Счупено ми е.

Това, което е в главата ми, душата ми го усеща в пъти по - силно.

Усещането е точно такова - "счупено".

Понякога е на парчета, точно, на каквито съм и аз.

Парчета, които е почти невъзможно да залепиш, но въпреки това има шанс да напаснеш.

Друг път счупеното е от онова ситното, сещаш ли се?

Когато ситно камъче падне от... 7ми етаж, например, върху предното стъкло на кола и го направи на сол.

Точно толкова счупено ми е в душата.

Опитвам се да събера "солта", но някак си повече се разпилява.

Колкото повече се опитвам да я събера, толкова по - ситна става и единствено разранява ръцете, които се опитват да поправят нещо, което е за изхвърляне.

Понякога (може би само понякога) счупеното не носи щастие, нито пък се лепи.

Някъде там (може би не толкова често) сме символ на търпение.

Някъде там (не знам и аз точно къде, че времето малко ми се размива), разпръсвам стъкления пясък на счупената си душа, оставяйки многоточие след това.

Чудя се...