Вечер е. Не знам от колко време стоя в една определена позиция в леглото си, но определено вече са изминали поне два часа. Чувствам се сама. Няма абсолютно нищо, което да разстрои тишината в стаята. Навън сякаш светът е спрял да съществува – хората ги няма, вятърът е утихнал, листата не шумолят – пълен вакум.
Заклещена съм в един миг, но той продължава вече цели два часа. Тъмнината се е пропила изцяло в костите ми, а въздухът тежи на гърдите ми. Опитвам се да помръдна ръката си, но сякаш съм парализирана. Единствено мислите ми текат. Първоначално се започва с нещо маловажно, което завлича други, подобни мисли, накрая всичко се събира е в една неконтролируема лавина, която повлича всичко със себе си. Тази вечер снежната буря е особено опасна.
Всичко започна с новото ми обкръжение – на ново място съм, всичко е различно и това поражда мисли на самота и обърканост. Минах през момента на отчаяността – разбрах, че никой нищо не ми дължи на това място. Всеки се бори сам за себе си, мисли за с ...