Вертикална любов
Старата кола е нужна само за успокоение. Да седи пред блока като паметник и да припомня на собственика, че е там.
Срещна ме съседът отгоре.
- Продавате ли я?
Учудено го погледнах. Не ми е минавало през ума дори.
- Трябва да питам мъжа ми. - Смрънках за отговор.
Човекът продължи:
- Моята е стара, стара... Цяла зима не съм я карал. На 89 съм и все по-рядко ми се налага. Но жена ми си счупи крака и ѝ е удобна височината. И сяда без помощ. А вашата врата се отваря вертикално, точно като моята. За нея ще е голямо облекчение...
Аз стоях срещу този старец и вече не го чувах. Виждах ги... Него и жена му, все под ръка. Внимателната му походка, прикрепва ща нестабилността у съпругата му.
Човекът не разбираше нищо от модели, марки, екстри. Искаше същото скромно удобство, което е носела старата кола, на жена му.
Вертикалното отваряне на вратата...
Вертикална любов. Растяща с годините. Удължаваща се като сенките привечер. И там, в топлината на залеза, един истински мъж, със слаба ръка, отваряше галантно вратата на щастлива жена, леко куцукаща. Но стъпвайки на килим от спомени, се превръщаше в необикновено младо момиче.
Така един до друг, бавно се стопяваха силуетите им.
А вратата на колата остана отворена... За любовта на онези, които ще седнат вътре...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
