Уморих се от този живот. Уморих се от всекидневието. Уморих се да вървя сама по пустите улици на сивия, мрачен град и да се чувствам празна. Уморих се всеки ден да виждам изтощени лица, изстрадали цялата болка на този гаден свят... уморих се всички да изглеждат толкова съсипани и смачкани и сякаш ще се разплачат... Всяко следващо лице, което ме подмине, сякаш казва: „Помогни ми!"... Вече никой не може да се справя с тази болка и да преодолее омразата. Хората се мразят, завиждат си и въпреки всичко се наричат приятели. Аз ли? Аз не искам да наричам приятел човека, който би ме предал във всеки удобен момент. Аз не искам да продължавам да съм една от многото страдащи и понасящи все по-големи дози болка всеки ден. Аз искам да съм единствена. Уморих се да ме боли. Уморих се да съм сама и да си казвам, че всичко ще се промени... защото знам, че нищо няма да стане по - добро! Аз искам да се махна, искам да изчезна... Писна ми да нямам никой, уморих се да давам любов, а хората да я убиват! Хората са безсърдечни. Светът е безмилостен и нямам сили да се боря!!!... А ми се ще да имах... Имам сили само да избягам! Да избягам надалеч и никога да не се върна... никога да не погледна назад! Искам да ме няма, защото се уморих да бъда мразена, предавана, тъпкана, използвана... полумъртва... И се уморих да бъда сама, неразбрана, без никаква надежда и цел! Уморих се от този живот...