Да си добър значи да се опитваш да не нараняваш никого, но какво ли е ако заради доброто в себе си нараняваш себе си.
Единственият човек, който знаеше това, беше Авелин. На пръв поглед тя беше като всяко друго седемнадесетгодишно момиче, но само на пръв поглед. Тя беше от хората, които могат да се определят като изчезващ вид, от нея сякаш струеше някаква неземна доброта. Беше готова да помогне на всеки, било то познат или непознат. В класа си тя беше човекът, от който, ако търсиш нещо, ще ти услужи и помогне. Животът ú представляваше низ от въпроси, като “имаш ли химикал”,”имаш ли молив” и подобни. Но никой не подозираше какво беше решила съдбата за момичето, дори и самата Авелин не подозираше, че това може да сложи край на живота ú. Тя живееше нормален живот, стойностни приятели, като цяло беше обградена от хора, които държат на нея.
Най-близкият ú човек беше Антъни, двамата се познаваха още от детската градина. Преди няколко седмици Авелин започна да изпитва странна болка в гърдите. Когато отиде на лекар, ú казаха, че тялото ú е започнало да се самоунищожава и е започнало със сърцето, но най-странното е, че не разбраха причината за това странно явление. Но ú казаха, че в болницата има друг пациент със същата диагноза и я заведоха при него. Той се казваше Люк и беше само две години по-голям от нея. Когато го погледна, лежащ на леглото и привързан към всички тези машини, тя разбра какво я очаква, но това не беше най-страшното. Най-страшното беше, че тя изпита нещо, което не беше изпитвала до сега. Не се чувстваше вече самотна и усещаше, че има някой споделящ съдбата ú. Авелин се приближи до леглото и хвана ръката на Люк; в този момент той отвори очи погледна я и каза:
- Ти си като мен. Потърси отец Андре – и изпада отново в безсъзнание. Авелин пусна ръката му и попита:
- Кой е отец Андре? – обръщайки се към лекаря, който си намираше зад нея. Лекарят беше изненадан също като Авелин, направи ú знак да го последва и тя тръгна след него. Лекарят се спря пред гардероба в стаята на Люк, отвори го и ú каза, че може да разгледа вещите му, ако това щеше да ú помогне. Вещите му представляваха: чифт дънки, тениска, яке, пакетче дъвки и на дъното на плика се намираше малко кожено тефтерче. Авелин го разгърна - на първата страница пишеше - отец Андре и под името се намираше някакъв адрес. Момичето откъсна страницата с адреса и се запъти натам. Когато пристигна, това се оказа шестдесетгодишен хотел. Авелин влезе вътре и с изненада забеляза, че на всички стени беше написано “доброта” и беше задраскано. Изведнъж от нищото се появи старец, който в ръцете си държеше нещо като импровизирано копие. Той го насочи към Авелин, но в момента, в който се приближи към нея и погледна в очите ú, се стъписа и изпусна копието. Приближи се хвана ръцете и ú каза:
- Ти ще умреш в мъки сама и незапомнена след всичко, което си направила за тях, ти си вече ненужна... изпълни мисията си - помогна на всички, на които можеше; сега ще умреш. – след тези думи изчезна.
Авелин остана сама в хотела. През следващите две седмици не спря да мисли за думите на отец Андре, но все пак, приемайки факта, че ще умре, реши да надхитри съдбата, дарявайки и двата си бъбрека. Няколко дена по-късно Авелин почина. Денят на погребението ú беше мрачен, дъждът се сипеше като из ведро, сякаш небето плачеше за нея. И наистина на погребението нямаше никой, освен семейството ú.
© Пенка Христова Всички права запазени