Вали...

         Вали, все по-силно вали… Събувам се и тръгвам боса… вървя, вървя бавно, много бавно… Дъждът се сипе, като из ведро. Така силно плиска в лицето ми, като че ли иска да изтръгне от мен някакво признание, иска да споделя нещо с него, но … не мога! Падам на колене и замирам в тъжните мисли, а той вали ли, вали… Но ето, че се свечерява, а той, сякаш изплакал своите сини очи, превръща всичко наоколо в светло и ведро майско утро. Ставам, сякаш се събуждам от някакъв кошмарен сън, бавно  отварям  очи и … всичко е толкова чисто, всичко е толкова приятно, а зелената нежност на природата ме прегръща с вечерната си усмивка. Усещам свежия въздух и притаения дъх на мокра земя… Една сълза наднича без глас от крайчето на окото ми, долавя свежия дъх на природата и, събрала сетни сили, започва бавно да се стича по бузата ми. За какво? За кого са тези сълзи? Но, защо? Нали не трябваше да плача, нали трябваше да бъда твърда! Да, така е , но когато нещо много силно, толкова силно те заболи, когато така рязко и изведнъж  е преобърнало живота ти, дори и душата ти да иска да се усмихнеш, раненото сърце не може да издържи и тогава най-тъничките му струни започват да нашепват тъжната мелодия с горчиви сълзи и усещаш как тази мелодия все по-силно и по-силно звучи и ти се иска да избягаш от нея, но за съжаление не можеш, защото докато е жив човек, както и да се мъчи, по никакъв начин не може да се освободи от сърцето и душата си.

            И в този миг долавям изведнъж родилото се у мен странно желание  да напиша нещо, чрез което да утеша, макар и мигновено, сърцето си. И ето, че ме обхваща едно чудно вълнение… Сякаш започвам да живея нов живот, но не  такъв, какъвто е действителният, а някак по-различен. Живот, в който всичко е чисто, искрено, непокварено, всичко е толкова странно, че дори най-добрият художник не би събрал сили да го нарисува, дори и на най-добрия писател нямаше да му стигнат словата, за да го опише. Но още по-странно е, че този живот живея  само за секунди и отново, колкото и да не ми се иска, се връщам при другия – действителния. И пак, принудена да живея сред злобните и студени души на хората, продължавам да търся поне малко човечност, поне една частица от онзи чист и сякаш само сънуван живот. Но какво друго бих могла да сторя? Нима аз съм виновна, че животът и хората са тъй-безкрайно сложни?

Не съм Господ и не мога да режисирам съдбите им, мога само да им съчувствам и съпреживявам заедно с тях… Боли …ужасно боли, но иначе, ако не ни болеше, как щяхме да усетим , че живеем… Понякога за миг загубваш всичко, за което си мечтал, за което си се борил, с което и дори заради което си живял и чувстваш, че самият ти умираш… и дълго, може би много дълго ще те боли и сигурно ще те боли винаги, докато си жив… Но въпреки това, трябва да намираме сили и да се изправим… Да тръгнем напред, нищо че дъждът ще шиба в лицето ни… Бавно - макар и бавно - трябва да тръгнем напред… Все пак, нали няма вечно да вали! Там… след дъжда… към дъгата… Там сигурно ще ти се усмихне слънцето! Нима не харесваш неговата усмивка?! Върви… то те чака и може би жадува да потанцува с теб! Виж, то люлее слънчеви люлки под дъгата… и те очаква…

07.08.2007г., Велико Търново