Когато Тони изрекъл първата си лъжа, бил на около 6 години, да речем. Било един прекрасен юнски ден на 1987, да речем.

Милата му баба го повикала, докато гледал Мечето Ръкспин по сутрешния детски блок на първа програма. Дала му една поомачкана банкнота от два лева и му заръчала да отиде до магазина срещу хотел Плиска. Оня, големия, с надпис КООП и да закупи една палка шпек, половинка ръчен и една кутия "Стюардеса".

Тръгнал Тони по пътя си, но не щеш ли видял Гогата, който му бил отколешен другар (макар и на крехката възраст от 6) и след много кратко увещание, отпрашили не точно в магазина с надпис КООП, ами в сладкарница "Мимоза", която се помещавала на партерния етаж в хотела. Там сгънали по един еклер, изпили по една жълта лимонада и понеже Тони бил на кеф тоя ден, после поиграли на джагите, дето били в подлеза на Плиска - всички го знаете. В крайна сметка, приходната част на баланса излезнала на + петдесет стотинки, докато в разходната била посочена счетоводна загуба от лев и петдесет.

Разбира се, както всеки един от нас, попаднал в подобна ситуация, така и на Тони му се наложило да измисли сносно оправдание за отсъствието на парите. И за да не му наложат наказание поради липси и начети с вина на МОЛ, като се прибрал вкъщи, разплакал се и казал, че Данчо от съседния квартал го пресрещнал, набил го и му гепил двата лева. Естествено, такъв Данчо той нито познавал, нито бил виждал. Но пък за сметка на това изглеждал едър, с мазна коса и пъпчиво лице. Даже носел червени шорти и тениска, на която била нарисувана платноходка. И за да бъде съвсем на чисто и без всякаква улика в себе си, хлапето скрило рестото (но и за жалост го забравило) под черджето на баба Донка, която живеела в къщата до бабата на Тони.

Всичко това се случило през 1987 година в квартал Изток, а къщичката, за която ви разправям се намира на улица "д-р Стамен Григоров" 3, който не ми вярва, може да иде и да я разгледа...

Минали къде, едни десетина години, а Тони пораснал. Влезнал в гимназията и естествено забравил за юнската случка от детството му. Нека не Ви заблуждава това, че щом е забравил нещо подобно, то той бил забравил и да лъже!

Когато влезнал на първия учебен ден в класната стая, паднало му се да седне до едно момче, което било със смъкнати панталони, кецове, широка тениска и коса, която била в толкова не отиващи си цветове,че приличал на размазан на пътя паун.

Почти веднага... Не! Веднага се сдушили и започнали със Сизифовска усърдност да отсъстват от училище, за да се качват на Златните мостове и да се напиват със ябълков сайдер.

За оправдание на отсъствията използвали лелята на Тони, която била болна от някаква кофти форма на левкемия и която си нямала никой, освен милия ù племенник, който ходел вместо нея до хранителните за шпек и половинка ръчен. А това се случвало в дните от вторник до четвъртък (включително). Или пък измисления трети братовчед на приятеля му, които страдал от аутизъм, и за когото полагали особено специални грижи всеки петък и понеделник следобед.

С напредване на годините лъжите ставали все оплетени и все по-брутални.

Една вечер, докато бил втори курс в Техническия университет,Тони излезнал с едни колежки по Студентски град. Казал на приятелката си,че отива у Григор (приятеля от гимназията) да поиграят карти с някакви други момчета.

Момичето никак не възразило,но му напомнила,че имала рожден ден утре и ще го чака за обяд. Но не само,че ще го чака, ами дори и техните щели да бъдат там. И последно. "Айде, като си залягам, ще ти звънна да ми пожелаеш лека нощ" - му казала приятелката.

То това хубаво, ма Тони никак не обичал да подпийва и към десет и трийсе вечерта, след четири големи водки, няколко шота текила и под въздействието на музиката, която никак не била със западно звучене, се намерил на бара с една от колежките. Приклещен между бедрата ù.

Телефонът му звъннал, обаче той затворил и изпратил есемес, че Гришата го е закъсал яко с автомобила. Докато се прибирал от някакви палатки, за да играят картите, ударил някаква котка, докато премествала малките си. Не я бил видял и я отвял барабар с едно от бебенцата - котета.Последно само уточни, че отиват към денонощен ветеринар на Панчарево.

Истината... Изпи още три големи водки, после се изчука с колежката на гърба на заведението. Някъде около два сутринта към водките бяха добавени и две бири за затегач, както и още едно чукане в квартал Левски В, където живееше момичето.

На следващия ден му беше толкова лошо, че предпочиташе Гришата него да бе отвял с автомобила си и по този начин завинаги да го отърве от стоманените клещи на махмурлука.

Към дванайсет и трийсет се обади по телефона и каза с разтреперан глас, че братовчедка му Оля, която живее в Пловдив, му се е обадила рано сутринта. Била разплакана и много уплашена, защото мъжът ù Стефан, пак се напил и я пребил! Сега бил на път, но щял да се обади непременно, когато се завърне от мисията си по раздаване на правосъдие!

Така бяха съчинени милион и една лъжи. Коя от коя по-гнусни и неприятни в житейски аспект...

Една нощ Тони беше заспал дълбоко. Сънят се възползва от това. Сграбчи съзнанието му и с един мощен шут го запокити в сладкарница "Мимоза", пак през 87-ма. По цъфналите дръвчета навън, без особени догадки, можеше да се види, че е юни.

Срещу него, на масата, покрита с покривка на "Пепси", седеше баба му и плачеше. "Защо плачеш, бабичко?" попита малкият Тони."Плача Тони, защото ми се е дояла плодова пита и ми се е допила боза от петнайсе стотинки, ма нямам, бабо! Нямам, защото ти дадох последните си пари, за да ми купиш цигари и шпек, пък оня калпазанин ти ги открадна от ръчичките, бабе! Ти нямаш ли някое левче? Да ми купиш, да си хапна? До сега нищо не съм искала от тебе, пък виж какво голямо момче порасна!" "Нямам, бе бабо! Ей на, прерових си джобовете, ма нямам никакви пари" - каза Тонката, докато сълзите напираха и в неговите очи. За момент го хвана много срам от това, дето беше излъгал така грозно баба си. "Рових, рових, рових! По пода гледам, бабо! За монети гледам. Ма няма!" А баба му го погледна сериозно и му каза "А под черджето на баба си Донка погледна ли?"

И тогава Тони се събуди. Целият облян в студена пот...

Стана рязко от леглото. Настъпи някаква запалка и за малко не счупи огледалото в спалнята си.

Облече се бързо в нови дрехи.Погледна си часовника, който показваше 05.05 часа. Слезна на паркинга. Качи се на колата и от Люлин 9, за двайсет минути стигна до улица "д-р Стамен Григоров" 3. Спря точно пред къщата на баба Донка, която отдавна обитаваше отвъдното (бабата имам предвид). Поради множеството скандали, заради лакомията на наследниците ù, къщичката не беше съборена от някой строителен предприемач и сега стърчеше самотна и грозна.

Тони влезна в дворчето и застана пред вратата. Всичко си беше както от едно време. Дори и черджето не беше помръднато, но то пък като се замислиш, те, черджетата не са много мобилни, когато са оставени на самотек. Всичко си беше по старо му, с тая разлика, че на мястото на старата ръждясала брава, сега имаше чисто нова. От месинг.Д аже леко проблясваше от първите лъчи, които слънцето косо хвърляше.

"Има ли някой?" - попита мъжът. В отговор на въпроса му, над вратата светна неонов, червен надпис, който гласеше "Влизай!"

Да влезне... Ма как да влезне, като го е страх. От друга страна пък се замисли, от къде, по дяволите, се появи тоя надпис, при положение, че в къщата дори не би трябвало да има ток! "Айде бе! Влизай!" - беше сменил посланието си надписа при второто поглеждане нагоре.

Той посегна към дръжката на вратата, но тук клишето бе по-бързо от съдбата и вратата сама се отвори. Вътре беше непрогледен мрак. "Ехо" - провикна се Тони. Пак нищо не стана... Направи крачка, две и последното нещо, което се чу беше "Ау! Ебах му мамата!" После настъпи мрак, а от нашия герой нямаше и следа...

Сякаш с едно мигване на очите се бе озовал в един шикозен бар, със скъпи картини по стените, малки кръгли масички с насядали по тях хора, а нейде в далечината имаше и някакви животински силуети. Всичко бе окъпано в кърваво червена светлина, а само по ъглите имаше леки лилави отблясъци. Атмосферата удивително много напомняше на френско кабаре, но впечатлението се подчертаваше най-вече от господина с тъмните очила, който свиреше на акордеон, а до него на пиано му акомпанираше младо момиче с остър нос и пъстри очи.

Тони тръгна към сцената, но една жена го дръпна, докато минаваше покрай нея. Когато се обърна, той видя, че е много слаба, от ръката ù стърчеше абокат, а от него пък тръбичка, която бе свързана със система. "Тони!" - с възбуда каза жената. "Тони!Аз съм леля ти". "Ма, аз нямам леля, госпожо" - рязко я прекъсна Тони. "Как, бе Тони? Аз съм леля ти с левкемията! Не ме ли позна?"

Направо не му се вярваше! "Абсурд" - излая героят. "Ма аз те измислих, за да мога да ходя с Григор на Златните да се напиваме! Никога не си съществувала! Освен в моето съзнание и то съвсем за кратко!" - притеснено се заоправдава Тони. "Може и да е така, но изчакай, ако обичаш, да приключат музикантите, а момичето на пианото ще ти разкаже всичко. Седни сега тука до мене"

След около тридесет минути пристигна и момичето. Погледна го укорително. Шибна му един шамар и му каза: "Заради такива като тебе трябва да бачкам допълнително и да забавлявам клиентелата! Не че се оплаквам, де... Има повече бакшиш, обаче ти си много долен и няма да ти казвам колко работа ми отваряш напоследък..." "Какво искаш да кажеш?" - запита на свой ред лъжецът. "Искам да кажа,че всяка една лъжа, изречена дори и един единствен път, се материализира. И по незнайни дори и за мене пътища идва тука. Искам да ти кажа, че нещата не са добре... Виждаш ли оня, ей там, дето се клатушка на стола си? А така, е той е братовчедът - аутист на твоя приятел Григор. Абе, момчета! Вие като лъжете, не можахте ли да измисляте някакви не толкова гадни неща? Честно! Еба си, още гледам ония сакати котки, дето ми ги прати преди няколко години. "Съжалявам много! Ще гледам да не се повтаря повече" - измрънка Тони.

"Ух... На всичкото от горе, не знам дали си даваш сметка, че някъде тука има една системно пребивана жена! Дето ти се води братовчедка!"

Тони отдавна си беше глътнал граматиката, а достойнството му беше напуснало без задължителното предизвестие! Единственото, което му дойде на акъла бе да попита. "И ти ли си лъжа?" "Да и аз съм лъжа. На един дебел, гнусен бизнесмен, който веднъж се изфука пред някъв дебил, че снощи бил на пиано бар и опраскал пианистката! Представяш ли си? - с гняв му каза момичето. "Всичко вече мога да си представя. Аз и баба ми излъгах. Това ми беше първия път! Сега тя е някъде и плаче, защото не може да си купи плодова пита и боза!"

"Баба ти е на горния етаж! Вземи тия пари и се качи на горе по стълбите. Минаваш през един дълъг коридор. После третата в ляво. Ще  стигнеш точно при нея. Само като отвориш вратата, да не си удариш главата! И моля те! Тони! Недей повече да лъжеш по тоя грубиянски начин! Недей!"

Тони се затича нагоре. Зави третата в ляво. Отвори бързо вратата и пак се озова в "Мимоза".

Отиде до бара и каза на леличката да му сложи най-голямото парче плодова пита и да му напълни една халба с боза. След това отиде пак на масата, където баба му не спираше да плаче.

Сложи на масата лакомствата и я потупа по рамото.

"За тебе, бабо!"- каза с умиление.

"Благодаря ти, мойто момче! Искам да знаеш, че никога не съм била по-щастлива!Никога! Върви сега! Бързай! Има нещо, което те чака отвън! Бързай!"

Тони отвори вратата на сладкарницата, а пред него стоеше едно много симпатично русо момиче. Имаше лунички, а очите ù бяха дълбоки, колкото океана. Усмихна му се и каза "Търсиш ли някой?"

Той се поогледа. Светът си беше същия. Пак беше пред къщурката на баба Донка, но слънцето беше украсило света в злато.

Стана му неловко. Погледна я в очите и за първи път каза цялата истина...

"Теб търся!"