Да се прибираш всяка късна вечер и влязъл в онази тясна калдъръмена улица, водеща към уютния дом с топливо, да очакваш зад теб появата му. Сгушил се в себе си, обръщайки глава назад, да виждаш идещата му сянка, която неотменно всяка вечер, в същия час и минута те придружава. Едно черно, с черни очи куче, което нито лае, нито разкрива острите си зъби, а просто те следва до дома. Обръщаш се и спира, тръгваш и чуваш леките му крачка зад теб. Знаеш, че може би няма да те ухапе, нито пък е нечий дух, призрак, въплатил се в това черно куче, но едно тягостно очакване – усещането, че ти си с гръб, а то е зад теб. Стигаш до дома, отваряш вратата, обръщаш се и него го няма, но утре пак ще бъде там, вечно чакащо те, а ти вечно очакващ...