chergligan (Костадин Костадинов)
38 105
1.11.2011 г., 10:34 ч.

Вечер 

  Проза » Други
1258 0 7

Виждам края на един ден - моят ден. Свечерява се, стадата се завръщат от паша. Моето куче очаква вечерната дажба и свободата от синджира - ще е пазач през нощта. Мрачно е, небето стои ниско над двора, още малко и ще падне с трясък върху сухата земя. Но едри капки дъжд, бавни и спокойни, ме подканват да се погрижа за млякото, събрано през деня в напращелите вимета на кози и крави. Връщам се, ведрата са пълни с ухаещо на треви мляко. Старата ми майчица го прецежда и разпределя - за сирене, за кисело мляко, за катък, за котките. Има за нас, има и за всички, които чакат и се облизват.
Притъмнява. Сядам под старата круша, чакам слънцето съвсем да потъне нейде, зад запустелия двор на съседа, отдавна дезертирал оттук.
Красиво и тъжно е. Това май съм го виждал вече. И мисля си, че всичко се повтаря.
И си спомням думите на Аксел Мунте, когото малко хора знаят днес:
"Бях мъртъв и не го съзнавах."

 

© Костадин Костадинов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??