5.06.2013 г., 13:52 ч.
Утре
4 мин за четене
Събуди се преди изгрева. Пак не бе могла да спи.
Стана и отиде до кухнята. На хладилника имаше бележка от майка ù. Пишеше ù, че ù се е наложило да тръгне спешно и че вечерта ще закъснее. “Нищо ново под слънцето!“ помисли си тя. Хвърли небрежно бележката на плота и се зае да си прави кафе.
Напоследък не бе на себе си и за това бе виновен Той. Той, той, той. Обсебваше мислите ù. Караше я да се превръща в друг човек, когато бе край нея. И пак той навестяваше сънищата ù нощем.
В съзнанието ù изплува случилото се през последните дни. Той пак присъстваше. Не знаеше какво ù става, но Той я караше да излиза извън себе си... Не искаше да мисли за него, но не можеше да спре.
Чувстваше се съсипана, слаба изтощена. Искаше да се махне поне за миг. Но дори и да идеше далеч, дали щеше да успее да избяга от мислите си. Надали, но си струваше да опита.
Остави чашата с кафето до бележката. Облече се набързо и излезе.
Навън все още цареше полумрак, макар, че вече бе започнало да се съмва...
Най-после стигна до крайната си цел. Седна на стария дървен мост, точно там, където някога се бе намирал парапетът, и се загледа в хоризонта.
Слънцето започваше да се подава над хоризонта и обсипваше облаците в меката си алена светлина.
Тя остана така, загледана, а после затвори очи. Не знаеше колко време бе минало, а и не я интересуваше.
Изправи се и погледна надолу. Под нея зееше огромна пропаст. Остри скали обсипваха склоновете ù, а на дъното ù се се пенеше река, чието течение поместваше дори нападалите във водата скални блокове.
Момичето стоеше и се възхищаваше на това чудо, всяващо страх в другите, а после се премести още напред. Бе готова да скочи, но тогава усети леки, едва доловими движения по моста.
Обърна се и го видя. Какво правеше Той тук? Отново Той. С онази характерна негова походка, с онзи негов поглед...
Тя се отдръпна от ръба, затича се към него и го прегърна силно. Той изглеждаше объркан, но ù отвърна. Тя се усмихваше леко. Имаше някакво чувство, не, знаеше нещо. Избиваше я на смях, който се стараеше да ограничи само до усмивка. Но когато се чу леко проскърцване, тя избухна в истеричен, неудържим смях.
Той я гледаше странно, така, сякаш бе прозрял нещо. Точно реши да се отдръпне от нея, когато лекото проскърцване се превърна в силен пукот, а после в оглушителен трясък. В следващия миг те летяха право към отворената паст на бездната, а онази глупава усмивка не слизаше от лицето ù...
Тя отвори очи. Все още стоеше на стария дървен мост, но Той не беше там. Всичко онова бе само блян, фантазия, илюзия. Утре Той отново щеше да е там. Отново щеше да съсипва живота ù, а тя щеше тихомълком да го проклина. Да, утре всичко щеше да е както винаги... А може би не. Може би нямаше да има утре...
Тя се изправи и се взря в бездната. Можеше да я чуе, молеща, примамваща към себе си. Приближи се още малко, пое си дъх, а после скочи към бездната.
Полетът ù трая само няколко мига, но усещането бе неописуемо, носещо не смърт, а свобода. Но после той свърши. Студената вода обгърна тялото ù, а течението го понесе бързо.
Гмурна се по-дълбоко. Движеше се със скоростта на торпедо, като рязко заобикаляше острите подводни камъни. Нямаше нуждата да си поема дъх. Движеше се с такава скорост и по такъв начин, както не можеше никой друг.
Подводното ù пътешествие бе към края си. Тя се засили, щом видя наближаващия водопад. Когато реката свърши и тя се озова във въздуха, се изви в изящна дъга, наслаждавайки се на полета.
Протегна ръцете си напред, готова за падането. Прокара пръсти през спускащата се на талази покрай нея вода, докато летеше стремглаво надолу към мрачното, разпенено езеро.
Само след миг полетът ù свърши, а тя се изгуби в мътните води на езерото. Мина доста време преди да се покаже в другия му край.
Излезе и легна на брега. От нея се стичаше вода и лекият бриз я караше да потръпва. Чувстваше леко пулсиране в мускулите си, заради лудия “бяг“ под водата. Бе изморена, бе щастлива.
Бе го правила множество пъти. Това, този скок, който другите биха нарекли лудост или самоубийство, в него тя намираше красотата. На другите той носеше смърт, а на нея свобода и еуфория.
Да, тя бе различна. Не знаеше защо, а и не я интересуваше. То просто беше така.
Остана на брега за незнайно време, но май бе дълго. Защото, когато се надигна, слънцето почти я бе изсушило.
Тя стана и тръгна към вкъщи.
“Май все пак ще има утре?“ - мислеше си - “Но утре ще бъде различно! Аз ще го направя различно!“
Стана и отиде до кухнята. На хладилника имаше бележка от майка ù. Пишеше ù, че ù се е наложило да тръгне спешно и че вечерта ще закъснее. “Нищо ново под слънцето!“ помисли си тя. Хвърли небрежно бележката на плота и се зае да си прави кафе.
Напоследък не бе на себе си и за това бе виновен Той. Той, той, той. Обсебваше мислите ù. Караше я да се превръща в друг човек, когато бе край нея. И пак той навестяваше сънищата ù нощем.
В съзнанието ù изплува случилото се през последните дни. Той пак присъстваше. Не знаеше какво ù става, но Той я караше да излиза извън себе си... Не искаше да мисли за него, но не можеше да спре.
Чувстваше се съсипана, слаба изтощена. Искаше да се махне поне за миг. Но дори и да идеше далеч, дали щеше да успее да избяга от мислите си. Надали, но си струваше да опита.
Остави чашата с кафето до бележката. Облече се набързо и излезе.
Навън все още цареше полумрак, макар, че вече бе започнало да се съмва...
Най-после стигна до крайната си цел. Седна на стария дървен мост, точно там, където някога се бе намирал парапетът, и се загледа в хоризонта.
Слънцето започваше да се подава над хоризонта и обсипваше облаците в меката си алена светлина.
Тя остана така, загледана, а после затвори очи. Не знаеше колко време бе минало, а и не я интересуваше.
Изправи се и погледна надолу. Под нея зееше огромна пропаст. Остри скали обсипваха склоновете ù, а на дъното ù се се пенеше река, чието течение поместваше дори нападалите във водата скални блокове.
Момичето стоеше и се възхищаваше на това чудо, всяващо страх в другите, а после се премести още напред. Бе готова да скочи, но тогава усети леки, едва доловими движения по моста.
Обърна се и го видя. Какво правеше Той тук? Отново Той. С онази характерна негова походка, с онзи негов поглед...
Тя се отдръпна от ръба, затича се към него и го прегърна силно. Той изглеждаше объркан, но ù отвърна. Тя се усмихваше леко. Имаше някакво чувство, не, знаеше нещо. Избиваше я на смях, който се стараеше да ограничи само до усмивка. Но когато се чу леко проскърцване, тя избухна в истеричен, неудържим смях.
Той я гледаше странно, така, сякаш бе прозрял нещо. Точно реши да се отдръпне от нея, когато лекото проскърцване се превърна в силен пукот, а после в оглушителен трясък. В следващия миг те летяха право към отворената паст на бездната, а онази глупава усмивка не слизаше от лицето ù...
Тя отвори очи. Все още стоеше на стария дървен мост, но Той не беше там. Всичко онова бе само блян, фантазия, илюзия. Утре Той отново щеше да е там. Отново щеше да съсипва живота ù, а тя щеше тихомълком да го проклина. Да, утре всичко щеше да е както винаги... А може би не. Може би нямаше да има утре...
Тя се изправи и се взря в бездната. Можеше да я чуе, молеща, примамваща към себе си. Приближи се още малко, пое си дъх, а после скочи към бездната.
Полетът ù трая само няколко мига, но усещането бе неописуемо, носещо не смърт, а свобода. Но после той свърши. Студената вода обгърна тялото ù, а течението го понесе бързо.
Гмурна се по-дълбоко. Движеше се със скоростта на торпедо, като рязко заобикаляше острите подводни камъни. Нямаше нуждата да си поема дъх. Движеше се с такава скорост и по такъв начин, както не можеше никой друг.
Подводното ù пътешествие бе към края си. Тя се засили, щом видя наближаващия водопад. Когато реката свърши и тя се озова във въздуха, се изви в изящна дъга, наслаждавайки се на полета.
Протегна ръцете си напред, готова за падането. Прокара пръсти през спускащата се на талази покрай нея вода, докато летеше стремглаво надолу към мрачното, разпенено езеро.
Само след миг полетът ù свърши, а тя се изгуби в мътните води на езерото. Мина доста време преди да се покаже в другия му край.
Излезе и легна на брега. От нея се стичаше вода и лекият бриз я караше да потръпва. Чувстваше леко пулсиране в мускулите си, заради лудия “бяг“ под водата. Бе изморена, бе щастлива.
Бе го правила множество пъти. Това, този скок, който другите биха нарекли лудост или самоубийство, в него тя намираше красотата. На другите той носеше смърт, а на нея свобода и еуфория.
Да, тя бе различна. Не знаеше защо, а и не я интересуваше. То просто беше така.
Остана на брега за незнайно време, но май бе дълго. Защото, когато се надигна, слънцето почти я бе изсушило.
Тя стана и тръгна към вкъщи.
“Май все пак ще има утре?“ - мислеше си - “Но утре ще бъде различно! Аз ще го направя различно!“
© Siada Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Благодаря!
-
Поздрави за прекрасната творба
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
