ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ХАЗАИН

        Жоржета дълго се чуди какво да купи. Кайма или кренвирши, кренвирши или кайма?! Накрая взе, че купи един замръзнал бройлер. Бял, на жълти петна, кльощав и малко настръхнал.

       Докато я чакаше пред магазина Кирил  видя хазаина.

      Той имаше син папагал на рамото си, бомбе, лачени обувки и бастун. Стъпваше като танцьор на степ при което папагалът на рамото му подскачаше  и повтаряше: "Ще- се- вър-на! Ще-се вър-на!" - и това разбира се с дрезгав глас и чуждестранен акцент.

        - Бройлер взех  - каза тя като застана пред него.

        Кирил хвърли цигарата си. Хвана я под ръка и попита:

        - С ориз ли?

        - С ориз, с ориз - повтори тя и като криволичеха по кривите тротоари между кестените двамата тръгнаха към кооперация «Малина».

       Най-сетне затвориха зад себе си вратата на която със син химикал беше написано сем. Шопови. През изгнилата протрита завеса все още ги преследваше светлината на есенния следобед. И после гласът на съседката от най -горния етаж -"Телеграма-а-а-а! За кого е тази телеграма?

        - Май забравих да взема олио - каза Жоржета и влезе в кухнята.

        И тогава в стаята облечен в сиво-синкава броня и с меч в ръката като бащата на Хамлет - се появи хазаинът Загорски. Заради шлема лицето му не се виждаше и гласът му се носеше с кратко, но страховито ехо.

        - Получихте ли телеграмата?

        - Телеграма? - не разбра Кирил.

        - Напуснете  къщата ми - това е телеграмата! - обяви той.

        - Но защо?  Загорски, моля ви се...

        - Кой изкърти мазилката от стените!?- кънтеше хазаинът като празна консервена кутия. -  Облепили сте коридора, коридора, който иначе имаше много хубав гипсов корниз и цвят "старо злато", облепили сте го с мръсни снимки, ерогенни зони и фигури "Венерис". Обърнете внимание! Тук на стената има Феникс с горящи криле, обграден с грифони и химери. Гербът на нашето семейство. Давате ли си сметка!... Стоп! Чакай! А къде е "Орфей свири на животни"? На тази стена имаше гоблен -"Орфей свири на животни". Сърничка, чучулига и мече. Къде е? - размахваше дългия си меч хазаинът. -  Боядисал си стените в червено.

        - Това е страстен цвят - опита да се защити Кирил.

        -  Бардак - заключи Загорски.

        -  Не!

        - Да! - настоя хазаинът - Аз не съм далтонист и къде е пианото ми?

        - Ето го. Тук в ъгъла си стои. Гобленът е зад него. На земята. - плахо посочи наемателят.

        - Останали сте без пари и смятате да ги продадете - нали?!... Любимият ми «Цимерман» с канделабрите и резбования капак. На това пиано аз концертирах! Сонати, апасионати, репризи, бемоли, диези, "Четирите годишни времена" Берлиоз! Британ! Бах! Опус номер девет! Какво разбираш ти от това?! Душата ми беше вътре.

2.

        - Имаме олио - върна се Жоржета от кухнята.

        - Много добре - съгласи се Кирил.

        - Слушай - започна тя. -  Трябва да си намериш работа.

        - Знам. Опитвам се.

       - Не бъди депресиран. Концентрирай се когато мислиш.  Погледът ти блуждае. И не ме прекъсвай.  Да бъдем сериозни!

       - Опитвам се. - повтори той.

       - Как се опитваш?

       - Вчера се обадих на една обява.

       - Какво обява?

       - Предлагаме всякаква работа - такава обява.

       - И какво?

       - Включи се автоматичен секретар и каза. Добре дошли в главното меню! За да се регистрирате в нашата трудова борса, моля отговорете правилно на следния въпрос:

     Как казва прасето ?

              а/ Бау - бау?

              б/ Мяу - мяу?

              в/  Грух - грух?

         - И ти какво отговори? - попита Жоржета.

         - Нищо. Затворих телефона.

         - Това е тест.

         - Знам, че е тест.

         - Знаеш, но гордостта не храни.

         - Какво? Трябваше да кажа "Грух-грух" ли? Грух- грух, аз съм Шопов. Дайте ми работа.... Аз пиша романи! Четири сценария ми чакат в телевизията. Един в радиото. Вестникът ще плати другата седмица... Казаха... Просто фабулата на пиесата тия дни ми се опъва. Но ако стане - знаеш ли каква е наградата? Цяла година ще...

       - Ъх-х-х-х! - въздъхна Жоржета и отиде отново в кухнята. Чу се как замръзналият бройлер издрънча в мивката, после водата плисна по него.

3.

       - Браво! - каза хазаинът Загорски като влезе през прозореца. На рамото си носеше продънена китара с изпокъсани струни. Направо...Браво! И аз така внезапно изгубих таланта си. Един път в Америка бях на кръчма. В едни ниви с кукуруз. В кукуруза - нормално - цъфтят тикви. Кръчма край реката. Всичко жълто. Бармана и той жълт -китаец. Гледам си кукурузите и си къркам. В кръчмата няма никой. Пия си. По едно време гледам - бармана и той заприличал на кукуруз. Клати се напред-назад. Самотно ми е. Ех, мама му китайска Защо не взема да му ударя един, ей така...На майтап. Да се повеселим. Нищо лично...И го изтрясках. Спонтанно...два пъти. Майтап да става...

        Загорски огледа стаята и като не намери къде другаде да седне - седна на пода. Събу си каубойските ботуши и продължи.

        - От тогава живота ми съвсем се промени. Нещата взеха нова насока. Китайците са големи мръсници...Пинг-понг, Кунг-фу, Таекон-до, Чан-кай-ши, Ай-ки-джиу-джицу, Хо-ши-мин, Кик-бокс и Конфуций! Докато съм размишлявал - тия влезли в кръчмата и заедно с онзи Мао Дзе-дун от бара ми нахлузиха китарата на врата. Едвам се измъкнах на полето. А там - все едно, че съм в Манджурия - цяла армия от кукурузи. Бягам, спъвам се в тиквите, а те продължават да ме млатят. Китарата ми пречи, виси ми на врата - не мога да се защитавам. Паднах в реката и се удавих. Но няма значение. В щатската болница едва ме събраха. Ползваха и спътникови снимки от ЦРУ. Ръцете ми гипсирани. Пръстите потрошени. За китара и дума не може да става. Санитарите ме питат:"Защо постъпи така с таланта си, защо?" "От самота и скука - викам им - от самота и скука!" А те напяват в хор: "Нима може талантливия човек да скучае, нима може талантливия човек да скучае?!" - и целите в бяло. "Може - казвам им - талантливо да скучае!" Осем месеца ме повиваха в мокри чаршафи. Медицината в Америка е много развита. Главния лекар ми забрани да се приближавам до прозореца. Да не хвана ревматизъм. А на таланта - майната му!...

4.

        - Съжалявам, че трябва да ти го кажа - но ти не живееш в този свят.

        Върна се от кухнята Жоржета.

       - Не зная на какво разчиташ? Не искаш на кажеш «Грух-грух».... Чичо във Америка ли имаш?... Или се имаш за много чувствителен и сантиментален...Като никой не ти дава работа - започни бизнес. Ти давай работа на другите, нека те да ти казват как казва прасето, а ти бъди Шопов.

       Но Кирил не я чуваше. Той взе няколко изписани листа, извади от задния си джоб химикал, обърна й гръб и седна в ъгъла.

       - Вие от Америка ли? - попита Кирил.

       - От там - кимна му хазаинът.

       - Искате ли да разгледаме къщата - предложи Кирил.

         - Какво ще й разглеждам. Нали я виждам - голяма съборетина - сопна се хазаинът.

          - Аз съм чувал, че в Америка...

          - Да, в Америка изобщо няма къщи. Всички живеят на улицата и са страшно  богати.

        - На улицата?... - не разбра Кирил. - В палатки?!

        -  Палатките ги отвя торнадото. Като ти казвам на улицата - значи лягат направо на паветата. Само най-заможните си наемат контейнери за смет и лятно време спят на отворен капак, защото е много горещо.

        - Аха  - отвори уста Кирил.

        - Какво става, няма ли да ме поканиш да си разгледам къщата?

          - Ама разбира се и аз...

        - Ти с какво си изкарваш хляба? - попита човекът с белия костюм и сламената шапка докато оглеждаше стените.

        -  Ами то... започна Кирил.

       - Нещо сериозно. Някое предприятие, някоя търговия... - подкани го хазаинът.

        - Разбира се. Какво търсите. Всичко имам на склад - излъга Кирил.

      - Браво. Направо - браво! - поздрави го Загорски.

         - Жито, яйца. Яйцата ми са много хубави и всичките са с двойни жълтъци... ще купите ли нещо? - увлече се Кирил. Ако не искаш житото и яйцата, тогава купи слънчоглед Имам много хубав, раиран. Твърда шупла в два цвята. Черно и бяло.

        - За какво ми е слънчоглед в два цвята?!

        - Ще го продадеш и ще спечелиш тройно.

           -  Продай го ти - засмя се хазаинът.

        - Аз искам  ти да спечелиш - кълнеше се Кирил.

        - Ех, голям си гявол - похвали го Загорски. Къде е старото ми любимо пиано "Цимерман" с канделабрите и резбования капак?

        - Смятаме да го продадем - отсече Кирил.

           - Браво! Толкова съм се опитвал да го продам - никой не го искаше. Направо - браво! Още като го купих единия му педал заяждаше, а другия беше счупен. В Америка вече никой не свири на пиано. Всички свирят на дудуци от свирчовина. Свирчовината я внасят с кораби от Папуа и Нова Гвинея. Майсторите на дудуци са най-богатите хора, а пианистите се бесят по лианите. Сега в Америка са много модерни къщите с дупки. В стил арт д`еко. Всички хора си строят къщи и после разпробиват в стените огромни дупки. Така, че къщите приличат на швейцарско сирене.

     - Не може да бъде - учуди се Кирил.

     - Не може, ама може - заинати се хазаинът Загорски.

       - Ти нали каза, че в Америка изобщо няма къщи.

     - Как ще кажа такова нещо. Да не съм луд. Ама, че си лъжец.

      -  Кой? Аз?!

     - Още като ти видях очичките и разбрах каква си свиня -  викна хазаинът.

       - Моля ви се - пак цялата фабула се обърка! - удари го на молба писателят Шопов.

       -  Всеки човек в Америка има най-малко по десет къщи. Това е възприето със закон! А най-богатите имаме небостъргачи, които целите са в дупки в знак на солидарност с виетнамските партизани. Вие тук нямате небостъргачи и не знаете какво е.

5.

        Жоржета обу обувките си.  Жълто-червено есенно листо беше залепнало за подметката на  лявата.

        Тя извади  прашния си куфар и го напълни с пъстри рокли каквито обичаше да носи.  Едно палто от изкуствена кожа - не можа да се побере в малкия куфар.Тя се отказа от него и го захвърли на  пода.

        - Аз ще емигрирам - тихо каза.

        Кирил се обърна и напрегна слабите си очи да я види.

        - Къде ще емигрираш?

      -  В Монголия ще емигрирам.

        -  Къде, при кого ще отидеш? - все още не разбираше той.

       Светлината на следобеда беше изчезнала зад протритата кафява завеса и той с мъка я виждаше в тъмното на стаята. По - лесно му беше да види хазаина Загорски качен на полилея.  На големия полюлей от ковано желязо който висеше над главите им като колело от каруца. Кошмарният образ свиреше чардаш и му намигаше.

        -  При себе си отивам! - извика Жоржета

        -  Ти си истерична. Никъде няма да стигнеш... Вземи си поне палтото

         - Аз съм безценна. Носи си го твоето палто. А аз ще се самоубия. Самодоволен пингвин! Мислиш че само ти имаш мечти и фантазии. А аз ? Какво имам аз? Само бройлери!

      - Ще се застрелям. Не няма да се застрелям. Ще се отровя и ще се удавя. После, ще си прережа вените и ще скоча през прозореца, за да те боли!

      - Стига, стига! - опита се да я прегърне той за момент забравил за хазаина на полилея.

        -  О, не-е-е!... Няма да ти доставя това удоволствие! - не го чуваше тя и после внезапно попита:

           -  Ти обичаш ли ме?

           -  Обичам те - каза той.

          -  Страх ли те е да умреш?

          -  С теб?

          -  Да.

          - Не! - извика Кирил.

           -  Нека тогава умрем заедно.Толкова е красиво. Смъртта е прекрасна.

           - Не е сигурно - прегърна я той.

           - Прахосахме живота си в илюзии - това поне е сигурно - разплака се тя на рамото му

          - Още малко търпение - каза Кирил.

          - Не искам повече да търпя - погледна го тя в очите и много лесно можеше да се види колко е изплашена. - Аз искам да живея. Истински, преувеличено да живея.

      Погледът му бавно се отдели от нея. Хазаинът все още свиреше на полилея.

        - Най-хубавите години от живота ми минаха под този полилей! - каза тя. -

В тази кънтяща стая, между тия тъмни и мрачни стени, сред които плуваме като призраци. Години! Не!... Векове, ери...

Мечтите ни остаряха като динозаври. Аз вече нямам мечти - само кошмари. Ти също. Като камили. Керван след керван. Камили, динозаври, носорози, бронтозаври, перодактили, стегозаври... Муууууу! Не искам да търпя, аз искам да живея!

       - Спокойно  всичко ще се оправи - каза Кирил и още по-силно я прегърна.

        -  Така ли? Най-сетне - каза тя.

       -  Да, най-сетне. Сега вече всичко ще се оправи.

        - Може би не веднага, но след време.

        -  След време?... Днес.

        -  Да, днес нещо ще се случи - съгласи си тя.

         - Нали. Нещо хубаво - каза Кирил.

         - Нещо ужасно - прошепна Жоржета.

         - Успокой се. Нищо страшно.

         - Аз те напускам, Кириле - каза тя.

        И излезе от стаята.

        Мъжът в бяло слезе от полилея и тръгна към кухнята. Кирил го последва. Двамата седнаха на масата пред печеното пиле с ориз. Оня извади салфетка от джоба си и я забоде над вратовръзката си.

       - Тя ще се върне - каза той преди да отчупи от пилето.

       - Да, някой ден - съгласи се Кирил.

6.

        В този момент на врата се позвъни. Кирил хукна да и отвори.

        - Днес е първи. Дойдох за наема.

        Без всякакво съмнение  това беше истинският хазаин. Ниско плешиво човече със сиво елече и големи нервно сини очи. То потри бледите си ръце и прекрачи колебливо прага.

        - Искам да огледам стаята - каза и влезе.

       Очите му заиграха по мебелите, по стените, по пода.

       - Внимавайте с гипсовите корнизи. Да. И с гоблена също. «Орфей свири на животни» - донесъл съм го чак от Чикаго. Виждате какъв хубав апартамент съм ви предоставил. Да. А стенописът с Феникса е истинско съкровище. Гербът на нашето семейство... Наемът, моля.

        Кирил бръкна в джоба си и му плати.

        Загорски прибра парите с белите си безкръвни пръсти и излезе.

       В кухнята вече нямаше никой. Само печеният бройлер в чинията на масата.

 ДИМИТЪР СТОЯНОВ НОВ

stoyanovdd@hotmail.com