24.01.2010 г., 17:10 ч.
В мъглата - 1 част
4 мин за четене
Не й се стои сама в каютата. Излиза на палубата. През Норд Кап се връщат от Мурманск, но не може да види нищо от дългите фиорди на Норвегия. Някаква млечна пелена се е разстлала над морето. В края на август изглежда кошмарно.
Импулсният радар може да не помогне, ако обектът е малък - това го знае от баща си. Пък, ако нещо пресече курса, стават грешки. Не може да се определи с точност скоростта. Дано нищо не срещат по пътя. Те и двамата капитани сега са на мостика, брат й не е спал повече от 24 часа... Плава за четвърти път в тези ширини...
Всъщност се опитва да се бори със страха си от височини. На втората палуба е. Според нея точно сега е много подходящо. Вече три години се лекува.
Вълните почват да се надигат. Все по-високо. Пръски прехвърлят дека. Мъглата някак се променя - не е така непрозрачна. Вдишва я и тя прониква в нея...
Корабът започва изведнъж плавно да танцува с особен крен.
Тя впива ръце в перилата, но всеки миг може да се изплъзне и да изхвърчи. Струва й се, че за последно е изправена. Инерцията ще я навре и изплюе дори през миша дупка. Съдът се спуска отгоре надолу и по диагонал!!!
Лошо й е... Усуква се и... в този миг я сграбчват две горещи и твърди ръце, които я омотават с нещо като въже. Боцманът я е видял - изхлузена, готова да полети към дека. Добре, че наистина я връзва със спасителното въже, което е прехвърлил като алпинист през кръста си, иначе и двамата са загубени.
Откачалка!
Свива й един зад врата - иде му да я пребие. Коста, брат й, едва ли щеше да си прости, че я е взел да пътува с тях. Боже, опази!!!
Замъква я на буксир в салета и вика барото да отвори склада. Алкохолът е под ключ. Малката трепери като маларична. Колко е слаба, пък тежи като олово. Сипва й малко коняк. Тя започва да хълца и да гълта въздух.
Айде сега - истерии.
Налива й направо в устата. Изглежда тя успява да преглътне, защото напрежението сякаш се смилява над нея и започва да отстъпва назад. Отваря очи и остава само неравномерно дишане. Продължава да я тресе. Дават му одеало и той я намята.
Мъжете мълчат.
Гледат я изпитателно.
Усеща мислите им с кожата си...
И тримата са плавали с баща й, а сега и с брат й.
Чудят й се на "акъла".
Боцманът още е ядосан. Пита защо е излязла навън.
Тя е забравила.
Топлината се надига в тялото й.
Клепачите вече не я болят толкова силно.
Цялата кожа на ръцете и лицето й почервенява лъскаво, като изгорена.
Завеждат я до каютата.
Коста още не знае. До края на вахтата му остават още 2 часа.
Ушите й бучат, като че ли вятърът препуска в главата й.
Опитва се да си спомни - какво търсеше в мъглата?
Импулсният радар може да не помогне, ако обектът е малък - това го знае от баща си. Пък, ако нещо пресече курса, стават грешки. Не може да се определи с точност скоростта. Дано нищо не срещат по пътя. Те и двамата капитани сега са на мостика, брат й не е спал повече от 24 часа... Плава за четвърти път в тези ширини...
Всъщност се опитва да се бори със страха си от височини. На втората палуба е. Според нея точно сега е много подходящо. Вече три години се лекува.
Вълните почват да се надигат. Все по-високо. Пръски прехвърлят дека. Мъглата някак се променя - не е така непрозрачна. Вдишва я и тя прониква в нея...
Корабът започва изведнъж плавно да танцува с особен крен.
Тя впива ръце в перилата, но всеки миг може да се изплъзне и да изхвърчи. Струва й се, че за последно е изправена. Инерцията ще я навре и изплюе дори през миша дупка. Съдът се спуска отгоре надолу и по диагонал!!!
Лошо й е... Усуква се и... в този миг я сграбчват две горещи и твърди ръце, които я омотават с нещо като въже. Боцманът я е видял - изхлузена, готова да полети към дека. Добре, че наистина я връзва със спасителното въже, което е прехвърлил като алпинист през кръста си, иначе и двамата са загубени.
Откачалка!
Свива й един зад врата - иде му да я пребие. Коста, брат й, едва ли щеше да си прости, че я е взел да пътува с тях. Боже, опази!!!
Замъква я на буксир в салета и вика барото да отвори склада. Алкохолът е под ключ. Малката трепери като маларична. Колко е слаба, пък тежи като олово. Сипва й малко коняк. Тя започва да хълца и да гълта въздух.
Айде сега - истерии.
Налива й направо в устата. Изглежда тя успява да преглътне, защото напрежението сякаш се смилява над нея и започва да отстъпва назад. Отваря очи и остава само неравномерно дишане. Продължава да я тресе. Дават му одеало и той я намята.
Мъжете мълчат.
Гледат я изпитателно.
Усеща мислите им с кожата си...
И тримата са плавали с баща й, а сега и с брат й.
Чудят й се на "акъла".
Боцманът още е ядосан. Пита защо е излязла навън.
Тя е забравила.
Топлината се надига в тялото й.
Клепачите вече не я болят толкова силно.
Цялата кожа на ръцете и лицето й почервенява лъскаво, като изгорена.
Завеждат я до каютата.
Коста още не знае. До края на вахтата му остават още 2 часа.
Ушите й бучат, като че ли вятърът препуска в главата й.
Опитва се да си спомни - какво търсеше в мъглата?
© Лилия Ресенска Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
докосваш до сърцето на читателите!
ПОЗДРАВИ! БЪДИ!