10.11.2016 г., 17:08 ч.

Виенско кафе - 16 

  Проза » Повести и романи
575 0 5
6 мин за четене

Семейната идилия не потръгна добре. Децата си дойдоха скарани. По-точно Галя беше скарана с всички останали. Не беше трудно човек да се досети за причината, беше хлътнала по Криси и го ревнуваше. Беше се цупила по целия път, след качването на приятелката на Криси и накрая на някаква бензиностанция дори драснала по пътя да се качва на автостоп и се наложило Зоран да я сваля от някаква кола. Ани се оплакала на Борил, че и идвало да я навре в багажника и да не я пуска от там.

Пристигнаха в ранния следобед. Галя излетя като торпедо от колата, висна на врата на баща си, после почна да прегръща баба си и накрая котката. Мен упорито не ме забелязваше. Ани направи физиономия зад гърба и, и почнахме да се здрависваме. Борил, на когото подобни драми явно не му бяха за първи път, гушна отрочето си и взе да му приказва нещо на ухото. Резултат обаче нямаше.

– Остави я татко, решила е да се лигави.

На Ани явно цялата история и беше писнала и сериозно беше набрала на сестра си. Аз погледах малко сценката и реших, че няма да си усложнявам живота.

– Бори, дай твойта кола да закарам Жани у тях, че майка и я чакат. Криси, преместете багажа. После ще се чуем да кажете за довечера.

Борил ми хвърли изненадан поглед, но послушно даде ключовете, а майка му само се подсмихна. Криси и Жани се натовариха в колата и аз натиснах педала. Наистина закарах Жани у майка и, и в крайна сметка останахме там за обяд. Баща и ми беше колега на времето и бяхме приятели. Нещо ми подсказваше, че скоро ще сме и рода. Отнесохме се сериозно към трапезата и постепенно се събрахме много хора. Дойдоха и дядовците и бабите, и техните и нашите и накрая всичко заприлича на сватба, особено когато взеха да се появяват и комшиите. Аз примъкнах каквото имах приготвено у нас, после ходихме и да купуваме. Настроението беше вече доста на градус, когато телефона ми звънна:

– Каква е тая гюрултия при тебе? – Борил седеше на пейката в градината на вилата и не изглеждаше много щастлив.

– Ами празнуваме у Жани. При теб как е?

– Зле. Галя излетя на някъде сърдита, ония двамата се скриха да се натискат, а мама зяпа сериала и ме изгони от хола. Може ли да дойда при вас?

Зачудих се какво да кажа. Ако се появеше тук, до утре нямаше да има човек в квартала, да не знае за нас. Отгоре на всичко и свекъра и свекървата бяха тук и нямаше никаква гаранция, че и Андрей няма да цъфне. Погледах му малко тъжната физиономия и свих рамене:

– Идвай. Но донеси някакво пиене.

– Какво?

– Няма значение. Само да е спирт.

– Колко човека сте?

Огледах калабалъка.

– Май около 20.

– 20?!

– Може и повече.

Борил само поклати глава и ми затвори.

Бяхме подкарали песните, когато той се появи с един кашон хубава ракия. Компанията го посрещна с разтворени обятия и одобрителни възгласи. Свекърва ми, ми хвърли смъртоносен поглед и аз само и се усмихнах. Точно тя не можеше да ми намира кусури. На масата седеше поне един от любовниците и. Борил се настани до мене и почна да си приказва с другите. Оказа се, че е лично магаре и един от комшиите веднага го разпозна. Ако съдех по погледите, клюката обикаляше с бясна скорост. Това не ми хареса.

– Хайде да тръгваме. Не искам Андрей да се появи и да развали деня на децата.

– И да дойде, нищо няма да стане.

– Какво си направил?

– Нищо, но вече знае кой съм. Няма да създава проблеми.

Говорехме си на ухо и аз се извъртях, за да го погледна в очите.

– Какво си му направил, Бори?

– Абсолютно нищо. Когато се засякохме в болницата, той се върна да те чака и аз му казах да си тръгва. И му казах кой съм. И той си тръгна.

– Просто така?

Доколкото познавах Андрей, това по-скоро би го предизвикало да се ежи.

– Да.

Загледах го и си спомних как се впрегна, когато му казах, че полицая го е нарекъл Бръснаря. Имаше само една причина Андрей да му отстъпи кротко, щом му е казал че ми е любовник. Било го е страх да му налети.

По едно време Криси дойде с един приятел и нещо взеха да се разправят с Борил, погледнах Жани въпросително.

– Мики търси работа и баща и на Ани обеща да помогне.

Подсмихнах се, отрочето ми не си губеше времето да се възползва от семейните връзки. След малко се появиха и други от старите им приятели и всички забиха на някъде.

– Е, сватя, кой ше гледа унуците? - баща и на Жани ме тупна по гърба.

– Дядовците, кой. Нали? – смигнах на майка и.

– Правилно, то това вече мъжка работа – каза майка и.

– С тоя сват или с другия ше ги гледам?

– С двамата, бе Пешо. Аз само заради заради тебе ги увеличавам. Ако кажеш и още един ще докарам – плеснах го по рамото.

– Трима стигаме, че ще уморим детето накрая – обади се Борил зад гърба ми. - Тука добре, ами щерката ми с макета ме сроди – обърна се той към Пешо. - Питаш ли ме какво ми е. Дойдоха на гости с пушкалата. Пак викам добре, че женското мойто. Ако беше мъжко, най-много да ме бяха гръмнали.

Пешо, който се беше сконфузил, се отпусна и се побъзикахме още. Постепенно калабалъка се разотиде и ние също си тръгнахме, след като помогнахме за разчистването.

 

– Няма ли да звъниш на Галя, да видиш къде е? - питам Борил в колата.

– Тя не вдига, като я прихванат. Ама е в една приятелка. Има програма на телефона за локация.

Подсмихнах се:

– Тя знае ли?

– Как пък не. Тя често я прихващат карастанчовите и така лесно я намираме. Виж... - Борил направи виновна физиономия – Ани не я иска в Македония. Иска да ходят четиримата и нея не я иска. И...

– Няма проблем. Няма да идвам.

Той изпухтява:

– Аман вече, всеки път става нещо такова. Човек да не може спокойно да се събере. Майка ти обаче ме хареса, нали?

Поглеждам ухилената му физиономия и поклащам отрицателно глава:

– Мнее. Но ми каза, че като искам да си троша главата с чукундур като теб, да си я троша.

Борил буквално ме зяпва дълбоко възмутен и аз се разсмивам:

– Шегувам се де. Каза, че изглеждаш свестен. Споко, като те опознае, ще си промени мнението.

Той се присяга, прегръща ме през рамо и ме придърпва към себе си:

– Дразниш ли ме?

– Ъхъ... Леко, ще катастрофираме.

– Няма. Айде да ходим у Васил на гости. Децата ни зарязаха и не ми се вярва да се приберат довечера.

– Не ми се ходи. Искам да се прибера.

– Зле ли ти е?

– Не. Изморена съм. Карай към тавана.

– Стига, Алекс. Няма да се гъчим пак в оная дупка. Отиваме на вилата. Галя няма да си дойде преди един и то чак след като и подпаля телефона.

– Наистина съм изморена, Бори. Искам да съм сама.

– Сама ще си, няма да досаждам. Ще викна Кольо да гледаме мача. Няма да вдигаме шум. Само не знам как ще разкарам мама от хола.

Предпочитах да си се свия на тавана, но само вдигнах рамене:

– Добре.

© Elder Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно, динамично, цветно. Хареса ми. Поздравления!
  • На мен историята ми харесва, поздравления.
  • Кети, накара ме да се замисля. Знам, че жаргона дразни хората с добра езикова култура, от друга страна в реалния живот масово се използва. Не знам дали съм права, но в случая моето усещане е като това на Яна, че речника допълва образа на героите. Ще ми е и интересно да чуя и други мнения. А забележки не се притеснявай да ми правиш, за мен това е много важно. Яна, винаги много се радвам да видя твой коментар отново, надявам се наистина и на теб и на Кети да ви е интересно до края
  • Аз пък мисля, че точно тези думички придават човечност и цвят към цялостния образ на героите. Но това е само лично виждане, разбира се.
  • Пишеш много хубаво, но моля те, не замърсявай речта си със жаргонни изрази от типа на "побъзикахме се малко", "гъчим", "калабалъка се разотиде". Виенското ти кафе го следя от самото начало, много ми харесва, затова си позволих лукса да направя забележка. Повярвай ми - приятелска!
Предложения
: ??:??