21.01.2021 г., 16:53 ч.

 Вечният залез (Глава 3) 

  Проза » Разкази, Повести и романи, Фантастика и фентъзи
386 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
7 мин за четене

Глава 3

 

В протокола не пишеше нищо за ситуацията, в която не можеш да влезеш в базата, затова се наложи да мислим бързо и логично. Щом екрана не работи, значи или е повреден, или към него не се подава ток.

 

Дали имаше шанс някой да го е повредил? По данни, подадени от космическата агенция, и написани многократно в книгите, които четохме по време на пътуването – на планетата няма никакви форми на живот, различни от растения и някои микроорганизми. Последните живи и интелигентни същества, които са се разхождали и са работили по Глиез 581с, са били група от 28 души преди повече от година. Те са били учените, строителите, проектантите и техниците, които първоначално са проучвали основните показатели на планетата и в последствие са построили базата, в която трябваше да намерим начин да влезем. В техните протоколи имаше подробни записки за успешното тестване на всички системи и съоръжения, направени в деня преди тяхното излитане, тоест не би трябвало да има каквито и да е неизправности, пречещи ни да отворим огромната входна врата.

 

Нямаше кого да попитаме. Опит за връзка със Земята означаваше изпращане на видео от нас, което щеше да пътува около три часа, докато достигне космическата агенция. След това, ако те веднага ни отговореха и изпратеха свое видео-отговор, щяхме да чакаме още три часа, докато то стигне до нас. Зеф реши, че трябва да опитаме всички опции преди да се свързваме с агенцията, затова заобиколи сградата и започна да търси резервния генератор, защото предполагаше, че електричеството е проблема, който ни спира да прекрачим прага на новия ни дом. Разбира се, имахме подробни карти и схеми на околността и на базата, затова задачата му не би трябвало да е сложна или да отнеме повече от десетина минути.

 

Предупредих останалите хора от екипажа и тръгнах да се поразходя и да огледам наоколо през оставащото време. Очите ми тъкмо бяха започнали да свикват със странната светлина. Растителността на Глиез 581с бе много различна от тази на Земята, както и много оскъдна. Всичко бе покрито с червени, кафеви и оранжеви скали, камъни и пясъци, които създаваха вид на една крайно негостоприемна среда за живот. „Слънцето“ изглеждаше огромно на хоризонта и вече повече от час не беше мръднало и със сантиметър. Беше застинало във вечен залез. То излъчваше мека и топла прасковена светлина, която се отразяваше на растенията по един изключително любопитен начин – всички те бяха толкова тъмни, че някои бяха направо черни. Имаше няколко подобия на върба, които бяха с наситено какаов цвят на стъблата и корона в дълбоки краски бордо. В много силно червено бяха и малко количество храсти с единични и дребни листа. Всички тези тъмни тонове на фона на огромната, и с цвят на карнеол, звезда Глиез 581, заедно с тишината, създаваха зловещо, но и някак приятно затънтено усещане в мен.

 

Мястото ми харесваше много и заради онзи вечен залез. До тогава не знаех, че е възможно Слънцето никога да не залязва, но тази екзопланета обърна представите ми за това какво е нормално и какво не е. Глиез 581с е със синхронно въртене спрямо звездата, която обикаля, което означава, че половината от планетата винаги е обърната към червеното джудже, а другата половина никога не вижда светлина. Първата половина има изгарящи температури до около 1000° С, другата половина е във вечен лед и температури, близки до абсолютната нула. Точно по средата между тези две половини съществува тънка, 50-километрова ивица, обгръщаща цялата планета, и съдържаща идеалните условия за поддържане на човешки живот. Тази ивица не променя положението си спрямо „Слънцето“, затова по всяко време на денонощието там е залез, или казано по друг начин – перфектното място за любител на падащия мрак, като мен.

 

Далечният глас на Зеф ме измъкна от мислите ми и забелязах, че съм се взирала в един черен храст през цялото време. Върху него имаше ситни като арония плодове, чиито състав някой ден щях да проуча и анализирам. С бавни и тежки стъпки се запътих към базата, а пясъка и камъчетата хрущяха под огромните ми обувки като смазана от крак черупка на охлюв. Ситуацията, която заварих беше приятна – отворената входна врата на базата и широките усмивки на целия екипаж. Оказа се, че главния генератор на електричество е имал някакъв проблем, затова базата проработи с помощта на резервния. Не трябваше да харчим твърде много електрическа енергия или да пускаме няколко електрически уреда наведнъж, за да не рискуваме претоварване на допълнителния генератор.

 

Прекрачихме прага и бяхме зашеметени от лъскавата футуристична обстановка вътре. Всичко в голямото основно помещение изглеждаше като излязло от sci-fi филм – огромно количество екрани, метални мебели и столове, изкуствени цветя, палми и дървета, и аромат на ново и почистено. В дъното имаше тесен и силно осветен коридор, по чиито стени бяха окачени портрети на велики учени, като Айнщайн, Тесла, Хокинг, Фарадей и други. Картините бяха със сребърни изчистени рамки, а между цялата тази живопис имаше пет врати на петте ни лични стаи. На всяка врата имаше залепен празен лист хартия, където по протокол трябваше да запишем имената си. След това трябваше да пуснем главния компютър и да въведем номерата на стаите срещу всяко име, и да не изключваме машината чак до момента, в който щяхме да излетим обратно към Земята. Личните ни помещения изглеждаха уютни и комфортни. Във всяка стая имаше голямо легло с различни по големина възглавнички отгоре, гардероб, пълен със завивки, и празно бюро с метална настолна лампа и малък изкуствен кактус. Единственото странно в цялата ситуация бяха стъклени кутии, вградени по една в стената на всяка стая. Във всяка такава кутия имаше противогаз, който стоеше като декорация, защото нямаше ключалка или вратичка, за да е възможно реалното използване на предмета, той бе просто интересно дизайнерско решение.

 

Прекарахме остатъка от следобеда в пренасяне на багаж и провизии от кораба към базата, и в оправяне и подреждане на личните ни, а и на общите помещения. Онази вечер не успях да заспя. Бях твърде превъзбудена от новото място и спиращите дъха гледки. Нямах търпение да се съмне, за да започна да опознавам това странно късче свят, два пъти по-голямо от Земята. През нощта се появи безмилостния вятър, заради когото в книгите ни пишеше да не напускаме базата между 22 и 7 ч, и който удряше с всичка сила по ламарините и прозорците, разнасяйки червеникав пясък навсякъде. Отвън базата беше заприличала на огромен захарен памук, покрита с оранжеви и розови песъчинки, вихрещи се в енергичен танц. Чувствах се като в хорър филм и всеки миг чаках нещо да се обърка. Към 4 часа сутринта не издържах повече да лежа и реших да обиколя притихналата база. През прозорците нямаше каквато и да е промяна – „Слънцето“ залязваше, а тъмните подобия на брези се огъваха грациозно под натиска на вятъра. Включих лампата в кухненското помещение и се стреснах – там, в пълния мрак, стоеше Тери и се тъпчеше с шунка. Той бе математик, физик, астроном, много учен човек с цял куп дипломи, сертификати и опит зад гърба си. Също така беше и горд притежател на огромно количество комикси и научно-фантастични книги, кръгли очила с голям диоптър, и обла фигура, на която Буда би завидял. Оплешивяващото му теме светеше на фона на луминисцентните лампи, докато в очите му се четеше ужас. С пълна уста той зафъфли към мен:

 

- Ами, нали ще има нова доставка на храна и провизии само след седмица, аз затова реших да хапна от шунката. Съжалявам. Искаш ли и ти? Найдобре ще е да я разделя всичката на пет равни части, за да има справедливост. Дано другите не се разсърдят. Ти сърдиш ли се?

 

Успокоих го, че едва ли някой на тази база обича шунка повече от него, а и не мислех другите за големи месоядци. Тери бе крайно притеснителен и боязлив човек, но иначе приятен събеседник, когато решеше да се отпусне. Налях си чаша вода и седнах до него, за да убия малко от оставащото до сутринта време. Той ми разказа за приноса си към теоретичната физика и със скромност се сравни с Айнщайн, а аз дори не го слушах. Наблюдавах онзи вечен залез, надничащ от студените метални прозорци и се чудех на какаво ми напомня така болезнено. Имах едно специфично чувство, дълбоко в гърдите си, всеки път, когато го погледнех. Сякаш някаква далечна паника се вдигаше в мен за части от секундата, а после се давеше в странно, почти мъртвешко спокойствие и оранжево-розови води, все едно нищо никога не се е случвало.

 

Само, че нещо се случи точно в онзи момент. Във въздуха се разнесоха дим и миризма на изгоряло.

 

Следва продължение...

 

» следваща част...

© Гергана Карабельова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??