Утро

Идеалното място. Нови улици, различни коли, които следват други, "по-европейски"  пътни правила. Новите сгради формират единна, при това едновременно старинна архитектура. Хората се обличат различно, ходят различно. Караниците с контролата са заменени с караниците между стиловете музика, които какви ли не хора слушат поотделно в един метро вагон.

Апартаментът, който те очаква, е запълнен само с куфари и малко храна в хладилника. И първия чифт чорапи на пода, както и първата неизмита чиния. Белите стени нямат още бразди от стари картини по тях, нито дупки от предишни места за пирони. Няма следи от местата, където масата или бюрото се е допирала до стената.

Няма и на кого да звъннеш, дори да имаше телефон. Но ще има. 

Има интернет, чрез когото можеш да се превърнеш в група цифрички, букви и смайлита за останалите. В техните очи си виртуален човек сега; другаде. Вече не споделяш лошото движение и гадните политици, вече си от другата страна на реката. Вече си съседа, чието ядене е винаги по-вкусно.

Понякога има и тези, които нямаш нужда да виждаш. Не тези, с които си пиеш бирата. Не тези, с които риташ топка или блъскаш във фитнес зали. Не хората за клубове или дискотеки. Става дума за тези, които те слушаха, когато ти трябваше да говориш.

Сега ти тях ги слушаш, тях и техните истории за "вчера". Как са излизали, кого са срещнали, кой им е направил впечатление, кой би било по-добре да не им прави повече впечатление, кой не им е направил, а е трябвало. Те говорят, а ти слушаш, колкото можеш.

И разговорът винаги свършва на едно място. Когато ти трябва да кажеш за вчера. "Нищо" е единственият отговор в главата ти. Не си спомняш какво си правил или не ти прави впечатление. На старите ти приятели не би направило впечатление във всеки случай - това, което ти си изживял, не ги засяга. Те не се интересуват от Другия свят, той не е техен, с него се разминават и подминават, без да могат да се засекат. Без да могат приятелите ти да те разберат.

Това казваш и на останалите - тези, които биха могли да ти станат новите приятели. Приятелите ти, които са "тук", при теб. Но ти не знаеш какво да им кажеш, отново. Не смееш да сравняваш. Не можеш - започваш с едно просто, "у нас," но после останалите думи ти се струват фалшиви. Все едно че им пробутваш евтина реклама или пародия.

Какво ти остава да им кажеш? 

Спомените ти са празни, подобно на апартамента. Липсват картинки от детството, няма я снимката от първия учебен ден, нито и от последния. Компютърът ти даже е друг и е толкова абсурдно, че този факт има значение. Споделянето изисква спомени.

Ние притежаваме утрешния ден. Затова захвърлихме вчерашния.