Още от както бяхме много малки, се превърна в обичай дечурлигата да се сбираме  в разгара на пролетта, когато високата череша  пред блока на комшийката от четвъртия етаж беше разцъфнала. Едва ли някога ще я забравя. Простираше клоните си на няколко метра, сякаш орел си беше разперил крилата, а беше висока цели три етажа. Може и три етажа да е била, ама за нас, децата от блока, си беше цял Еверест. Когато   клонките ù бяха провиснали от кърваво червените череши, имах чувството, че ми викаше чрез топлия полъх на вятъра “Eла, ела!”. Всичките деца бяхме омаяни от красотата и изкушението на едно най-обикновено дърво.

Катерехме се по нея, викахме, смяхме се, ама и на корем си хапвахме от нея.Емо Дебелият винаги си  носеше от у тях  проскубаната метла на баба си за костилките. Бабите пък стояха по пейките на съседните блокове, насядали една до друга като лястовици на телефонна жица. Само се оплакваха какво ги боли, ту кръвно, ту крака, ту кръст, ама като се събирахме пред черешата,  с изпулени  очи  като бинокли те гледат.

                Добре, че беше баба Лиляна (тя е сяла черешата)  да ни оставя да ядем от нея, че Тодор Христов не спираше да ни гони и да се мъчи да ни залива от третия етаж към черешата с вряла или студена вода.Така и не успя да го направи с нас. Веднъж взе, че уцели баба Дилка. След този случай не смееше много да се споглежда с нея. Стана му този навик хората, които не му харесват, когато минават, като хоби. Викаха му всички Факети, не защото е като футболиста, лека му пръст, а много се вълнуваше, като говореше за него, макар и никой да не искаше да го слуша. Затова не говориха и много с него. Не само заради това, че беше доста глупав, а със неговия забързан и неясен говор, минавайки ту на смях, ту на плач, нищо не му се разбираше. Само му кимаха хората одобрително, за да спре. Нещо като Тити Папазов, обаче минал седемдесетте години, с шкембе колкото тиква, отблъскващ с нечистоплътния си вид и мазната коса. Пък и много алкохол пиеше. Терасата  и мазето му приличаха на музей на алкохола.

Всички много го мразехме, особено през пролетта, когато беше време да се бере високата череша. То никой не я береше, само някой минал, че се сетил. Ако не бяхме ние, децата, нямаше пък  кой друг. А и ние трябваше да се намираме на някаква работа.

Веднъж, когато си брахме от нея, Факети стоеше както винаги със запалена цигара на терасата си и ни гледаше с навъсени вежди.Не го разбирах защо се дразнеше. Затова, че беше глупав или, че не можеше да се качи на черешата да си откъсне, защото  плодът и беше на около три метра. Така си остана мистерия за нас тази работа. Мърдаше нервно устни и само се чудеше как да ни направи нещо лошо. Както си стоеше, се махна подир някоя минута и ни олекна поне за малко. След като си взехме няколко клона с череши, седнахме на пейката под терасата на баба Лиляна. Бяхме аз, Митьо, Рая Пискалото и  Винцислава Зверчето, а Емо Дебелият беше подготвил метлата да почисти, че бабите само костилка очакваха да видят.

Входната врата на блока  се отвори със силно изскърцване. Факети беше подхванал в дясната ръка една брадва. Всички щом я видяха, побягнаха с викове, особено Рая Пискалото, а на Емо Дебелият му се скъса джапанката, падна на земята, изтърва клончето и метлата и се разрева. Като започна да псува  ни мина всичките от баба, през мама до стринка. Станахме също мултикултурни представители на какви ли не страни, че и на такава, които даже нямат. Започна да я размахва пред нас, а ние стояхме на около три метра пред него.

-   Вие нямате ли си другата работа бе, вървете си пред блока! Ако искате, аз ще ви дам пари да си купите череши. Нямате родители да ви възпитат, мамицата ви?

-   Че то черешата не е твоя, какъв пък ти е на тебе проблема, дядо Тодоре? С какво право ще ни псуваш. Отсече си преди година ябълката и защо, защото хората я гледат, нали? – всички около мене почнаха да се кикотят -  Ако от това можеше да изкарваш пари, щеше да си милионер. – казах му аз.

 -            Няма да ям от тази череша, ама и вие няма да ядете, калпазани!

Застоя се Факети  и тръгна запъхтян към черешата. Започна да я налага с брадвата. Остави цялата ù основа гола и си тръгна, а ние стояхме и я гледахме. Разбрахме, че един от символите на детството ни беше унищожен просто така.

          Така свърши историята с нашата висока череша. По-голямата част от черешите стана угощение за косовете, а когато почерняха след седмица, нападаха до последната – на земята.