В онези дни
В онези дни, когато се свиваш на кълбо в един ъгъл и не искаш да слушаш нищо друго, освен капките, полепнали по прозорците, тези мънички капки и плъзгането им, едва доловимо… Едва…
В онези дни, когато искаш да си разбиеш главата в стената и когато ходиш по улиците, не усещаш краката си, а и не искаш да ги усещаш, другите са просто заобикалящи предмети… Просто предмети…
В онези дни, когато лъжата и истината са се заплели в моряшки възел, който трудно можеш да развържеш и от това усещаш една празнота под слънчевия сплит - една разяждаща и внезапна празнота…
В онези дни, когато умря чувството ми за Сигурност, сгърчено на пода, някъде между ударите, които понесох сам от себе си и униженията, на които с неудържимо удоволствие се подложих, а сетне запалих цигара и я изгасих в ръката си…
В онези дни, когато Мария дойде при мен и каза:
- Защо?
- Защото не можем нищо да направим и от това боли, защото Повторяемостта боли, невъзможността да се намесиш в нея и да я стъпчеш…
В онези дни реших… Няма да има повече такива дни…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Питър Хайнрих Всички права запазени
