Глава 4
- Тери, какво, по дяволите, правиш?!?!?
Той стоеше като препарирана статуя с едва забележима усмивка. В ръката си държеше стъклена кана с вода, която изливаше на тънка и съвсем спокойна струйка върху пуснатия тостер за хляб. От машинката се издигаше нисък пламък, а от контакта, в който беше пусната, хвърчаха искри като от новогодишна заря. С един голям скок се нахвърлих върху Тери и го избутах встрани. Каната падна на металния под и с гръм и трясък се пръсна на хиляди малки парченца. Грабнах малкия пожарогасител, окачен на стената, точно до печката, и веднага загасих образувалия се пожар. Побързах и да изключа тостера от контакта, за да не изгори цялата инсталация.
- Би ли ми обяснил какво се случи току що? – попитах със зяпнала уста и пълно с адреналин, застанало в бойна поза тяло. Още държах пожарогасителя в ръце и бях готова на нокаутирам злия учен, ако обяснението му не ми харесаше.
- О, извинявам се. Понякога ми се случват разни епизоди, които не помня след това. Аз ли направих пожара, който ти току що загаси?
- Да, по дяволите! Стоеше до пуснатия тостер и лееше вода върху него с усмивка, като някой побъркан психопат. Можеше да гръмне електрическата инсталация на цялата проклета база. Какво щяхме да правим тогава?!?
- Извинявам се. Дано не се повтори.
- Какво? Има ли такъв вариант? – попитах с искрена почуда.
- Не, не, няма. Лягам си.
Тери набързо ми обърна гръб и изчезна смутено зад стената към личните помещения. Какво се случи в онзи момент? Умът ми не можеше да повярва на ситуацията и дълго време стоях там, застинала в една поза, мислеща за случката.
На сутринта останалите от екипажа се присъединиха към мен в кухнята, от където не бях мърдала. Тери не дойде. Разказах им за странната ситуация и нелогичното поведение на нашия физик.
- Може би страда от нарколепсия – предположи Нара.
- Ъм, не мисля, Нара. Нарколептиците заспиват внезапно и неконтролируемо, а Яра каза, че той е бил абсолютно буден и контактен, дори леко се е усмихвал и наслаждавал на ситуацията – каза Карл, който пиеше двойното си черно кафе.
Зеф нищо не каза, докато се опитваше да си изпече филийките на котлона, поради липсата на тостер. Трудно се съсредоточавах в задълбоченото обсъждане на Тери, защото програмиста беше крайно забавен в мизерните си експерименти. Няколко пъти оставяше хляба твърде дълго и той прегаряше и ставаше с цвят на въглен. Атлетичното тяло на Зеф, нетипично за професията му, подскачаше наляво-надясно всеки път, когато опитваше да хване с ръка някоя забравена почерняла филия, изгорила пръста му. Цялата кухня замириса на вкусна закуска. Не можех да спра да го зяпам.
- Този луд учен не ми допада особено. Има нещо нередовно в него. А и кой мъж на 40 години има толкова много комикси, сякаш е ученик в осми клас? Ето до това води липсата на казарма! Хем не стават мъже, хем стават психопати – каза Карл сурово, изправи се рязко, направи две обиколки около кухнята и нервно седна обратно на стола си.
Карл беше военен. Неговата роля в нашата мисия беше да се грижи за дисциплината и безопасността на базата и на екипажа. Изглеждаше като типичния мъж, прекарал целия си живот в армията, без жена, без деца, без удобство. Беше много висок, здрав и жилав мъж, на видима възраст около 50 години, с посребрена коса и множество бръчки по сухото и изпито лице. Устните му бяха тънки и вечно нацупени в сериозна гримаса. Всички имахме голям респект към Карл и никой не смееше да се шегува с него или да прави нещо, което той не е позволил.
- Предлагам да държим Тери изкъсо и да не го оставяме сам в никакъв случай – каза военния.
- Аз пък предлагам да го оставим на спокойствие и да не го осъждаме прекалено сурово за нещо, което все пак той твърди, че дори не е извършил съзнателно. А и изпекох филийки и без тостера с минимална опасност от повторен пожар. Някой да иска?
Зеф винаги играеше ролята на нашия медиатор. Той не обичаше конфликтите. Ведрият му характер му помагаше да се намесва в ситуациите по мек и ненатрапчив начин, който в крайна сметка смекчаваше всякакви кавги и несъгласия. Отидох до него и закачливо си избрах две филийки от най-сполучливите му. Не се усещах, но бях започнала да кокетнича около него.
След закуската всеки тръгна по задачите си. Аз подредих малка част от парника, като засадих някои култури, други преместих от малките им контейнери в големи кутии. Зеф прекара целия ден в проверка на основните системи и резервния генератор, в случай, че нещо е изгоряло от тостера на Тери. Карл подреждаше оръжейния склад, а любимия ни учен, който се появи след време, проверяваше скафандрите и високопроходимите роботи и се държеше сякаш нищо не се е случило. Нара... тя реши да си лакира ноктите и да слуша музика.
Тъкмо подреждах две-три сантиметровите, току що прокарали коренчета на разни билки, когато усетих нечие присъствие зад мен. От него се носеше изтънчен парфюм с нотки на мускус и ветивер, миришещ типично на мъж. Не ни бе позволено да носим подобна лесно запалима течност с нас на полета ни, но нещо ми подсказваше, че и това е пренесъл тайно, като конзолата му за игри.
-Искаш ли да се поразходим следобед? На картата намерих един много готин кратер, който са кръстили „Дупката на Скуби Ду“. Може да вземем някой робот и да го тестваме на терен. Ти ще имаш възможност да си набереш от онези странни черни трънки, за да ги проучиш. А и не е ли супер забавно да посетим място, кръстено на анимационно оглупяло куче?
- Благодаря за поканата, Зеф. Мисля, че идеята ти е добра – веднага се съгласих с него.
Изпитвах някакво странно и много силно влечение към програмиста. Бях на косъм да му кажа, че не му трябват оправдания с разни роботи, кучета и растения, за да ме покани да прекараме време само двамата, но все пак се сдържах. Усещах предстоящата разходка като истинска среща, но исках да съм сигурна, че и Зеф мисли по същия начин. Той излезе от парника с бодра крачка, а аз го изчаках точно една минута, след което се втурнах към стаята ми, за да си пооправя косата, да си сложа малко грим и да се натрия добре с маточина. Ако на някой някога му се наложи да се ароматизира, но няма парфюм под ръка, в каквато ситуация бях аз, то някои билки спокойно вършат същата работа, стига да бъдат затоплени минута между ръцете и после втрити на пулсните точки по тялото – сгъвката на лактите, зад ушите, по шията. В случая разполагах с напълно зряла и станала на голям храст маточина, чиито листа, разтрити между пръстите, ухаят много силно на лимон и свежест.
Точно в 17 ч глиезко време Зеф почука на отворената врата на парника, а аз се престорих, че никъде не съм ходила, сякаш през цялото време съм била залисана в работа, а не мислеща за красивите изумрудени очи на програмиста. Качихме се на предварително подготвения от него роувър, натоварен с няколко робота за тестване. Аз бях взела и малко различни по големина контейнери, в случай, че се наложи наистина да работя и да взимам проби от „трънките“, както ги нарече Зеф.
До кратера „дупката на Скуби Ду“ стигнахме за около десет минути и общо взето разстоянието можеше да бъде спокойно извървяно за подобно кратко време. Вътрешността на ямата, вероятно направена от паднал астероид преди много години, не беше кой знае колко голяма. На диаметър мястото беше не повече от 100-тина метра, и беше запълнено с тъмни, почти черни мъхове и ниски зловещи храсти. Над нас стоеше величествено онзи приказен залез с огромната звезда Глиез 581, която завиваше небето с пъстър шал от рубинени краски в млечния лавандулов безкрай.
Зеф беше доволен като малко дете, което час и половина си игра с различни по големина роботи. По негови думи той правеше „полеви тестове на различни настилки“, или казано по друг начин – разхождаше роботите ту по чакълестия пясък, ту по мъховете, които изглеждаха като пухкав черен килим по дъното на кратера. Аз извадих контейнерите и с нежелание започнах да отрязвам и събирам различни сегменти от растенията пред очите ми. След близо два часа общи приказки и работа, натоварихме роувъра и потеглихме. Бях изключително разочарована от стечението на обстоятелствата и тъкмо мислех, че идването тук беше загуба на нервите и времето ми, когато Зеф направи рязък завой и пое в посока, противоположна на базата.
- Какво правиш? – попитах, пълна с почуда, докато роувъра цепеше въздуха и тракаше спокойно по чакъла.
- Ние хубаво поработихме, но мисля, че заслужаваме и малко почивка. Сега ще те заведа на едно страхотно място, което според изчисленията ми и картите, които ни бяха предоставени, би трябвало да е найкрасивата част от пътешествието ни до Глиез.
Замълчах и притаих дъх, а надеждата се завърна в мен. След около половин час път се озовахме на ръба на една стръмна и висока скала, от която се откриваше невероятна гледка.
Следва продължение...
© Гергана Карабельова Всички права запазени