Ванеса
Глава десета
Беше изминала една година от появата на д-р Ванеса Караколева в клиниката за Белодробна хирургия “ Професор Анна и Борис Симеонови” към Александровската болница. За една година, интересът към нейната личност не само не беше намалял, но тъкмо обратно, беше се увеличил многократно. Докато броят на разочарованите “свалячи” беше намалял, защото просто не правеха повече опити, то мнозина скептици по отношение на нейните способности като лекар и анатом, сега бяха станали най-верните й фенове. Както лекарският състав, така и средните кадри се бяха убедили в качествата й, и ползата от нейното присъствие в клиниката. Всеки новопостъпил пациент питаше за нея, всеки болен искаше да чуе от нея какви са перспективите на лечението му, каква трябва да бъде следоперационната му терапия. Не, че нямаше по-способни от нея, не беше по-компетентна от другите, но тя беше спечелила доверието им, болните й вярваха и доверяваха безгранично. Естествено, у някои колеги, това пораждаше завист и злословене по неен адрес. Борис се беше намерил в чудо, как да успокои лекарския състав, без да прояви протекционизъм. Д-р Ангелов беше категоричен в заключението си за работата и способностите на младата лекарка. “Тя е много полезна и ценна за нашата клиника” беше мнението му за д-р Караколева. А неговото мнение беше неоспоримо в тази клиника.
-Шефе, пратката е пристигнала, днес получих документите от митницата. Утре или най-късно в петък ще освободим апаратурата. Трябва да наема голям камион, с нашето “пикапче” е невъзможно да докараме трите голeми и два по-малки сандъка. Но ти не се безпокй, с Атанасова утре ще уредиме всичко.- успокояваше шефа си бай Димитър, домакина на Клиниката.
- Каква пратка, какви сандъци бай Димитре, ние не чaкаме нищо от никъде. От къде е тази пратка, какво има в тези сандъци”,-недоумяваше Борис.
-Пратката е от Германия шефе. В документите на българската митница пише “медицинска апаратура”, а в германските не знам. Нали знаеш, че от чужди езици не отбирам,- се опитваше да се защити бай Димитър с виновен тон, вдигайки рамене.
- Дай да видя немските документи,- и Борис пое документите от ръцете на стария човек.
Прочете ги няколко пъти невярвайки на очите си. Сандъците съдържаха най-новата хирургическа апаратура наречена “лазерен скалпел”. За изпращач беше указан завода производител, нищо повече. По чия поръчка, за чия сметка, нищо не пишеше и в оригиналните експедиционни документи. От митническите документи се виждаше, че оборудването беше освободено от мито. Дарителят беше поел за своя сметка навлото, както и всички митнически такси. Мистерията беше пълна и необяснима за сега. “На харизан кон, зъбите се не гледат”,- си каза Борис и нареди на бай Димитър да организира транспорта на пристигналото оборудваме и го сложат в новото, незавършено още, крило на клиниката.
И днес валеше като чели небето се беше изтърбушило. Канализацията, непочиствана от години, не успяваше да поеме дъждовните води и улиците приличаха на венециански канали. Анелия беше обула гумени ботуши и беше на път за болницата. Вече цял месец Людмил беше хоспитализиран, но състоянието му беше все така тежко. Агресивността му се изостряше с всеки изминал ден, а не можеше да направи и крачка самостоятелно. Естествено за всичко беше виновна тя-Анелия, която го караше да ходи, която го държеше в тази болница. Искаше да се прибере у дома, въпреки мнението на лекарите, че това е опасно. Опитвайки се да ходи, непрекъснато падаше, и беше страхотен късмет, че до сега не беше счупил ни ръка, ни крак. Сякаш Господ го пазеше. Имаше дни на проясняване, чувстваше се добре, говореше без агресивния си тон и се съгласяваше да ходи по коридорите на болницата. Но на следващия ден отново ставаше непредвидим, обаждаше се на приятели да дойдат и го отведат в къщи, защото се чувствал добре, но жена му насила го държала в болницата. Естествено те се обаждаха на Анелия за да попитат какво да правят. Лекуващият лекар беше на мнение, че Людмил трябва да бъде настанен в дом за възрастни и болни хора, за да бъде под наблюдение 24 часа в денонощието. Но съвестта на архитектката не й позволяваше да го остави в такава болница, поне за сега. Мнението на синът им беше категорично.
-Мамо, това ще решиш ти. Каквото и да е твоето решение, за мен то ще бъде на-правилното.-казваше той.
От три години той живеееше в Италия, и не можеше да бъде в помощ на родителите си.
Здравият разум изискваше настаняването на Людмил в такава болница, но съвестта не позволяваше на Анелия да го настани сред чужди хора, далеч от дома му. Като лекар, Борис смяташе, че за Людмил беше по-безопасно да бъде настанен в дом за възрастни хора, но като близък човек смяташе, че това би било равнозначно да го погребе жив. Той съветваше Анелия да го прибере в къщи, съзнавайки колко трудно ще й бъде това, и нейната заетост ще бъде толкова голяма, че едва ли ще има време да се среща с него. Решението беше изключитено трудно и Анелия не можеше да реши въпроса без компромис със съвеста си.
Докато Людмил лежеше в болницата, Анелия имаше доста свободно време за срещи с Борис. Цялото си време извън клиниката той прекарваше в дома на архитектката. Дажи когато тя работеше интензивно върху някакъв проект, той се настаняваше на диваха с книга в ръка и я наблюдаваше как работи. За почивка се любеха, хапваха на две на три, и отново всеки се отдаваше на заниманието си. Бяха заедно, а това беше най-важното. Анелия често го караше да остане при нея цялата нощ, но Борис отказваше знаейки, че Емилия няма да затвори очи докато не чуе стъпките му във входното антре. Тя никога не го задължаваше да се прибира да нощува у дома, но Борис знаеше, че мама Еми ще го чака. Така е било винаги, беше и щеше да бъде докато тя диша. Никой и нищо не беше в състояние да я накара да заспи преди Борис да се прибере.
Анелия го хвана за ръката и го поведе към банята. Току що се бяха любили. Преди и след, Анелия обичаше да стои дълго под душа прегърнала любимия си. Целуваха се страстно обливани от топлата вода. Галеха се взаимно и се радваха на тези мигове, толкова редки в последните месеци.
-Утре го изписват,- гласът й беше глух и тъжен. Не знам как ще живея без да те виждам, даже по телефона ще ми бъде трудно да ти се обаждам често. Борис, настъпват тежки дни за нас мили,- и Анелия се разплака.
-Анелия, любов моя, мъка моя, аз мисля за теб когато заспивам, когато се събуждам и през целия ден. Ти си въздуха който дишам, ти си слънцето и топлината за душата и тялото ми. Вярно, ще ни бъде трудно, но ще се приспособим, ще измислим нещо за да се виждаме.Освен това, сигурен съм, че не след дълго той пак ще пожелае да го настаниш в болница.
-Да, той и сега иска да го настаня в дом за стари и болни хора, но да сме живели там заедно.
-Ти с него в старчески дом?- Борис не вярваше на ушите си.
-Да, неведнъж го е казвал, че можем да живеем в такъв пансион. Имало много луксозни. Въпрос на средства, и според него ние сме имали такава възможност. Щели сме да продадем апартамента и вилата и готово.- и отново Анелия сe разрида и притисна още по-силно към него.
Пак се любиха, Анелия беше неудържима и превърна в страст цялото си отчаяние и цялата си любов.
Когато Борис се прибра, под вратата на спалнята на мама Еми се забелязваше слаба светлина. Старият часовник отдавна беше отбелязал два след полунощ. Чу се затварянето на входната врата и светлинката потъна в нощната тъмнина.
Административният директор на клиниката кършеше ръце и за пореден път се извиняваше пред д-р Барклей. Фирмата “Сименс”, доставила апаратурата “лазерен скалпел”, категорично заявяваше, че поръчката е получена в фирмата от една американска банка “ Bank First”. За получател на оборудването беше посочена тяхната клиника. През втората половина на следващия месец, специалисти на фирмата щели да пристигнат за монтаж, проби и обучение на персонала.
-Петров, ще го мислим след Нова година, - каза Борис и приключи разговора с административния директор.
Наближаваха Коледните и Новогодишните празници и градът се променяше ежечасно. Гирлянди, елхи и феерично осветление съпътстваха появяването на Дядо Мразовци и Снежанки, на шейни и пазари за продажба на коледни елхи и играчки. Дядо Коледа беше на всяка витрина по Витошка и Дондуков, разноцветни и блестящи, малки и големи топки висяха по борови клонки, покрити тук там с памучни къдели. Гирлянди от лампи миньонки хвърляха многоцветна светлина върху стоките за да привлекат повече клиенти. Празниците се чувстваха навсякъде освен при Борис. Ангажиментите на Анелия не й позволяваха да се виждат както преди. Тя трудно намираше време за да пият кафе в някое малко квартално кафене в близост с дома й, или той я придружаваше по магазините, докато тя пазаруваше в близката “Билла” или някой друг магазин за хранителни стоки. И двамата се бяха изнервили от тази ситуация и се случваше да разменят и малко по-остри реплики, въпреки че и двамата съзнаваха, че никой от тях не е виновен. А и Людмил беше станал капризен и егоист, негодуваше когато Анелия излизаше на пазар даже за един час. Искаше тя да не се отделя от него и когато се налагаше той я нагрубяваше и обвинявашв в какви ли не грехове. Някои от тях не бяха без основание, макар че той не знаеше истината. Може би го чувстваше интуитивно.
На Бъдни вечер Емилия беше наредила празничната трапеза следвайки старата българска традиция. На масата имаше множество постни ястия- сухи червени чушки пълнени с боб, сарми с кисело зеле и ориз, разядка с целина и чесън, това беше любимото мезе на Борис. Кралицата на масата беше витата баница с паричка, която си конкурираше с апетитния тиквеник с много орехи и канела, посипан с дебел слой пудра захар. Красив бронзов свещник, връстник на часовника с махалото, хвърляше фееричната си светлина върху безупречно наредената Коледна маса. Емилия наведе глава, затвори очи и каза традиционното “Отче наш” и очите й се напълниха със сълзи. Сълзи на щастие които бавно се стичаха по старческото лица. Господ й беше дал син, и от момента на появяването му в живота й, мама Еми беше станала дълбоко вярваща християнка.
Борис отвори бутилка хубаво червено вино, наля на майка си два пръста, на себе си малко повече и се чукнаха за здраве. Борис прегърна майка си, покри ръцете й с целувки, докато сълзите й капеха по русите му коси и блестяха като утринна роса. Вече повече от 30 години този ритуал се повтаряше в навечерието на раждането на Спасителя. Винаги двамата, само двамата, две същества които съдбата беше свързала с тайнството на майчината любов и синовната обич, без да бъдат даже далечни роднини. През всичките тези дълги 37 години, Емилия и Борис бяха дали един на друг само обич, уважение и грижа за доброто и щастието на другия. Бяха приели живота си като Дар Божий и бяха благодарни на Съдбата за това, че ги беше събрала и създала между тях неразрушима връзка.
Старият часовник удари десетия час. Емилия стана разтреби масата, тя не разрешаваше на Борис да й помага в тази празнична вечер, пожела му лека нощ и се оттегли в стаята си, след като прегърна сина си и го целуна по челото.
-Благодаря ти мила мамо Еми, благадаря ти, че те имам,- каза Борис целувайки ръцете на старата жена. Тези думи той повтаряше всяка година на Бъдни вечер. Най-святата нощ за всички християни.
Над София се стелеше едно тъмно копринено небе с хиляди ярки звезди на него. Далеч от града, щеше да изгрее една друга звезда, която да оповести на света за раждането на Божия син. До изгряването на Вилтлеемската звезда оставаха броени часове.
Емилия се прибра в стаята си, коленичи пред малката икона, купена от Рилския манастир преди тридесет години, и се помоли за здравете и щастието на сина си. Нейният Борис, нейното богатство, нейният единствен син.
-Благодаря Ти Господи, благодаря Ти, че го изпрати за да осмисли живота ми.
Една след друга светлините на града угасваха и улиците опустяваха в тази тиха свята нощ.
© Крикор Асланян Всички права запазени