Казвам се Алексий (Αλέξης). Аз съм вече застаряващ преподавател в Бизантион. През своите 25 години стаж в преподаването, останах с впечатлението, че Империята ще загине много скоро при все не поради глупостта на управниците, част от които между впрочем разбират случващото се с изключителна прозорливост, но поради невежеството на масата ромеи, които предпочитат да затворят очи и да изпаднат в немилост. Столицата гъмжи от бежанци, които преживели страшните зверства на османците след битката при Хеброс (Марица) в лето господне 6880 (=1371/1372г.), се стичат в пределите на Бизантион, за да намерят временен подслон. Колко тъжно обаче е всичко... Градът ни е по-беден от когато и да било. Нравите на гражданите пропадат все повече и повече, франките, които имат правото на свободна търговия, извършват огромни злоупотреби над нас, ромеите, а политическото влияние, с което Романя разполага с всеки изминал ден става все по-малко. В моите очи, всичко това вещае края на Римския свят, края на империята, която някога се простираше надлъж и нашир от Гибралтар до Месопотамия, от Британия до Египет, империята, която преди беше единствения център на просвещение в цяла Европа, вече беше снижена до няколко мижави крепости, които с всяка изминала година ставаха все по-бедни и по-бедни. Всеки един ромейски родолюбец би се просълзил в тия тежки за Империята мигове.

          Впрочем, както вече отбелязах, политическата нестабилност е най-малкото зло в тия смутни години. Аз твърде често имам възможността да срещна разюздания вече ромейски морал докато преподавам в школата. Често влизам в учебната зала сам, като студентите, които присъстват на моите лекции са твърде ограничено количество. Техният речников запас е покъртителен. Дори тези мои студенти, които са най-прилежните сред най-прилежните, мъчно могат да бъдат сравнение с моите връстници, които в обучението си бяха на средно ниво. Често, беседвайки с моите любимци, душата ми се пълни със скръб, задето тая младеж, която образовам няма способността да осмисля наученото. Речта на тия мои студенти е накъсана, подобно на никому нужна стара дреха, чието единствено предназначение е да попива влагата в сиромашките къщи, които не са в способност да удържат проливните дъждове на нашите географски ширини.

          Веднъж по средата на една от моите лекции, която беше последната за деня, се вмъкна група от моите студенти, която пожела, иронично казано, да остане в залата. Раздразнен от всичко това, аз се обърнах към тях със словата:

        - Поради що, ако смея да запитам, Вие, мои последователи, сте решили да закъснеете толкова много за своите лекции? Мигар вашето бъдеще, млади и неразумни деца, няма никакво значение за Вас? Мигар Вие сте в състояние да ми посочите една, една единствена, достойна причина, за вашето неуважение?

Един от тия студенти се засмя и ми отвърна:

         - Можем, даскале!

         - Нека чуем тая ваша „уважителна“ причина за това несериозно отношение спрямо учебния процес, и спрямо мен, вашия преподавател.

         - Бяхме на хиподрума!

         Тия слова ме накараха да потъна в земята, покосен от неописуема болка...

         - Това ли е вашата уважителна причина, млади и неразумни господа? - попитах аз и продължих – Мигар забавлението, във вашите очи, струва повече от образованието Ви? Вие ме разочаровате, деца!

         - Как ще ви разочароваме? - попита друг от групата – Тук ли сме? Тук сме! Какво повече искате?

      - Искам сериозно отношение от ваша страна, ученици мои! Искам сериозно отношение! Това е всичко! Защо учите? Нямате ли за цел да попиете от безкрайната мъдрост на вселената? Нямате ли за цел да се вслушвате в словата на преподавателите? Нямате ли за цел да усъвършенствувате себе си? С какво този хиподрум привлича всички Ви? Или сте на хиподрума, или сте в бардака, или спите до късно! Какъв пример давате на по-малките от Вас? Какъв пример давате?

       - Извинявайте, преподавателю... - промърмори един от групата – Просто, забавите на хиподрума вече са изключителна рядкост. Мъчно е Града да отдели средства за тия зрелища, поради това те ни привличат толкова много. Просто, ако те бяха ежедневие, както някога, ние всякогаш бихме могли да отидем, и това би ни позволило да присъствуваме на вашите лекции. За жалост, нещата вървят от зле към по-зле...

        - А защо не се образовате и не промените тая ситуация със собствената си сила? - попитах, воден от смесени чувства.

        - Защо? - продума същият момък – Мислите ли, че това ще доведе до положителни последствия? Дори да бяхме най-умните, ние не бихме могли да се докопаме до властта. На Вас ли, преподавателю, трябва да обяснявам, че умните и честните люде нямат място в управлението на държавата? Умните и честните люде са обречени на живот, обзет от болки и самота.

        - Това ли Ви кара, младежо, да се отдадете на разврата?

      - Разврат е силна дума. Но в общи линии сте прав. Ако аз не съм от умните, ще получа едно сигурно бъдеще.

      Няма как тия слова да не въздействат на един преподавател. В мен се промъкна извънредно множество от мисли, което ме улови в своята желязна схватка. Загледах се в земята и започнах да разсъждавам върху думите, изречени от тоя момък. Бе тъжно, но той наистина имаше право. Аз стигнах до тия заключения след над двадесет годишно преподаване, а той, който надали имаше и двадесет навършени години, знаеше това. Помислих си, че навярно хората от неговия ранг са тия, които носят най-голямата вина за падението на Империята. Ако те можеха да впрегнат своите знания и умения, пригаждайки ги към нравите на съвремието, биха могли да променят посоката на времето, но те, за жалост, или се затваряха в себе си, така както правех аз, или подобно на тоя изгубен момък, решаваха да се отдадат на течението, което ги водеше към океана от разврат.

         Изгубен в своите размисли, аз изгуби връзката с действителността, докато гласът на закъснелите студенти, не ме върна.

          - Преподавателю! Преподавателю!

          - Да, седнете! Ще продължа с лекцията!

      Студентите се настаниха, след което продължих с лекцията. Малко по-късно времето ни приключи и всички се запътиха към домовете си. Аз се прибрах в своя беден дом, в който нямаше нищо друго освен легло, маса, стол, мастилница, картини, книги и ръкописи. Аз нямах нито съпруга, нито деца. Навремето бях лудо влюбен в девойка, която за жалост бе разочарована от предишната си любов и реши да сложи край на живота си. Оттогава аз реших да стоя настрана от нежния пол. Затворих се в себе си, посветих се на Бога и на науките, научих се да чета по звезди, но останах без другари в живота. Единственият ми, най-верен приятел беше книгата, а на второто място в тая класация бе отредено на уличните животинки, с които обичах да си играя. В очите на много от своите съседи аз бях „лудия с котките“, прозвище, което ме караше да изпитвам ненавист към опропастените нрави на съвременните ми ромеи. Думите на моя студент бяха самата истина – ако аз бях поел по пътя, наречен разврат, аз бих бил щастлив, понеже щях да бъда невежа. За жалост, аз избрах пътя, наречен познание, и така, поради собственото ми право за свободен избор, и поради волята на нашия единствен Слънцедаващ, Всемогъщ, Правдотворен Бог, аз бях удостоен с дарбата да виждам всичко, но и нещастието, да осъзнавам истинността на нещата, която в повечето случаи (за да не използвам думата „винаги“), е повече от сълзотворна (=трагична)...