В полите на Витоша

Небето над планината беше прозрачно. Слънцето  огряваше снежните върхове на Витоша. Те излъчваха ослепителна белота, която заслепяваше всеки, който погледнеше нагоре. Вековните борове, смърчове и ели, бяха надянали дебели зимни кожуси и при всеки повей изсипваха дъжд от снежинки, които  вятърът отнасяше към небето. Небесната синева беше кристално чиста, като душата на дете. Китното селце в полите на планината беше захлупено от дебелия сняг и само тук там някой комин подсказваше с тънка струя дим, че тук има живот. Кучешки лай  пронизваше величествената тишина, само когато  чевръста стопанка речеше да прескочи до съседка, минавайки през „комшулука”. Стоката беше прибрана в обора, пъстроцветни петли с червени гребени се разхождаха навън, а кокошките  кудкудякаха в кокошарниците, кацнали на дълги пръти.

        В близост до лесничейството, досами пътя, водещ към  водопада,  имаше  кокетна къщичка, с огромни прозорци, запердени с вишневи завеси. Коминът бълваше пушек като параход, пътеката, пресичаща двора, беше почистена от снега, а в камината на малкия салон горяха огромни дъбови цепеници. Салонът беше обзаведен с малко мебели, подбрани с изтънчен вкус. По стените бяха закачени миниатюри с ловни сюжети и множество ценни  трофеи. Цялото осветление на салона се състоеше от два лампиона с розови абажури, качени на високи  кръгли масички с резбовани крака.  Масичките  бяха постлани  с   плетени  на една кука дантели,  с цвят  „пепел от рози”.

        Из салона крачеше мъж на средна възраст, облечен в бял генералски кител, тъмносини  бричове и високи лачени ботуши, стигащи  почти до колената. Походката му беше нервна но величествена. Лицето му беше напрегнато и често присвиваше очите си, като човек, страдащ от късогледство. Малката му брадичка потреперваше всеки път, когато навън се чуеше и най-малкия шум.

        На малката масичка стил „рустик”, беше поставена изящна кана с позлатена дръжка и два кристални бокала. Каната беше пълна с рубинено-червена напитка, най-вероятно искрящо вино.

        Когато  навън се чу песен  на звънчета и файтон със спуснат гюрук спря пред вратата на градината, мъжът  се отправи към прозореца, вдигна лекичко тежката завеса и  на устните му се появи загадъчна усмивка. От файтона слезе жена, загърната с разкошна тъмно зелена пелерина, шал  и  шапка от редки кожи. Под пелерината се виждаха полите на дълга пола в същия цвят. Беше обута с високи обувки от черен телешки бокс, които стигаха до средата на прасеца и бяха вързани  с кръстосан  лъскав шнур. В движенията ù, както и в походката ù  имаше нещо царствено. Крачките ù бяха малки, но явно бързаше. Навярно беше закъсняла за часа на срещата.  Млад красив офицер отвори вратата, поздрави с уважение дамата, пое пелерината и шапката и шала, мина пред нея, за да я изпроводи до малкия салон, където я очакваха. Младият офицер почука, отвори вратата и направи път на дамата. След което  затвори вратата и се отдалечи.

        Още с влизането,   жената наведе леко глава, направи малък реверанс и изчака мъжът да се приближи.  С широка усмивка и лек укор в погледа Князът се доближи до тази, която очакваше с такова нетърпение, пое подадената ръка, облечена в тънка копринена ръкавица, доближи я до устните си, след което поведе гостенката си към широката отоманка близо до камината. Покани я да седне, отиде до масичката, наля в двата бокала от искрящото вино  и подадена единия на дамата. Едва седнал до нея, вдигна чашата си и двата кристални съда се приближиха един до друг, издавайки нежен звън. След като отпиха от чашите,  Князът  я обърна нежно към себе си, погледна я в очите и пое лявата ръка, за да свали ръкавицата. Наведе се над нея и я покри с множество нежни докосвания, наподобяващи целувки.

        Султана беше известна красвица. Пищното ù деколте, обсипано за случая с едри перли, беше завъртяло не една мъжка глава от софийския елит. Дълбокото деколте на роклята ù откриваше цялата красота на младото тяло. Млечно бялата кожа, високите рамене и големият ù бюст, я правеха неотразима и прелъстителна. Тя знаеше цената си, знаеше как да спечели и най-недостъпния  мъж. Доказателство за това беше и днешното ù гостуване в ловната хижа на Княза. На последния дворцов бал той толкова беше настоявал за тази интимна среща, че  Султана се беше съгласила. Тя отдавна кроеше планове как да се домогне до покоите на Княза, но се правеше на недостъпна и вярна съпруга на военния Министър. Но за мнозина не беше тайна, че тя го въртеше на изящното си малко пръстче, украсено от красив  бледо зелен брилянт, подарък от неизвестен обожател. След като размениха няколко банални светски изречения, Князът  плъзна ръката си по дългата ù шия, свали перлената огърлица, чиито едри перли се криеха в гънката между едрите ù гърди,  взе от малката масичка продълговата кутия, облицована с копринено кадифе, извади  колие от едри шлифовани смарагди и я закачи на  лебедовата  шия на Султана. След което се наведе над колието и започна страстно да целува гърдите ù.  Виждайки, че Султана приема с охота милувките му, Князът  стана  по-смел, ръката му навлезе в дълбочината на пазвата, смъкна  корсажа и двете полукълба се развяха в  добре затопления салон. Ръцете му галеха щедрата ù пазва, с която природата я беше надарила. Пръстите му леко докосваха втвърдените зърна, правеха малки кръгчета по ореола им. През това време езикът му изследваше извивките на дългата шия, нахлуваше устремно в ушния охлюв, устните му прегръщаха меката част на ухото и  я смучеха нежно.

        Явно милувките на Княза разнежиха Султана, с дясната си ръка бавно разкопча многобройните малки копчета на роклята, внимателно свали камизолата си и остана пред Княза с цялата  голота на горната част на тялото си. Ръцете му нервно шареха по цялото ù тяло, устните му следваха техния път. С рязко движение Князът повдигна жената и я постави на коленете си и  лявата му ръка започна да разкопчава останалите копчета на  елегантната рокля.  Султана се обърна към него и му подаде жадните си за целувки устни. Устите им се сляха в страстна целувка, където  езиците на двамата играеха главната роля. Султана стана, хвърли вече ненужната рокля на креслото, доближи се до Княза, който, разбрал желанието на любовницата си, я освободи от  бельото ù.  В полутъмния салон, осветяван само от пламъците на горящите дъбови цепеници на камината, красотата на  Султана беше равна на божествена. Изваяните ù форми, тънката талия и приятно закръгления ù задник, стройните крака, изяществото на шията и раменете, съчетани с стегнатите конуси на гърдите ù, я превръщаха в невиждана красавица, в нозете на която всеки владетел би положил царството си. Князът изпиваше с очи тази неочаквана картина. За първи път Султана заставаше пред него с цялата си неподправена красота и прелъстителност. Той беше известен ценител на женската красота, но такава ослепително изящество никога не беше срещал, даже и в най-прочутите Будапещенски и Виенски кабарета, където се подвизаваха най-красивите жени на Европа. Всяка клетка на Султана беше жена, всяка гънка на тялото ù казваше „искам”, всяко нейно движение беше предизвикателство и невинна порочност. Князът стана, хвърли дрехите си на пода. Вече нямаше нужда нито от  князе, нито от дами. Тук една жена и един мъж искаха да изживеят страстните си желания, искаха да се отдадат един на друг, без резерви и ограничения, без морални норми и обществени правила, а само като две деца на природата. На дебелата меча кожа, постлана пред камината,  Князът  облада  нетърпеливата да го почувства жена. И след  четвъртия екстаз желанието им не беше угаснало, той покри цялото ù тяло с парещите си целувки, тя стори същото, като се задържаше дълго на най-чувствителните му места.

        Вечерта беше настъпила неусетно. Звезди бяха обсипали небето над Витоша, като новогодишна елха. Навън отново тихо валеше сняг и покриваше с невинната си пелена човешките страсти. Конете на файтона пръхтяха от студа. Нейде излая куче. Нощта бавно се спускаше над София, а файтонът бързаше към центъра на града. Един Княз беше срещнал своята некоронована Кралица и щеше да бъде щастлив. Султана беше постигнала целта си, и тя беше щастлива по своему, но докога? Това знаеше само съдбата, която беше заплела един трудно разплитащ се възел.

В тихата  софийска  вечер отекваха само копитата на конете.