Зимата се бе надвисила над малкото провинциално градче, носещо името Своге. Снежната виелица поклащаше големите борове в страховит танц. Планината ехтеше и белееше, а малкото градче спокойно се бе сгушило в подножието ѝ. Като истински закрилник, старият Балкан, пазеше своето чадо. Деня обаче малко по малко се предаваше на нощта, а небето ставаше все по-сиво и не след дълго зимната буря завладя и града. Хората бързо намериха пътя до дома. Къщите започнаха празнично да светят, а камините да пращят. Някои трапези бяха обилни, а други празни. Имаше квартали, които блестяха в прекрасна коледна украса, а някои стенеха от бедност. В един такъв стар и отдалечен квартал все още имаше хора под тая зимна ужасия. Двама млади старци стояха под заскрежената улична лампа, а лютиви думи се изстрелваха от сбръчканите им усти. Те не бяха насочени към снега, студа, бедността, а летяха към момчето, което преди секунди бе минало до тях, прекъсвайки грубо разговора им.
- Жоре, кой е тоя младеж? - викаше единия като недоволно търкаше измръзналия си мустак.
- Станчо, не го ли знаеш, бе? Тука всички го знаят - отговори другия, доста по-млад, но все пак сбръчкан от немотия.
- Не.
- Това е Ванко, бе.
- Що пък за име е това? - сопна се отново старият бай Станчо.
- Не е име, а псевдоним. Писател е. Живее нагоре по улицата.
Студеният вятър взимаше словата им и ги отнасяше надалеч, а момчето вече бе изчезнало в снеговалежа.
***
Ванко и тази вечер седеше пред компютъра. Дърветата пукаха в старата печка, а виелицата блъскаше по прозореца. Студът не го спираше, защото в главата си имаше нова идея, нова история. Клавишите на клавиатурата щракаха бързо един след друг и рисуваха нов свят. Очилата пристягаха зачервения му нос, но той нямаше време да мисли за хремата си, защото копчетата продължаваха в своя забързан такт. Стана полунощ, а сивите облаци се разсеяха. Показаха се звездите, които се любуваха на приказната бяла гледка. Улиците, покривите, лампите, колите, кофите за боклук, дърветата и всичко останало навън бе докоснато от сребристобяла магия. Всичко беше потънало в снежен разкош. Неуморно, Ванко, бе вперил поглед в малкия монитор. Цялата къща спеше. Училище го чакаше на сутринта, уви умът му бе в други светове и измерения. Скоро стаята започна да изстива, дърветата вече не горяха в печката, а само леко препукваха за последно. Лампите изгаснаха, а сънят чакаше нервно пред вратата, но клавиатурата не забавяше своя такт.