Ули Снежният човек

 На иначе тихата и целогодишно спокойна улица „Меджик айз стрийт“ се вдгина голяма врява. Не беше празник, но се редяха тълпи, върволици хора от близки и далечни квартали, за да го видят. Говореше се, че не било истина, а само празни приказки или стратегии с цел продаване на имотите от този квартал на три пъти по-високи цени. Така се говореше от хората преди да отидат при него, преди да разберат, че всъщност на тази улица наистина живее интересен човек с интересни за времето си способности. Всъщност способностите му биха били интересни за всяко време, но вероятно последствията от тях в различните времена щяха да са различни, опасни...И всъщност... той не е точно човек.

Ули беше наполовина снежен човек и можеше да разпознае истината отдалече. Усещаше дори когато някой само иска да излъже. Истината за него беше като начин на живот. В буквалния смисъл. Ако той или някой около него изрече лъжа Ули започваше да се топи, както прави снегът на слънце. Да, лъжата за него беше и слънце и топлина, от които той губеше себе си. Истината беше студът , който го прави жив и спокоен. Затова Ули никога не лъжеше, а когато чуеше лъжа веднага изричаше истината на глас, за да опази първо себе си, после и онези, които бяха лъгани, после и онези, които лъжеха.

Ули е снежен човек, но не от тези със забити моркови за нос и клонки за ръце. Той си е човек , с ръце, крака и височина около 160 см, средно телосожение, къса и бяла коса. Всъщност целият беше бял, защото е покрит със сняг, точно както снежните човеци, които децата правят. Общо взето ако някой погледнеше сянката му и не го познаваше, нямаше да направи разлика или да заподозре, че това е необикновено същество. Ако обаче го познаваше, щеше да се притесни, че щом има сянка, значи слънцето го грее и Ули е в опасност.

Ули имаше сърце, което беше студено за разлика от, уж нормални хора, които са топли вътре, заради телесната си температура, но студени отвън, защото , както казваше Ули , не може да живеете в лъжи и да има топлина. При Ули думите студ и топлина малко се различаваха от стандартните значения.

Беше щастлив, че расте във време, в което никой не го закачаше, не го търсеха или искаха от различни организации за лабораторни опити. Радваше се на различните си качества и казваше, че точно това са дните, в които всички, дори да не го знаеха, имат нужда от него. Светът се бил объркал отдавна и природата започнала да се намесва по необикновен, като самата нея, начин. Така се появил Ули. Като необходимост, която ще пооправи света и ще върне много обърканите и изгубени в този свят, хора към реалността, към истината в нея, към истинските неща в нея.

За точната поява на Ули не се знаеше много. Не случайно терминът е „поява“. Той все пак не е обикновен човек, за да бъде роден. Родители няма, но ако трябваше, да речем, да го впишем в някоя институция, щеше да е с подписа на приемните му родители. Тези, в чийто двор се бе появил в началото на една зима преди доста години. За адрес и рождено място пак щеше да е вписан с тези на приемните си родители. Те наистина се оказаха родители, които го приемат с цялата му необикновеност, дори чудатост. Но за тях по-късно.

За пол се вписваше мъжки, заради името, а не заради някакви особени външни белези , а годините, понеже не са важни, щеше да се вписва вероятно с първото число, което идваше на ум на настойника му, решил да го интегрира в обществото, макар и с измислени цифри и адрес на появяване, а не месторождение. Какво ли значение има всичко това? Така или иначе Ули остана невписан в обществото , посредством някоя институция, но стана част от него повече , отколкото бяха много хора, регистрирани и регистрирани къде ли не и за какво ли не.

Другите. Като Ули нямаше друг. Той бе единствен по рода си и това понякога го натъжаваше, но пък от друга страна го караше да се отнася с почит и отговорност към себе си, да бъде внимателен, за да не затрие последния от вида си, т.е. себе си. Под внимание в този случай се разбира: поддържане на определена температура, особено, ако не е зима. В друг сезон приемнтите родители на Ули бяха превърнали двора си в зимна приказка насред пролет, лято и есен. Специални съоръжения правеха изкуствен сняг и поддържаха подходяща температъра, за да се чувства Ули спокоен и жив, за да бъде полезен на тях, на себе си, на хората , които идваха уплашени и търсещи отговори, а си тръгваха някак смирени и намерили нещо...В повечето случаи Ули им помагаше сами да намерят отговорите, не ги даваше ей така на готово, но помагаше и определено изпращаше щастливи и доволни гостите си.

Ули попадна на много свестни родители-настойници. Ако можеше да ги избира, щяха да са вероятно същите. Нямаше опция, разбира се, да седне в някое фото студио, да разгледа рамките за снимки и поставените в тях непознати лица и да се спре на някое семейство. Не, природата го прати, случайно или не, при семейство Харолд от ул. „Меджик айз стриийт“.

Атмосферата в дома на Ули беше винаги приятна, цареше любов, мир и разбирателство от деня , в който Ули стана пълноправен член. А този ден не се забравя, защото сложи началото на едни нови отношениея в семейството на Мария и Дейвид Харолд.

Двамата бяха заедно от близо 10 години, отдадени на професията си, лекари с големи сърца. Броят на пациентите, които са били при тях и са се излекували не е известен. Известно беше, обаче, че Мария и Дейвид не спираха да помагат , дори когато пациентите се прибираха вкъщи. При тях се връщаха за съвети, за да ги поздравят , за да ги видят, за да им кажат, че са най-щастливите родители на света, благодарение на тях. Да, сем. Харолд са лекари, специалисти по репродоктивна медицина. Но нямаха деца, нямаха собствени деца. Даваха живот и правеха стотици хора родители, но те самите нямаха и никой не знаеше или смееше да пита защо.

С годините и те спряха да се питат. Мълчаливо го приеха, а после с любов и изключителна сериозност отвориха сърцата и домa си за Ули. Бяха готови да се опълчат , само двамата, срещу света, ако се бе наложило да спасяват необикновеното същество. Не се наложи.

Приеха го толкова бързо и лесно, че Ули почти не усещаше разликата между неговия и сегашния свят. О къде идва, всъщност не помнеше, а сегашният се наложи да стане неговият единствен свят, което благодарение на сем. Харолд се случи като детска игра.

Въпреки твърде различното ежедневие, към което семейството трябваше да се адаптира, заедно с новия си член, всичко беше толкова естествено и нежно, хармонично и истинско. Да, истината , която за Ули бе основен източник на живот , заедно с любовта на Мария и Дейвид, сътвориха чудо.

Всички мислеха, че Ули е чудото. Освен Мария и Дейвид, които приеха снежното чудо за пълноправен член на семейството им.

В нощ, на пръв поглед, обикновена, Мария и Дейвид не можеха да заспят. Решиха да отидат на специалното за тях място на тавана, откъдето гледаха звездите. Какво и защо ги накара да го направят, не знаеха. Знаеха само, че на това място не са се качвали от години. Беше място за мечти и планове, за утешаване или просто мълчание, място с гледка към необятно простанство, в което окото няма граници. Мария провери набързо дали всичко с Ули е наред и настигна Дейвид точно на завойчето по все по-стесняващите се стълби към тавана, наподобяващ в тази си част кула. Място имаше за максимум трима човека в легнало положение. Сега Мария и Дейвид заеха двете, но незнайно защо, оставиха третото място свободно между тях. Легнаха с погледи, забити в небесните дълбини. Стъклото на прозорчето върху тях се напука в средата, но нито забелязаха, нито чуха звука...
Тази нощ бе необикновена за сем. Харолд и за Ули - Снежния човек. За него, защото бе последна, а за тях бе първа. Първата нощ, в която сем. Харолд усетиха мястото между тях запълнено. От чудото се роди чудо. Ули се превърна в детето на Мария и Дейвид.

На сутринта тримата бяха будни и хванати за ръце. Мария попита детето:
 

-Как се казваш?

А то отговори:

-Саат Наам, мамо!
 

*б.a. SAAT NAAM – моето име е истина (от санскрит)