2.02.2010 г., 9:30 ч.

Вечният сън 

  Проза » Разкази
996 0 1
7 мин за четене

Вечният сън


     Той седеше там, на същата пейка, от която започна всичко. Само ако знаеше... Винаги бе усещал, че нещо ще се случи на рождения му ден, но това, което стана, надхвърляше и най-смелите му фантазии.

    Денят започна нормално. Събуди го телефонът с първото поздравление. Беше една от онези мрачни сутрини, в които просто не искаш да се събуждаш. Той се зави през глава и се опита да поспи още малко. Телефонът иззвъня отново, прекъсвайки все същия кошмар. Сънуваше го цели 20 години и всеки път се молеше нещо да го събуди. Преди година опита да не спи, но когато умората в крайна сметка го надви, кошмарът бе болезнено ярък. Това беше една от причините да обича рождения си ден – само тогава не сънуваше.

     - Пак кошмари, а? - радостният глас в слушалката принадлежеше на Джон – най-добрият му приятел от детинство. - Стегни се, човече, днес имаш рожден ден!

        - Да... ъъъ... да... Какво има?

     - Ами нищо, само да те питам... такова... така де... какво трябваше да взема довечера? - Джон беше най-жизнерадостният и разсеян човек на света. Винаги го караше да се усмихва, дори сутрин.

     Отново се унесе – познатата сфера. Той лежеше на пода. Белотата изгаряше зениците му. Женски писък раздра тишината. Той скочи и започна да блъска по гладките стени, търсейки изход. „Къде си... Коя си... Искам да ти помогна... Къде си... Моля те... Къде си...?“ - удряше с все сила. Паниката обхващаше цялото му същество, усещаше, че трябва да я намери на всяка цена. Ръцете му оставяха кървави петна. Стената се пропука и започна да се бели. Огледа се – навсякъде, от пода до тавана, личаха подобни следи. Свлече се изтощен на пода.

     - Тук съм. - нежният глас зад него прозвуча някак тъжно. Той вдигна очи и я погледна. Беше толкова красива. Абаносовите къдри се сипеха по раменете ѝ, а в дълбоките ѝ сини очи искряха късчета надежда. Алените ѝ устни разцъфнаха в нежна усмивка.

       - Ти ли изкрещя ?

      - Да. - тя стоеше пред него толкова спокойна и красива, сякаш нищо не се беше случило. Червените дантели обгръщаха съвършеното ѝ тяло. Не спираше да се усмихва. Тази усмивка го хипнотизираше

      - Добре ли си? - той протегна ръце. Няколко капки кръв се отрониха самотно на пода.

     - Да. - каза тя и обхвана нежно раните му. Ярка светлина ослепи всичко. Той стоеше отново сам в перфектната бяла сфера, а по ръцете му нямаше дори драскотина.

      Събуди се свит на окървавения под с изранени кокалчета. Щеше да бъде тежък ден.

 

     Празненството вървеше нормално – приятелите му се забавляваха. Дойде време за тортата. Джон много държеше да участва в тази част. Този път обаче беше различно, но не това, което рожденикът си пожела, а това, което Джон поиска. Духайки свещите, той искаше само приятелят му да хареса подаръка си. Тръпка премина през гостите и всички усетиха, че нещо в този момент се промени. По-късно, когато хората се разотидоха, Джон го заведе в парка. Накара го да седне на една пейка със затворени очи. Беше толкова глухо и спокойно.

       - Тук съм. - нежният глас го проряза.

    „Но, но...“ Сърцето му заби лудо, „Не, не може да е тя, пак сънувам... не, не... не отново, не и тази нощ...“ Той отвори очи и я видя – съвършена както всеки път. Знаеше какво следва, но не можа да го спре, въпросът сам се отрони от устните му.

       - Ти ли изкрещя ?

       - Да – ах тази усмивка...

       - Добре ли си? - каза той и протегна ръка. Тя не помръдна.

       - Да.

   Не можеше да откъсне поглед от нея. Най-сетне я намери, момичето, за което копнееше цели 20 години. За пръв път от толкова време беше истински щастлив. Целият свят сякаш замря.

       - Красива е, нали? - гласът на Джон го стресна.

       - Най-красивата... моята красавица.

       - Ако знаеш колко време ми отне да я намеря.

       - Но как успя, къде я откри, как? Разказвай...

       - Ами намерих една обява в net-а за реалистични дубликати.

       - Какво?

     - Свързах се с тях. Човекът се оказа много мил възрастен майстор и с радост ми помогна, особено като разбра какъв е случаят. Знам, че не искаш да се разчува много-много, но той обеща да бъде дискретен... - Джон се усмихна виновно.

       - Какво, по дяволите, говориш? Не разбирам, частен детектив ли си наел?

    - Какъв ти детектив – той е майстор на кукли. Направи я по твоите скици, откраднах ти няколко, но те са толкова много, че ти не разбра. Майсторът дори се свърза с някакъв негов приятел от Венеция, за да намери очите ѝ. Виж - с диамантен прах са... Не ти ли харесва, колегите от института ми помогнаха с роботиката. Нали се сещаш – говорът и усмивката. Засега сме кодирали само тестови думи, но после можеш да си добавиш каквото искаш – има напълно самостоятелен говорен софтуер...

    Думите на Джон заглъхнаха... последното, което усети, бе как главата му удря асфалта...

    Събуди се в леглото си. „Какъв ужасен сън... е поне не е бялата сфера... и все пак беше ужасно“. Мислите бавно се точеха в съзнанието му, когато усети тъпа болка в тила. Докосна главата си и усети превръзката. „Но какво?“ Изправи се в леглото и я видя. Тя стоеше пред него все толкова красива.

         - Какво, по дяволите...?

      - Спокойно – припадна в парка, явно ти дойде в повече. - Джон се усмихваше насреща.

         - Какво става...!?

       - Всичко е наред – успокой се, пренесохме те в стаята ти, поспа малко и ето те отново на линия. Е, малко пукнат – каза Джон и посочи главата му – но не е болка за умиране, голямо момче си.

    Той не можеше да откъсне поглед от нея. „Толкова съвършена може да е само кукла“ - мисълта го връхлетя внезапно и болезнено. Нещо в него бавно се пропука и се пръсна на хиляди парченца.

        - Добре ли си? - Джон размахваше ръка пред лицето му – Ехоооо...

       - Да... да – всичко е наред, радвам ѝ се, наистина е удивителна – не можеше да си позволи да е слаб точно сега, не искаше да разочарова Джон.

        - Харесва ли ти? - Джон засия.

     - Да, страхотна е... точно каквато я виждам всяка нощ. Браво, благодаря ти. - думите бавно раздираха сърцето му. - Наистина е съвършена.

 

 

     Когато остана сам, той я прегърна и се разплака. Плака като малко дете за пръв път от толкова време. Колко много я обичаше. Чака този момент цели 20 години и когато тя най-накрая бе в прегръдките му, всъщност я чувстваше по-далечна от всякога. Стана, обгърна нежно тялото ѝ и я понесе към парка.

 

 

Из полицейски рапорт 29.03.2010 г.

    "Бял мъж, видима възраст около 20 години. Причина за смъртта - огнестрелна рана в областта на главата – вероятно самоубийство. Изстрел от упор. Куршум 32 калибър, влязъл през дясното и излязъл през лявото слепоочие. Наранени кокалчета на двете ръце, без други видими белези за борба. На лявата му ръка е издълбано предсмъртно послание - „Тръгвам да те търся, любов моя.“"

 

 

на Стилиян Живков

 

 

© София Александрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??