Заради пороя не идваха пациенти. Бабите и дядовците от селото изчакваха времето да се оправи. Личният лекар Кирил Коцев се беше заел да отхвърли малко документална работа. Смяташе до един час да затвори кабинета и да се прибере в дома си. Щеше да си налее бира и да почете книга, и да си легне рано, за да се наспи хубаво. Стрелна поглед към прозореца. Улицата се беше превърнала в река. Дърветата се огъваха под поривите на вятъра. Небето беше натежало от сиви облаци.

– Няма нищо по-хубаво от лошото време – подсмихна се той, мечтаейки да почивка, и изключи компютъра си. Нямаше смисъл повече да се размотава тук. Тъкмо когато облече якето си и взе чадъра, в далечината забуча мощен двигател. Скоро се появи пикап. Заради дъжда фаровете му приличаха на сияйни ореоли.

Пикапът спря отпред и от него излязоха двама мъже. Кирил ги разпозна веднага – това бяха собствениците на фирмата за добив на инертен материал. Свестни хора, неведнъж бяха правили дарения за различни каузи.

Единият изтича до вратата на кабинета и я отвори, без да почука. Лицето му беше пребледняло, погледът – трескав, като на много уплашен човек.

– Докторе, добре, че си тук! Опасявах ме се, че…

– Какво е станало?

– Докарахме ранена жена. Пребила се е с мотора си в покрайнините на селото.

– Какво й е? Тежко ли е пострадала?

– Не знам, но преди малко изпадна в безсъзнание. Има силни болки в краката.

– Давайте да я караме към града! Аз съм обикновен семеен лекар, нищо не мога да направя по въпроса.

– Докторе, ясно ми е това. Ние натам тръгнахме, но мостът е пред срутване. Не може да се минава по него. На практика сме отрязани от външния свят.

– Ох! Къде е тя?

– Качихме я отзад в пикапа. Лежи върху стара дървена врата. Това използвахме вместо носилка.

Кирил изтича отвън да провери с каква е ситуацията. Пострадалата беше с кожени мотористки дрехи. Лежеше по гръб със скръстени върху гърдите ръце. Цялата беше в кал. Кичури тъмнокестенява коса обрамчваха бялото й като платно лице. Левият й крак беше извит неестествено навън.

Внесоха я в кабинета и внимателно я преместиха на кушетката. Тя простена тихичко, това беше единствената й реакция.

– Докторе, трябва да тръгваме. Обадиха ни се, че къщите в северния край на селото са залети. Старците ще се издавят, ако не ги измъкнем оттам.

– Добре. Ще се опитам да помогна на жената. Но очевидно е нужен специалист…

– Действай, докторе! На теб разчитаме.

Коцев остана сам с пострадалата. Беше силно притеснен и изнервен. Зае се да провери жизнените й показатели. Нещата не изглеждаха никак добре.

Даде й обезболяващи и попита:

– Как се казвате?

Тя преглътна тежко, трудно й беше да проговори. Все пак успя да каже името си.

– Алина.

– Алина, къде ви боли? Аз съм личен лекар и не разполагам с почти никаква апаратура. Налага се да поговорим.

– Болница. Закарайте ме в болница. Зле ми е… – В говора й се долавяше лек акцент.

– Няма как към момента, пътищата са затворени. Къде боли?

– Краката. Кръста, ниско долу. И горе, раменете. Ще умра…

– Няма! Няма да умреш! – Каза лекарят. Чувстваше се виновен, че не може да окаже адекватна помощ. Опипа внимателно корема й, за да провери дали няма увреждания на вътрешните органи. Като че ли нямаше. Главата също беше наред, като изключим цицината на слепоочието. Каската явно беше свършила добра работа.

Насочи вниманието си към долните крайници. Левият крак очевидно беше счупен малко под коляното. Събуването на кожените ботуши се оказа много трудна задача. Още по време на развързването на връзките, младата жена застена. При самото изуване стенанията преминаха в писъци.

Десният глезен беше започнал да се подува. Петата имаше цвят на прясно нарязано цвекло. Капачката на коляното очевидно беше на сол.

Тези наранявания не разтревожиха особено Коцев. Беше стигнал до извода, че основният проблем е в таза и кръста. Молеше се да няма счупени прешлени. Прецени, че е добре да подпре долната част на гръбнака с извито парче мукава. За пристягането използва канап.

– Алина, искам да се опиташ да размърдаш пръстите на краката си. Чуваш ли ме?

Пръстите помръднаха лекичко.

– Браво! Гръбнакът ти е добре.

Той започна да опипва костите в областта на таза, при което Алина се сгърчи и проплака. Очите й се наляха със сълзи.

Той можеше само да се моли да няма животозастрашаващи кръвоизливи. Чувстваше се безпомощен, ненужен, некомпетентен. Виновен!

– Няма да пипам повече. Лежи си спокойно. Скоро ще те закараме в болница.

– Моля, дайте нещо, от което да заспя. Нещо по-силно.

– След малко.

Наложи се да разреже якето с нож, за да може да го свали. Едната раменна става беше изкълчена. По време на наместването, въпреки новата конска доза обезболяващи, Алина припадна.

Лекарят беше крайно изтощен и напрегнат, но не си позволи да почива. След като се увери, че сърцето на пациентката бие нормално, се зае да редуцира фрактурата на левия крак. Сряза с ножица панталоните и ги отстрани. Справи се с наместването на костите, въпреки че нямаше почти никакъв опит. По време на процедурата жената се размърда и заохка, но не дойде в съзнание.

Дойде ред на обездвижването на долните крайници. Първоначално той възнамеряваше да използва дървени летвички или картон, но се оказа, че в един шкаф има  ролки гипсов бинт.

Беше сам и му беше трудно. Трябваше хем да свърши добре работата, хем да не причини страдания на пострадалата. Подложи под оголения ляв крак ивици предварително намокрен гипс и ги приглади старателно с длани, сетне започна да омотава с обикновен марлен бинт. Превръзката нямаше да стане перфектна, но щеше да обездвижи задоволително крайника.

За другия крак не остана достатъчно гипс. Коляното се сдоби с шина от картон. А стъпалото получи гипсово покритие само около петата, като пристягането беше не само с бинт, ами и с тиксо. Аматьорска работа.

Но Алина беше жива и като че ли състоянието й се подобряваше.

След като се събуди, тя поиска вода. Обаче челюстта й беше отекла и вдървена, затова лекарят й даде вода с шише с биберон.

– Май няма да умра – успя да промълви Алина.

– Няма – отвърна той и я погали по челото, като се усмихна.

Късно вечерта двамата заспаха. Той – защото бе смазан от умора, тя – защото вече не изпитваше силни болки.

В полунощ той се събуди и бдя над нея до сутринта, а на сутринта се случи чудо – пристигна линейка.

Алина беше прехвърлена на носилка и отнесена, а Кирил Коцев се просна на кушетката е моментално заспа като пън.

***

Времето си течеше. Коцев си работеше в мизерния кабинет; помагаше на болните, доколкото може. Старците в селото продължаваха да се борят с болестите си, доколкото могат.

Един ден, докато Коцев метеше плочника, се появи черна лимузина. Тя спря пред кабинета и от нея излезе шофьор в униформа.

Коцев гледаше с интерес скъпия автомобил. Чудеше се как той е преодолял дупките по пътя.

Шофьорът извади от багажника инвалидна количка, а после изнесе, подчертано почтително от пасажерската част на купето, Алина. Младата жена се усмихна мило на доктора и му помаха, сетне изчака да бъде настанена в количката. Изглеждаше много по-добре отпреди, макар че краката й бяха страховито обездвижени. Босото стъпало на левия беше изпънато напред някак неестествено, като нагоре, чак до слабините, имаше гипс. Десният беше с метални фиксатори около коляното, а раздробената пета беше стегната във футуристично изглеждаща ортеза. Малките пръстчета потрепнаха, сякаш за да демонстрират, че са живи.

– Как сте? – попита лекарят и остави метлата.

– И по-добре съм била, но няма да се оплаквам. Дойдох да ви благодаря.

– Нищо особено не съм направил. Всъщност се чувствам виновен, че не можах да окажа адекватна помощ. Но аз съм обикновен личен лекар…

– Свършихте прекрасна работа, докторе. Хирурзите, които ме оперираха, казаха, че първата помощ е била животоспасяваща.

– Е, значи съм извадил късмет, а покрай мен и вие сте извадили късмет.

– Напротив, ако не бяхте стабилизирали гръбнака ми, сега щях да съм парализирана. Така каза професорът.

– Не ме изкарвайте герой. Просто се опитах да свърша някаква полезна работа. Ама заповядайте, влезте!

– Няма да влизам, че тези стълби…

– Да, така и не останаха пари за рампа.

– Няма да ви губя времето, сигурно сте зает. Само ще ви кажа, че убедих баща ми да направи дарение.

– Дарение?

– Да, триста хиляди долара. Баща ми е в бизнеса с нефтопродукти. Той е холандец. Плащането на тази сума не е проблем за него. Благодарение на факта, че се пребих зверски осъзна, че е време да помогне на нуждаещите се.

– Триста хиляди!

– Да, предлагам да отидат за оборудване на лекарските кабинети в района. Всъщност, както решите вие.

– Аз!

– Да, искам вие да решите!

– За кабинетите и за извършване на скъпи операции. И за лекарства.  

– Така да бъде. Пациентите ще се зарадват, нали?

– О, да. Ще бъдат спасени много човешки животи, сигурен съм.

–  Подробностите ще уточните със счетоводителя. Е, аз ще тръгвам, понеже от дългото пътуване болежките ми се засилиха. Все още съм твърде крехка.

– Лек път! И бързо възстановяване! Много благодаря за дарението! Още ми е трудно да повярвам…

Алина се усмихна притеснено.

– Шофьорът май се запиля някъде. О, да, каза, че иска да си купи кашкавал от местната мандра. Сега ще му звънна да побърза.

– Нещо да направя за вас?

– Бихте ли ме пренесли на задната седалка. Няма да мога сама…

– Разбира се.

Той я подхвана внимателно и я повдигна. Миг по-късно ръцете й се сключиха несръчно около врата му. На лицето й грейна усмивка.

– Е, радвам се, че ми се удаде възможност да ви прегърна. Вие сте прекрасен човек.

Коцев се смути, изненадан от тези думи.

– Не ви свалям докторе, не се изчервявайте. Просто много ми се щеше да ви прегърна в знак на благодарност. Никой не е полагал толкова нежни грижи за мен, както вие. Ще ми помня до края на живота си.  

Той я настани на задната седалка и я целуна по слепоочието, както се целува дъщеря.

Минута по-късно шофьорът дойде. Седна зад волана. Черната лимузина се заклатушка по неравния селски път.