Веднъж, няколко луни назад, при вадене на червена пръст, с която особено много обичаше да рисува, случайно видя как непознато животинче падна в издълбаната дупка и как безпомощно задраска по отвесните хлъзгави стени  на дупката. Когато животинчето се измори и изтощено се отпусна, по-малкият му син Монго протегна ръка, взе го и спокойно го изяде. Кавумба не ме се скара за това, че сам изяде парчето месо, защото  Монго, като всички останали не беше ял пет луни. Пацунга посегна да отнеме от ръцете на Монго тлъстото животинче, но Кавумба я спря.

 - Шонг! – рече той. – Шонг бутанга Монго! Бутанга Монго, бутанга Пацунга, бутанга дуду!

Преведено на езика на племето гандури означаваше: “Остави! Остави Монго да живее! Живее ли Монго, ще живее Пацунга, ще живеем всички.”

Пацунга се подчини, остави Монго да изяде животинчето сам, но не затова, че разбра думите на Кавумба, а за това, щото познаваше гнева на мъжа си и знаеше, че макар и не ял пет луни, с един удар на косматата си ръка щеше да я убие.

  - Шонг бутанга Монго. Бутанга Монго бутанга дуду. – повтори Кавумба, гледайки дупката от която Монго измъкна животинчето.

 - Шаму – тихо изруга Пацунга. – Шванга у шаму! (Луд! От глад е полудял). Засити ли си стомаха драска по стените, рисува глупости, кара ни да му търсим цветна глина, а сега гладът го кара да мисли като боду. (таралеж)

 Мърморейки тя се изправи и със сетни сили отиде да пие вода от изворчето, което весело бълбукаше в дъното на пещерата.

Въпреки че Пацунга нарече мъжа си луд, Кавумба знаеше какво говори. Монго му показа какво трябва да прави занапред. След няколко луни Кавумба така и направи. Замаскира един естествен ров с клони, папрат и трева. След това подгони стадо зубри към рова. Велико беше щастието му, когато видя, че едно от огромните животни хлътна в дупката. Страшният рев на зубъра прозвуча в ушите на Кавумба, като вълшебна музика и Кавумба затанцува диво около рова. За Кавумба този ден беше най-щастливият.

 Огромния зубър означаваше много луни негладуване, безгрижие, а кой знае, може би още един Монго.

Такива и още по-хубави мисли се нижеха в главата на Кавумба, гледайки пламналите върхари на дърветата и горящия далечен връх на планината, от който извираше огън, по силен от огъня на няколко слънца и който караше земята да трепери като листо.

 Кавумба чакаше да се постопли земята, за да може да отиде и да доубие пленения зубър. После с Пацунга щяха да приберат месото в пещерата и той щеше да рисува на спокойствие поне десет пълни луни. О, колко месо и лой имаше този зубър. Един дълъг студен миг щеше да мине и пак нямаше да свършат.Пацунга нямаше да му натяква, че гори лойта за нищо. Кавумба си престави как рисува ямата, падналия  и примрял от страх зубър, себе си с копие в ръка, надвесен над рова и естествено Пацунга, която уплашено гледа от разстояние. Представи си, че всичко това вижда запечатано на стената на огромната пещера и се усмихна.

  -  Шалоне, Кавумба! Шое шатагу ого! – извика някой силно зад гърба му. 

  Кавумба скочи, грабна копието, обърна се и мигновено застана в отбранителна поза. Силна се изненада, когато видя Келембе.

Келембе обитаваше съседната гора, в която имаше повече дивеч, повече корени, повече плодове. Какво ли прави тук Келембе толкова рано – помисли си Кавумба. При това сам. Негласно се бяха разбрали всеки да си ловува в собствената гора, да не си пречат. Предложи го Келембе, Кавумба се съгласи с кимане на глава и това бе всичко.

 А сега Келембе - тук?!?

Тъй като Келембе стоеше спокойно, скръстил ръце на гърди, което означаваше, че е дошел с миролюбиви намерения, Кавумба остави копието на земята и отвърна:

   - Шалоне! Келембе шангу ого ду!

  Така е – рече Келембе. - (Сонгу бутар оно) Дойдох да ти кажа да не  пипаш зубъра, който е в рова. Той е мой.

   - Може би не знаеш, Келембе, но зубъра плених аз и следователно принадлежи на мен и моето семейство. Не зная за какво си дошъл тук, след като в твоята гора има толкова много храна. Но щом си дошъл, ще ти дам едно голямо парче месо.  

Най-тлъстото.

  - Казах вече – рече спокойно Келембе. – Зубърът е мой и ти нямаш повече работа около рова.

  - Ще ти дам и кожата – каза Кавумба, едва сдържайки гнева си. – Ти знаеш какво означава това през студените дълги мигове, когато белият прашец посипе всичко наоколо.

  - Кавумба, нима мислиш, че ще бия толкова много път за една проскубана кожа и една жалка мръвка. Казах вече: Зубърът е мой и не само зубърът.

  - Келембе, не знам какво имаш предвид, но ако продължаваш да говориш така, ще изпиташ гнева ми. Той е много страшен, Келембе. – рече Кавумба. Знаят го и менге (дивата мечка) и лун (лъва) и всички останали, обитаващи моята гора. Казвам ти с добро: върви си.

  - Кавумба – рече Келембе – зная, че си храбър, че си силен и добър

 ловец. Познавам и Пацунга – хубава жена, сръчна и гърдеста. И децата ти съм виждал. Докато ти ловуваше, аз идвах тук и ги гледах с часове.

  - Ти си идвал тук докато мен мен ме е нямало?!? – втрещи се Кавумба.

  - Идвах да разбера как мога да те победя, Кавумба - каза Келембе.

  - Но защо? – изуми се Кавумба.

  - Глупав си ти, Кавумба, глупав. И надали ще разбереш това, което ще ти кажа. Затова  ще си спестя излишните думи. Ще повторя само:

   Дойдох да ти кажа, че не само зубърът е мой, но и твоята пещера, твоята гора, всичко.

Кавумба се разтрепери от гняв.

Очите му се наляха с кръв, грабна копието и се изправи:

  - Келембе, още една дума и ти ще бъдеш мъртав! Не съм посягал на себеподобни, но ако продължаваш да ме оскърбяваш, ще те убия като зебу (заек). Махай се, махай се глупава зенгу (гарга).

Келембе отстъпи едно копие назад, но не даде вид, че е уплашен. Каза:

  - Кавумба, с твоята яка ръка ти можеш да запратиш на разстояние едно копие  и да убиеш с един удар лун или дори летяща зенгу, знам, сигурен съм, но не можеш да направиш това, което аз вече направих – рече Келембе и вдигна голата  десница рязко над главата си.

Изведнъж страшен рев раздра утринната тишина. Около двамата приказващи мъже израстна гора от каменни топори. Непознати и свирепи мъже гледаха диво към Кавумба с тела опънати като бамбукови пръчки, готови при следващ знак на Келембе, да го разкъсат на парчета.

  Кавумба е умен и прозря истината.

 Свали копието и го хвърли в краката на Келембе. Келембе също свали ръката си и в миг изчезнаха каменните топори и обраслите в косми лица на свирепите мъже.

   - Сега разбираш кой е по-силният – рече Келембе.

   - Разбирам – отвърна Кавумба. – Вземи зубъра, пещерата, твоя е и гората. Аз ще си взема Пацунга и децата и  ще се махна далеч от тук. Ще отида там, където никога няма да те срещна, нито теб, нито твойте мастодонти.

   - Не това искам, Кавумба – рече кротко Келембе - Или не само това. 

   - Но какво друго мога да ти дам, Келембе!? Себе си?

   - Най-после почваш да поумняваш, Кавумба. Разбира се, че ти ми трябваш! За какво са ми твоята гора, твоето копие или твоите деца без теб. Кой ще научи децата ти да ми се подчиняват, ако не ти. Колко струва твоето копие без твоята ловкост и сила. За какво ми е твоята гора без твоя ум. Да ти призная, когато видях как покриваш някакъв ров с клони и трева, те помислих за шаму. Но когато видях как падна едрият зубър в трапа и ти танцуваше диво около рова, разбрах колко си умен и че ти никога няма да умреш от глад. Тогава се заклех във виликия Хелио, че ще направя всичко, за да те подчиня. И ето те сега ти си в моите ръце. Така ли е, Кавумба?

  - Така е – рече глухо Кавумба.

Келембе продължи:

  - Не се страхувай, няма  да те убия. Нито сега, нито после. Никой няма да пострада и от твоето семейство. Е, понякога  Пацунга ще преспива с мен, но няма да се сърдя, ако и моята Мангуста те има, когато пожелае. От теб искам да ловуваш, да ми се подчиняваш и да ни храниш. Ти знаеш как и с какво.

Кавумба стоеше неподвижен като обгорен от гръмотевица дънер. Мислеше.

  - Значи искаш да храня теб и семейството ти? – попита той.

  - Разбира се! – усмихна се Келембе. – И пещерата искам. На защитено място, удобна е, има и вода.

  - Само това? – попита отново Кавумба.

  - Е, не само това. През свободното си време ще ме рисуваш в различни ловни сцени. Знам, че и това можеш.

  - Не! Това не! На това не съм съгласен. – рече рязко Кавумба. – Това не!

Келембе вдигна отново ръка и още по-страшен рев огласи гората.

Кавумба бе умен и разбра; от днешната луна, докато земята се разцепи на две, господар на неговата гора и на всички останали гори ще бъде Келембе, децата на Келембе и децата на неговите деца.

  - Добре – рече спокойно той.- И на това съм съгласен, но искам да ми отговориш на един-единствен въпрос. Как подчини тия шебу (маймуни), направи ги свирепи, въпреки че се страхуваха от шума на зебу (заек).

  - Шонго ла, Кавумба, шонго ла! Ти знаеш какво значи това. С хитрост, само с хитрост. Велико прозрение, Кавумба. Много велико. Казах им, че ако ме слушат, ще имат най-тлъстите парчета месо, без да си мръднат пръста. Казах им, че е глупаво да се излагат на опасности, когато ти можеш да им хванеш цял зубър или още по-голямо животно само за половин луна. Но само ако ме слушат. Заплаших ги и с горящата планина, ако не ми казват всичко.Е, направих им и топорите. Знаеш колко са глупави.

  - Ами ако не се съглася? - Ако избягам?

  - Да избягаш? Ти не можеш да направиш това, Кавумба, защото си умен. Знам го. Ти няма да убиеш Келе и Монго. Обичта е по-силна от омразата, Кавумба. Ти си виждал старите менге и лун как загиват, за да защитят малките си. Дори когато си бил много гладен, не си посягал на децата им. А тия тук, гдето чакат само моя знак, за парче месо ще убият всички ви. Теб, Пацунга и децата ти. Знам, че ме мразиш, но какво съм аз виновен, когато великият Даху (създателя) ми е дал не ум, а хитрост. Аз ли съм виновен, че преди тебе прозрях как без сила да владея силните, как без ум да подчиня умните.

   Кавумба слушаше замислено. Гледаше далечния горящ връх на планината, от който се тресеше земята и разбираше, че от днешната луна, от днeшната злощастна луна, започва дълъг, много дълъг студен миг, миг на безкрайно унижение.