4.12.2016 г., 18:36 ч.

В търсене. 

  Проза » Други
547 0 2
3 мин за четене

    Ден Първи от моето така наречено бягство. Човек ако ме погледнеше отстрани би си помислил, че съм просто една жена, която е решила да си почине за уикенда и е оставила мъжа си да пие бира и да гледа мач. Ще кажете, как така бягам, а не нося багаж със себе си. Отговорът е, че бях толкова уморена от еднообразието и от това постоянно някой да следи с лупа движенията ми, че решението ми да тръгна беше най-спонтанното, което някога бях вземала. Буквално съм с дрехите на гърба и дамската ми чанта, за която се радвам, че похарчих малко повече пари, защото в момента вътре има какво ли не и се надявам да не ме предаде. Поне времето ми е приятел днес. Слънцето се е показало плахо, макар да е средата на февруари. Температурите са благоприятни и няма опасност да замръзна докато ходя.Въпросът сега е накъде отивам. Сутринта докато сърцето ми биеше и адреналинът нахлуваше в кръвта ми не мислех за това. Просто се събудих и се погледнах в огледалото. Видях една твърде изтормозена за годините си млада жена, която има вид на алкохоличка и може би беше на прага да се превърне в такава. След като мислите ми се разчистиха, след като си измих лицето със студена вода, се върнах в малкото помещение, което ми беше спалня и се свих на кълбо на леглото. Всичко беше толкова объркано. Преди един месец ми беше достатъчно. И работата, и останалото, което не беше много. Може би стените се сринаха когато ми казаха, че нямат нужда вече от мен.Седмици вече след това и след обстойно анализиране на живота ми,ето ме тук на леглото, готова да се завия и да се преструвам, че не съществувам.Но нито чашката с градусова напитка, нито пък дебелото ми родопско одеало ще ми решат проблемите и ще ме извадят от ямата.
И така си взех най-важните неща, които вземам когато заминавам за почивка и оставих апартамента зад мен. Отидох с такси до автогарата и попитах на бюро Информация за разписанието на автобусите, които ще тръгнат скоро. Отговори ми 50-годишна жена с не особено бодър тон, като се има предвид, че беше сутрин, въобще не я обвинявам.След като ми връчи билета и ми посочи с пръст къде е спрял автобуса, ù се усмихнах и минах да си взема кафе. И не след дълго стоях до един възрастен човек, който вече дремеше, и гледах през прозореца. Така се озовах тук, в Смолян. Беше решение на съдбата. Чувствам се като ученичка, която отива да учи в друг град. Нямам познати тук, но не се и надявам да намеря. Не мисля да очаквам. Мисля, че ще чакам, за да видя. Така е най-безопасно, нали? Колкото повече мечтаеш, толкова по-голям шанс има след това да се намразиш при евентуален провал. А аз съм имала провали и ако не друго, то поне са ме научили да не се наранявам сама два пъти за едно и също нещо. Какво нещо е човешкият мозък.Като един мравуняк, в който постоянно сноват мравки. За разлика от гъстонаселения ми мозък, в града нямаше такъв поток. Тук-таме се мяркаха минувачи и някое друго бездомно животинче. Не бях яла и при първото отворено кафене спрях. Беше малко и аз бях един от първите клиенти. Настаних се на едно меко диванче и се поръчах сандвич и димяща чаша кафе. След това се осведомих с помощта на сервитьора, за място където мога да отседна.
    И така започна ден Първи, така започна моят малък експеримент в търсене на нещото, онова, което ще ме раздвижи отвътре, там надълбоко в душата и ще разбера, че точно тук и сега ми е позволено да живея и греша, така както ми е позволено и да си тръгна. Да определям сама ми харесва. Това е да имаш авторско право над собствената си душа. Не се чудете какво оставих зад себе си. Не ме мислете за егоист. Онова, което загърбих са само разочарования и корозирали мечти. Това е ден Първи.

© Симона Бакалова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??