12.08.2014 г., 23:02 ч.

Вещица част 7 

  Проза » Фантастика и фентъзи
663 0 0
10 мин за четене

-         Сега ли намери да си ровиш в чантата? Не го ли направи преди малко?

-         Да, обаче тогава търсех друго.

-         Айде де, Ерика, и без това закъсняваме.

Ник крачеше нервно напред и се чудеше какво толкова рови жена му в чантата.

-         А, всичко си ми е тука, хайде да влизаме! – каза тя доволно.

  Ник намести очилата си и въздъхна тежко. Вената на слепоочието му започна да пулсира и челото му се обсипа с малки капчици пот. Не беше идвал на съвет откакто Ерика забременя с Леа. Такова спешно извикване на вещиците от околността можеше да означава, че някой се е забъркал с черна магия. Или е станало нещо по-лошо.  Заровен в мислите си, той усети ръката на Ерика да улавя неговата. Погледна я и видя шоколадовите й очи да го гледат с такава топлина, каквато винаги му даваше увереност.

-         Е, да се надяваме, че всичко е наред и е просто нещо... дребно – каза тя с лека горчивина в усмивката й.

Хванати все още за ръце, двамата отвориха голямата дървена врата и влязоха при останалите вещици. Съветът щеше да започне.

 

Сутринта вече се бунтуваше, искаше да избута прохладната нощ. Небето беше придобило розови отенъци, както още много други. Горещината все още не се беше надигнала, но заявяваше претенциите си и за този ден.  Беше толкова рано сутрин, че само някое и друго съседско куче се беше събудило и лаеше. Но въпреки това, една малка и кокетна розова кола вървеше по пътя и си търсеше място за паркиране. Такива коли(в повечето случаи) притежаваха разни баби, които искаха да бъдат по-екстравагантни. Е, бабата в малката кола и да не искаше, си беше такава.

Вратата се отвори и късо, но елегантно токче тупна на земята, след това го последва и второто.  Колата се затвори, сякаш й беше нужна един дъх от собственичката й. Дамата закрачи смело срещу вратата на семейство Спаркълс. Първо, всъщност реши да погледне през прозореца, но като видя, че няма никой,реши да звънне. Отчетливо и ясно тя прати известие на собствениците, че те си имат гост, макар и доста (но за нея малко) подранил. Ала следа от живот в тази къща нямаше. Звънна още един път, после втори. Малко преди да звънне трети път, се чуха стъпки отвътре. Тя наостри слух, реши да пооправи и без това рошавата си коса и да намести слънчевите си очила на главата. Вратата се отвори бавно и се показа един младеж, с разрошена черна коса и много, ама много сънен. Той търкаше очите си и се опитваше да фокусира гледката пред себе си.

-         Бабо Клара? – каза момчето, сякаш не вярваше на очите си.

-         О, милия ми Оливър, колко си пораснал!  - каза бабата и без да се суети си влезе в къщата и закрачи из антрето. Оливър погледна часовника на стената и с ужас установи, че няма и 6 сутринта.  Тая жена нямаше ли си часовник?

-         Не си ли малко подранила? – той едвам навръзваше думите.

-         Подранила? Ами няма такова нещо, щях да дойда в 7, ама какво да се прави, нали знаеш баба ти как обича на натиска газта по магистралата. Тия гадини със спортните коли не могат да се мерят със захранваната ми с магия количка!

Хубаво, баба му беше тук, мислеше си Оливър. Ама сега ли точно намери?

-         Мама и тате ли те извикаха да ни гледаш?

-         Ама те не са ли си тука?

При този очевиден въпрос, на момчето му стана ясно, че Клара не знае къде за родителите му, нито каквото и да било.

-         Оливър, не може ли по-тихо?!? – Леа се домъкна разрошена, с размазан грим и по пижама. – Бабо?

-         О, я каква хубавица си ми станала! – и преди да се усети, Леа потъна в мощните прегръдки на баба си.

-         На какво дължим това посещение? Наще ли те пратиха? – тя едвам помръдваше, пък и едвам говореше.

-         Леа, тя не знае.

-         О. – и момичето се усмихна.

Бабата реши да огледа дома на внучетата си. Да, беше разхвърляно. Много разхвърляно.  Разбра какво е било и ги погледна много гневно и сложи ръце на хълбуците си.

-         Не ви ли е срам? – и вече се очакваше (поредното) конско. – Защо не ме извикахте?

Последното беше като освежителен шамар за махмурлуците. Клара се засмя и им обеща, че няма да казва нищо. След това с танцова походка се запъти към кухнята за кафе. Обичаше кафето, а пък и на внуците щеше да се отрази добре. Щракна с пръсти и то взе да се приготвя само.

-         Каква закуска искате?- провикна се тя.

Оливър и Леа дойдоха все още сънени, но й направиха знак да не се занимава. Седнаха на масата и зачакаха поне кафето. Главите им пулсираха, особено след купона снощи.  Как ли щяха да се чувстват, ако ги бяга заварили родителите им? Повече нямаше да ги оставят сами. Не че Леа възнамеряваше да остава сама, най-малко с Мартин. Снощи, откакто се озъби на Лора, нещо сякаш у него се промени. А тази промяна човъркаше Леа отвътре и искаше да разбере защо. Инстинктите й почваха да жужат, когато беше около него, имаше някакъв електричен заряд между нея и него, но не беше просто от привличането. Сякаш нещо отвътре й казваше, че сега не е момента да седи толкова близо до него. И точно заради това реши по-късно просто да го изпрати до колата и до там. Никакво по-специално сбогуване, нищо. Само едно смигване и може би напразни обещания, че ще се обади да се видят.  Оливър също го чоплеше нещо отвътре. Лора също не бе същата, след като Мартин се обърна така към нея. През вечерта, когато бяха в една стая, се гледаха доста злобно и нападателно. В тези моменти тя просто отиваше в друга стая или се правеше че й е лошо. Криеше си лицето и очите от Оливър, а той така и не искаше да я пуска от прегръдките му. Но тя си тръгна, уж я боляло главата. Въпреки това се постара да бъде мила към момчето и му написа на едно листче адреса си, да се видят скоро.

Кафето беше готово, разнесе се много приятен аромат. Това сякаш привлече Бъги до кухнята и започна да мяука.

 

-Е , раправяйте сега, как сте вие, какво правите? – седна бабата на масата и ги погледна с ведра и искрена усмивка. 

© Иветтт Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??