заминаваше и повече нямаше да я видя. Щастието ми беше толкова кратко. Мимолетно като падаща звезда. Някак си съм заспал, а когато се събудих нея я нямаше до мен. Отидох до бунгалото й. Беше пусто, с голи дюшеци. Това беше най – пустото бунгало, което съм виждал в живота си.  Толкова самота имаше в него, че можеше да стигне за три живота на пред. А чайките се рееха над него като лешояди.

         Пишехме си с Брита цяла година. Правехме планове как ще се видим лятото, но така и не я видях повече. Тя си остана там, при морето и за мен ще бъде винаги на петнадесет. Без значение на колко е сега. Ето за това може би морето не спираше да ни влече. Колко още такива любови стоят заровени тук и само ние и то знаем за тях.  Общите тайни винаги сближават.

- Да вземем да си поръчаме кана бяло вино с много лед, ябълки и лимон. Какво ще кажеш? Това узо взе да ми писва вече. – обади се Боян и ме върна в реалността. Понякога нейната суровост помага да се оттърсиш от безкрайните полети на мисълта в миналото време. Има ли смисъл да ровим в отдавна заровени неща?

- Перфектно и навременно предложение, което поддържам с две ръце. – казах. – Не искам да ставам от тази маса. Не искам да напускам това място. О, миг поспри, както е казал другаря Гьоте.

- Ще доскучае. -  отбеляза трезво Боян – Всяко нещо, което се проточва във времето повече отколкото трябва омръзва.

- Днес просто сме малки философи с теб. Как мислиш, дали е защото идваме от Гърция?  Все пак това е родината на едни от най – великите философи. Сигурно има нещо във въздуха там.

- Сигурно, но още по – сигурно е че нямат нашето хубаво вино. За това от край време нямат и философи.

- Прав си, мамка му! Както са казали древните римляни - във виното е истината.

- Мисля, че това е един неоспорим факт, който, ако келнера се забърза, в скоро време ще установим и ние.

         Келнерът явно ни чу, защото след секунди остави каната на масата. Разляхме по чашите, без да губим време.

- Да пием за миговете като този, които правят живота и държат пистолета далеч от слепоочието ни! – предложих.

- Наздраве, бате! Добре го каза. Мога само да пия в знак на съгласие.

Чукнахме се и отпихме от чашите. Приличахме на гладиатори на които времето изтичаше, но не ни пукаше. Все още не бяхме готови да умрем за своя Император.

         Сърцето ми биеше. Чувствах ритъма му. Усещах пулса му, който изпреварваше този на изтичащото време. Само с един такт, но понякога един такт преднина се равнява на цяла вечност. Моята вечност и моят живот. Тук и сега, в този момент, май виждах някакъв смисъл. Може би. 

© Светослав Григоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хобит, благодаря.
    Нели, изгуби се някъде ти. Липсваше. Най - лошото е, че аз наистина стоях пред това бунгало и усетих цялата тази самота, но това е една друга история, както казват някоии.
  • Беше пусто, с голи дюшеци. Това беше най – пустото бунгало, което съм виждал в живота си. Толкова самота имаше в него, че можеше да стигне за три живота на пред. А чайките се рееха над него като лешояди.

    така се чувствах, когато четох за първи път един момент от автобиографията на Марк Твен
  • Пишеш много увлекателно! Харесва ми!
  • Благодаря на всички минали от тук и оставили нещо от себе си. Аз обещавам, че ще продължавам да изненадвам най - вече себе си. Не ми дойде акъла и на тия години.
  • Пишеш много увлекателно,поздравявам те!
  • Грег, страхотен разказ!
    Не искам да имам често такива моменти... Да те са реални, но не искам да губя илюзиите си. Не искам да разбера колко безсмислен е животът. Поздрави!
  • Време беше за малко романтика.Добре написано.Поздрави, Грег !
  • Да така е. Хубаво пишеш!!!
    Поздрави и от мен!!!
  • Хубаво пишеш мамка му! Поздрави!
  • Да, тук си по-различен, но си ти! Защо криеш дълбоко, че си чувствителен и лиричен?
  • "Колко още такива любови стоят заровени тук и само ние и то знаем за тях. Общите тайни винаги сближават." Точно така е, всички си имаме някакви обще тайни с морето, които никога няма да забравим...няма да разказвам аз, защото моите са безкрайни, все различни и коя от коя по-хубави....
    Помниш ли, като ти казах, че не ми харесва много философията? Ти я поднасяш по такъв начин, че не мога да се наситя на всичко написано!
    Ох...много се разчувствах нещо, ще взема да инспектирам хладилника
  • Хм, моето обяснение за незабравимата любов е че тя е такава, именно защото е траяла 1 нощ. Ако не е била толкова кратка, недостатъците щяха да блеснат и всички щеше да свърши безславно, както казваш- лоюбовта трае до първото закъснение на мъжа или...
    Поздарвеления за философския разказ!
  • Наистина различно, Грег, но си си ти! Филосовско, но не прекалено, че да се прозявам. Малко отричащо живота на места, но не стигащо чак до нихилизъм. Изобщо - добър баланс! Хареса ми! Поздрави от мен!
  • Знам ли ? Ти видя ли призраците на нащите футболисти на терена ?.. няма да дълбая мъката ти призрачно
  • Невидими или просто не желаем да ги видим. След загуба на любимия отбор винаги ме спохожда философска обреченост.
  • Грегори, призраците са невидими ...
  • Капитан Хук, както винаги съм казвал от време на време трябва да бъдем и сериозни, но не за дълго, че боли.
    Сириус, поздрави и на теб. Надявам се се забавляваш в нашия град.
    Ели, когато човек дрънчи на кухо нищо не може да му помогне, дори иударите на сърцето.
    Филип, както споменах и по - горе аз обичам да се забавлявам пишейки халтури, но понякога ставам и сериозен. Абе двуликия Янус съм, но ти благодаря за коментара. Винаги е готино да преобърнеш мнението на твой критик. Желая ти успех. А и между другото не си ме чел достатъчно имам също така други опити да покажа друго лице.
    Миа високите топки най - ги обичам, но тази вечер загубихме точно заради тях. нищо ще почерпя една кола.
    Любомир , всички имаме такива лета, които помним дълго. Те наистина правят живота и дано да са повече. Благодаря ти. Ценя твоето мнение много.
    Светлана, пътят е в нас и ще го вървим докато можем и докато тупти сърцето.
    Нел има ли такив призрак въобще. Информирай ме веднага като го срещнеш. чакам обаждане.
  • Заляла те е философската вълна, брате Грег!
    А трябваше една солена морска вълна да те облее..
    Наздраве!
    Да пием за призрака на истинската любов,
    за когото всички говорят, но никой не е виждал..
  • "В такива моменти на затишие се раждат истини и умират илюзии"
    И великолепни спомени, Грег! Поздрави сърдечни
    ...и нека в миговете като този аритмията на възторга истината ни дари-в света си раждаме се боси, а тръните в живота ...Боже, как в сърцата Пътят ги заби...
  • С писаното от теб ми припомни нещо, което винаги ще помня. Иракли, лятото, когато завършихме института с двама приятели. Тях вече( толкова рано ), ги няма. Тогава бяхме тримата, бяхме млади, имахме морето и всеки следобед бутилка облак. Аз я надигах най-често. Любимата ми фраза тогава беше: Нула 7, глътка и вече нула 6. След малко пак, догато стигнехме кота 0 .
    Като си помислиш, човек от тази кота тръгва и където и да се шматка, завършва отново на тази, началната +0.00 . Казано на инженерски език.
    Поздрави !
  • Наистина - това вече е съвсем друго!!!
    И да си призная - Арчи, водката и останалите никак не ми липсваха този път...
    Макар да съм злопаметен - това съвсем не означава, че не съм справедлив!
    А тук наистина те си се опитал да покажеш едно ново лице...
    Не отричам, че тази "Носталгия по живота " ми хареса...
    И въпреки всичко твоята марка - тънката самоирония - се забелязва някъде там дълбоко между редовете...
    Понякога човек има нужда да избяга от себе си...
    А този път си го направил добре!
    А, и друго!!!
    Не ти се подмазвам - просто както винаги съм обективен - макар все още да "превключвам" - на твоя канал , Грег!
  • Понякога ударите само на собственото ни сърце не са достатъчни, за да осмислят живота, когато се чувстваш кух отвътре...
  • Поздрав за Живота!
  • Да, това вече е друга работа!
Предложения
: ??:??