10.10.2009 г., 19:22 ч.

Виждащо сърце 

  Проза
894 0 0
15 мин за четене

“Аз не вярвам, че блудния син се завръща с едничката мисъл –
от дълбокия майчин скрин бащините пари да бастиса.
Не, но завръща се той, както тъмния вълк се завръща –
да изяде една гора бой, но да е в родната къща...”

(Валери Станков, варненски поет)


“Отвъд, обаче, гъстата и отровна мъгла на дебилността има една Цитадела, наречена Православие. Това е последният замък на истинските чудеса.”
(Росица Ангелова, „Последната крепост”)

 

София, 2003 – една ужасна зима

За пръв път през живота си видях такова нещо – сняг, който стои на купчини по цели месеци и сух сковаващ мраз. Вървим с приятел (също варненец) от спирката към квартирата, а той - лилав от студ, стене, тракайки със зъби:
- Усещам как жизнените ми искри угасват!
- Майната им на жизнените ти искри – казвам – Я по-добре измисли как да си купя цигари... Ха! Искаш ли да ти продам ръкавиците си??
- Добре! – съвзема се бързо, защото отдавна копнее за ръкавици като моите (велосипедни, отгоре машинно плетени, на дланите кожени, с отрязани пръсти) – Намира ми се излишен един лев...
- Как така лев? – започвам да се пазаря – кутията Victory (New line) струва лев и седемдесет!
- Да, ама ти вече ми дължиш повече от сто лева... Все пак...
Изпадам в мрачно настроение, запявам „Темна ли е мъгла паднала...” и започвам да гледам лошо минувачите...
- Е, хайде – ще ти дам 1. 70... 
Толкова се зарадвах, че като се прибрахме написах с флумастер на лист от тетрадка думите на Сауловия син Йонатан към св. цар и пророк Давид: „Любовта ти превъзхожда любовта на жените” и го залепих на шкафчето му... 

За една Нова година той ми подари пуловер, панталон и няколко диска с музика. Пък аз му подарих стихотворение:


Да. Наистина имам приятел.
Той не чака да кажа: „Дойди!”,
за да сцепи на две тишината
и да дойде през много води.

Като един ден се заженя
И пред къщата писне клар’нет,
няма някъде да го скрия
между познатите си с букет.

Аз наистина имам приятел
и макар да съм луд по жени,
няма никога да му кажа:
„Къщата ми е пълна – върви”

И ако аз пръв я посрещнa
старата кучка с остра коса,
бързо ще го целуна в устата,
ще му оставя мойте деца...

... Година по-късно го обрах и избягах...

София 2003 (пролет)

Тя пристигна от Добрич. Току-що завършила колежа за медицински сестри. Разбира се, настани се при нас – препоръча я „квартиранта ни” - ветеринарния лекар Борко.
- Ами, Борко – започнах пазарлъка – ще прибавиш двадесет и пет лева към петдесетте, които даваш за стаята и ще я прибереш при себе си, все пак сте от един град...
- Чакай, чакай! Не стига, че ти давам пари като „съквартирант” в квартира, за която не плащаш никакъв наем, защото ти се поема от института! Не стига, че предния месец издуха петдесетте лева до стотинка, за да гостуваш на онази фльорца в Кюстендил, дето те наричала Екзюпери! ...Помниш ли, между другото, че си купи тогава пилотска шапка и смешен шарен шал, а ние тука останахме без ток... Пък сега ми искаш още пари!?
Борко потърси с поглед подкрепа от другите двама. Единият се правеше на силно ангажиран с китарата си, а другия ядно мажеше по стената овесената каша, която ненавиждаше, но само тя беше останала, след като свърши и лещата.
- Слушай Борко! – опрях се с юмруци на масата – Няма да обиждаш шала ми и няма да наричаш Галя фльорца!... Защото, защото!!...
Огледах се, за да видя как двата ми „верни другаря” се изнасят пъргаво през вратата и оставам сам в кухнята с разгневения Борислав.
- Защо?! - устните му затрепериха, а малките му очички засвяткаха зло.
- Защото Галина е завършила билкарското училище, а ти си някакъв тъп кучи... доктор!
С Борко се сбихме, сетне се сдобрихме и пихме, и пяхме, и хвърлихме цяла диня от петнадесетия етаж. Въпросната дама от Добрич пристигна още на следващата сутрин с един кат дрехи и пълна торба козметика. Борислав и Руслана се затвориха в стаята и не излязоха от там три денонощия.
Сутринта на третия ден тлъстия палавник затропа на вратата ми. Настаних го на масата и му предложих пълна тенджера соеви шницели.
- Слушай, Светльо, поне един в тая къща трябва да работи. Затова аз сега отивам в кабинета си, а ти поемаш грижата за Руслана. Забавлявай я, разхождай я, правете каквото искате – ето ти десет лева.
Направих му силно кафе, сипах го в пластмасова кофичка и го изпратих да скопява котараци. А на Руслана надробих попара с прясно мляко, чисто масло и сиренце. Посипах розови цветчета в таблата, наскубани от храстите в Западен парк и влязох да я събудя... Оглежда ме около три минути проучващо. Накрая орловия й поглед омекна и отсъди:
- Да разправят колкото си щат, че си вагабонтин. Лично аз те намирам за готин.

Посветих й стихотворение:

Докога ще те чакам, проклетнице?
Докога ще прецеждам дъжда?
Като в някаква кървава Цветница
да те губя сред сто имена?!

Колко мразя минутите-вечности,
заредени с по грам тишина.
С всеки удар изпивам по капчица
самота от дланта на деня.

Ще те срещна на някоя улица
в предпоследния час тишина -
моя чакана, девствена блудница,
А закичена с чужди цветя.

А тя разряза на ленти любимите ми панталони в патешко жълто, докато спях. С нещо явно я обидих ужасно и още се чудя с какво. 



Варна, 2005 (бягството)

С Петя се запознахме в интернет:

portos: Добър вечер, благородна дево.
f_35: Не съм никаква дева, а още по-малко „благородна”...
portos: Ами как ще се омъжиш, тогава?!... Нищо, аз ще те взема.
f_35: Отдавна съм омъжена и нямам намерение да го правя отново...
portos: Е, де. Ние ще се вземем на ужким и само за малко. Мъжът ти къде е?
f_35: Живее много далече. Не сме се развели, защото сме български католици. Папата не позволява.
portos: Пък аз съм протестантски стажант-проповедник... Знаеш ли какво е икуменизъм?
f_35: Нещо за обединението на всички християнски църкви беше...
portos: Да. Точно така. Не искаш ли двамата с теб да сложим началото?

... Скрих се в нейната таванска стая. Пихме вино и я любих месеци наред. Тя ми разказваше за мъжа си, за приятелите, за дъщеря си, за болестите и разочарованията. Пък аз й четях от Соломоновата Песен на песните, разказвах й за Иаков и двете му жени, за Авраам и Сара, за Каин и Авел, и Второто пришествие, разбира се... Тръгвах си и се връщах, докато моите кредитори в София станаха толкова много, че не беше необходимо да ме бият – само да се съберяха и заплюеха по веднъж, щях да се удавя. По-късно се шегувах, че са ме подбрали към Варна с конвой и че още стоят двама църковни старейшини (от сектата) на Централна гара, да пазят, за да не би да се върна.
Ето, така се застоях на онзи таван. Петя не ми наряза дрехите, но май трябваше да ми пререже гърлото още първата нощ, когато заспах до нея...

Сега си тръгвам. Не плачи.
Да този месец мина много бързо,
Без теб и виното ще ми горчи...
Но аз съм скитник, а пък те си тръгват.

... Ще дойда в някой глух четвъртък
при теб на прашния таван.
И с думите ще бъда кратък,
целувайки те като ослепял...

А днес??... Решавам да си тръгна...

(Св. Ангелов, „На Петя”)


София (2004 – амвонът на „Солунска” – 10)

- Братя и сестри, знаете ли какво е това? – Развявам омачкано тефтерче. Старите вярващи на първите редици се въртят смутено, а младежите от балкона се привеждат любопитно (от мен всеки очаква всичко). Още повече, че... започвам да се събличам – хвърлям сакото, разкопчавам ризата, официалния панталон. Имам други дрехи отдолу – кожен панталон, тениска, бъркам под амвона, вадя и нахлузвам коженото манто. Оставям скандалния „стриптийз” без коментар и продължавам – Това е „тефтерчето на адвентиста”: „Страница първа – пари за нова кола. Страница втора – да пратя децата да учат в чужбина. Страница трета – рокля за жената. Страница четвърта – дарение за църквата... А! Ама те останали само пет стотинки за последното „перо”! Нищо – малко, ама от сърце...”

С една дума: постмодерна омилетика, с елементи на плажен волейбол. Ключовият библейски пасаж в тази „проповед” беше перифраза на Апокалипсис 3:15-17 „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изплюя из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол...”. Изречението-поанта – „По добре буйни в греховете, отколкото посредствени в доброто”. Заглавието: „Евангелие по Казандзакис”. Дали е нужно да казвам, че имаше разгневен бабешки митинг по „Солунска” и всеградски църковен събор (съвет) на софийските адвентисти, където гласуваха единодушно решение да ми забранят за шест месеца достъпа до столичните амвони?

А „напредничавите” ме взеха „под крилото си”. Следващата събота получих покана да обядвам в дома на единия старейшина. Ето, това вече си струва да бъде разказано...

кв. „Лозенец”, над НДК, спретната луксозна кооперация с маргаритки отпред, събота по обед:

Още докато седнах на трапезата, си пъхнах краката под скъпия килим. И вие щяхте да си ги скриете, ако чорапите ви бяха от тези, които струват по 25 стотинки на Женския пазар („щандът с промоциите” на Цеко от Ботунец). Хапнахме супа от супник, пихме чай от чайник... Изобщо – държахме се културно и разменяхме реплики за състоянието на „мисионерското поле” в Сливница, Своге и Самоков и рецепти за вкусно приготвени соеви кюфтета.

По време на десерта, старейшината подпря буза с пръст и подхвана сериозен разговор.
- Светльо, как мислиш - от тези, които учите в Института, кой става за пастор.
- Горан – изстрелях, без да се замисля.
- Хм – домакина се престори, че обмисля сериозно мнението ми и тутакси ми стана симпатичен – Но той, все пак, е бивш наркозависим. Те си остават лабилни и умствените поражения са доста. Не може да му се повери църква.
- Горан – реших да се проявя като убедителен разказвач – чете много. Знаеш ли, оня ден съм седнал в читалнята, играя на компютъра и той влиза. „Горанчо, викам му, хайде да направим партия шах.”, „Не, казва, време нямам” и веднага взима най-дебелата книга, сяда на масата, вади пластмасова кутия със сърми – яде, чете, разлиства. Цял час чете, мляска и плеска по листите. Току си наместваше очилата и възкликваше: „Аха-а! Ето, значи, как стояла работата с предопределението и свободната воля!”. По едно време си погледна часовника, окашля се, за да му обърна внимание: „Светльо, аз се оформям като ригорист, но друг път ще ти обясня какво значи това, че сега бързам за работа...”
Сигурен бях, че брата ще се усмихне. Не се усмихна, а просто смени темата. Ей, как го намразих! Пропуснах кафето. Изправих се, без предупреждение и помолих домакинята за найлоново пликче. Пресегнах се, взех кисела краставичка от масата, омотах я в торбичката и я сложих в джоба на сакото с обяснение:

- За из път...

... На излизане прибрах с бързо, тренирано движение двадесет лева от балтона на окачалката в коридора...

* * * * * * *

Тогава Ти, Христе, Боже мой, ме намери. Майчината молитва ли е изпросила Твоята милост или Mилостта Ти ме е причаквала?? Друга заслуга нямам, освен тази, че Те разпознах. Дарявай всякога способност, Господи, на сърцето ми да Те вижда.

* * * * * * * *


Варна, 2005 г. (около Великден)

Борко Художника си остана адвентист. Той е наистина особен човек. Обича, въпреки всичко, но без да спестява укори.
- Абе ти знаеш ли, че бившия „Музей на Възраждането” сега е православен храм. Събират се едни странни православни християни в залите горе... Библия четат, молят се заедно, разискват... Същински протестанти...
- Ха! – заинтригувах се – Аз много обичам срещи.
- Иди. Постой повече, че после и на мен да разкажеш. Само внимавай, някои хора не си поплюват. Като нищо могат да ти счупят носа, ако и там опиташ с „дежурните си номера”.
Когато пристъпих в притвора на храма, първото нещо, върху което се спря погледа ми, беше икона на Света Богородица Троеручица. Стори ми се, че е обкована със сребро. Взех да проверявам дали ще я събера под фланелата. Тогава чух нечий глас:
- Ние ядем и пием от Божия живот!
„Я, колко интересно го формулира! Какво ли има предвид?”. Оставих иконата обратно на стената: „Ще почака.” Качих се по стъпалата. Залата беше препълнена – трудно да дишаш, а някакъв брадат „бандит”, облечен в евтин костюм, проповядваше с македонски акцент, почти викайки:
- Христа ни е освободил от робството на закона. Смъртта нема власт над нас. Тоа живот ни се преподава у Чашата за всеки, що дръзне да пристъпи...
Сетне заговори за „интегритет и континюитет”, на мен леко ми доскуча, защото реших, че като всички останали „православни апологети”, ще започне „задно броене на канонично ръкоположени епископи от днес до втори век” и взех да прострелвам с провокативни погледи хубаво момиче от задните редове. Вече мислих да излизам, когато чух добър въпрос от лектора:
- Защо, мили приятели, злото не може да се обясни?
Разсмях се с глас. А той попита:
- Що се смееш?
- Как да ви кажа... Защото няма нищо по-лесно от отговора на този въпрос. Да обясним логично появата на злото, означава същевременно да оправдаем съществуването му. Злото не бива да се обяснява.
Ивица Тодоров хлъцна.
- А вие господине, отдека сте?
- От цирка – разсмях се още по-силно, сочейки синята копринена кърпа на главата си...
Иконата и до днес виси необезпокоявана в притвора на хр. „Св. Архангел Михаил”. Ако изчезне някога, нека се знае, че не съм я взел – най-малкото, защото разбрах, че е „снимка в рамка”.
... А аз?... Аз се запознах с Шиньо. Алкохолик, крадец, психично-болен, изгонен отвсякъде, приютен в мазето на храма от християните.
Седим с група младежи от енорията в заведение на открито. Шиньо „черпи”.
- Яворе, искаш ли бира? Плащам!
- Благодаря – казва Явор Георгиев и вярва, че благодатта е огряла Шиньо: не само не врънка за пари, ами и черпи.
- Светльо, ти тъмно пиво ли пиеш?
- Не, не, скъпи ми Шиньо. Сам ще си поръчам и сам ще си платя – как да обясня шестото си чувство, подсказващо ми, че той пак няма и стотинка в джоба.
На едни поръча пица, на други – мляко с какао. На себе си три големи бири. Ядохме, пихме и се веселихме, докато не дойде време да се плаща сметката. Стана истински панаир. Братята бяха свикнали – взеха да изваждат пари, за да платят всичко, включително и неговите бири... Опря до моето участие в спасяването на положението.
- Нямам – викам – братя, нямам. Ама и да имах повече от парите за собствената поръчка, пак нямаше да дам.
Това окуражи повечето и акцията се провали. Всеки плати сметката си, станахме и докато гледахме назад, отдалечавайки се, видяхме как сервитьорът влачи ошамарения джентълмен и го хвърля в шадравана до заведението.

* * * * * * *

„Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”, приканва свещ. Василий Шаган верните. И виждам как добре облечен мъж отива до Шиньо, докосва го по рамото, а той се сепва и тръгва към Чашата. Шиньо се причастява. Всички до един се усмихват радостно. Честитят му, прегръщат го.

Обичам, Христе мой, Църквата Ти! Обичам Теб и всичко Твое! 

Давай ми, Господи, виждащо сърце, давай ми всякога да пребъдвам в това Свето Събрание на стари и млади, умни и глупави, грозни и красиви, бедни и богати, „праведни” и грешни, паднали, борещи се, побеждаващи и победени от Тебе, куци, сакати, луди, слепи, просяци и добротворци – Човеци от плът и кръв, участващи в Твоята Кръв и Плът. Съборът на Светата Чаша.

В Теб съм (и Ти Си в мене). Следователно съществувам. Нищо мое нямам. Нещата, които „имах”, до едно ги хвърлих зад гърба си, когато се венчах с Тебе. Не искам да ги помня тези неща, защото спомените бодат и парят. Приласкай ме, Христе, както само Ти умееш - да усетя любовта Ти, за да не забравям как се обича.

Върнах се онзи ден от смяна. Стаята боядисана в лилаво. Таванът – и той лилав (обичам такива решения). А я бях оставил, като тръгвах на работа, с олющени стени. Съпругата ми се усмихва. Боядисвала цяла нощ.
- Надявам се, че сега ще ти е наистина добре тук. Имаме вече компютър, в стаята е уютно.
Наникъде не ми се „тръгва”, Господи. Щастлив съм да те славя за всички Твои дарове. И преди всичко, задето ме върна при хората („осмото тайнство”), в Земята на Живите – Светата Ти Църква.

„В годината, когато умря цар Озия, аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше…И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава! И разклати се горнището на вратите от гласа на викащите, и домът се напълни с дим. И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота. Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника, докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти-и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти. И чух гласа на Господа, Който казваше: кого да проводя? и кой ще отиде заради Нас? И аз казах: ето ме, проводи мене.” (Исая 6:1-8)

...Дай ми виждащо сърце, Господи Иисусе Христе, Боже мой, за да гледам Тебе...

Май 2008 г.

© Светослав Ангелов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??