Умираща
Ето още една безсънна нощ. Стоя сама в мрака и единствената ми мисъл е за него. Сълзите се стичат бавно по лицето ми, без път, без цел и без посока. Спомените за миналото не искат да излязат от ума ми и само ме карат да страдам. Накъде да поема? Да се скитам сама в тъмното, не искам. Обичам го и това е единственото нещо, което осмисля сивия ми и скучен живот. Ако продължа да раздирам с глух плач тишината, която ме е обгърнала, нежно се обричам на вечна болка и безсмислено лутане в нищото. Какво да правя, как да постъпя? Ръката трепери, но въпреки всичко продължава да пише, сърцето плаче, но обича, душата е вече мъртва, но все още търси смисъла на живота. Пиша... за да запазя последния красив спомен от миналото. Страдам по теб, но те няма да изтриеш сълзите, няма те да ме прегърнеш, няма те... Вече си далече... прекалено далече... вече си в миналото... и с последно усилие написвам на едно мокро от сълзите листче, с последното въгленче от изпепеленото ми сърце...
Прости ми, дъжд аз не дочаках,
прости ми, слънце поканено в мен.
Прости ми, душа от сълзи удавена,
прости ми, огън в душата роден.
Пиша, плачейки,
нося вода от пустиня.
Мисля, забравяйки,
че съм на ада робиня.
А само мисълта ме спъва,
очаквала очи от оня свят.
Нима душата е от глина?
Мъдрецът в нас е непознат.
Прости ми, тръгвам си!!!
Земята мрази да ме чака,
небето, то е само в сънищата.
Отивам си - пътеката е пряка.
Умирам - Сбогом, Слънце!
Сбогом и Луна!
Исках да дойда при теб,
а ти дали го разбра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никол Всички права запазени
БЛАГОДАРЯ!!
