Нощта дойде твърде бързо. В тъмнината на стаята, единствено въгленчето на цигарата ми показваше, че има някой.

- Да изиграем партия шах?

Не се учудих или стреснах. Знаех, кой е.

- Толкова отдавна те нямаше, че бих играл и на покер с теб.

- Тогава да започваме.

- За съжаление, нямам твоите дарби да виждам в тъмното. Трябва да светна.

- Извинявай, забравих, че ти трябва изкуствена светлина.

Отидох до ключа и го натиснах. Белотата на стаята ме заслепи.

Беше седнал във фотьойла и приличаше на малко момченце. Единствено прошарената му брада показваше, че е старец.

Върху стъклената маса имаше дъска с бели и черни квадрати, като тия за шахмат, но фигурите нямаха никаква връзка с играта. На двойни редици стояха, абсолютно еднакви сиви пионки. Много приличаха на пешки с облите си главички, обаче върху тях, като рогца бяха малки коронки. Приличаха на принцеси, които някога ще станат Кралици.

- И как се казва тази игра, с тези фигури?!

- Шах разбира се!

- И, кой с кого воюва, след като всички фигури са пешки и на всичко отгоре са еднакво сиви?!

- Воюват и то най-страшната война. Войната със самите себе си!

- Тогава ние, за какво сме, щом воюват сами със себе си... Всъщност, кой има първият ход? Няма бели фигури?

- Ти определяш, дали да играеш първи! Никой не е толкова бял, че да има армия от бели фигури.

- А Царят, къде е? Нали смисълът е в това да пазиш Царя и така постигаш победата.

Започна да се киска, а после прерасна в бурен смях.

- Победа... Хахаха... Над какво... За какво!!!

- Слушай, Никой!!! Явно от дългото стоене сам си изперкал нацяло!

- Добре звучи "изперкал", значи имам перка и мога да летя, да плувам и какво ли още не. Виж, Човече! Царят е горе и просто гледа "Войната на пешките". Гледа, помага им, води ги в тяхната битка, но всяка от тях сама избира своя път на дъската, а това че е решила да спасява Царя е нейна приумица, може би защото си мисли, че тя е царят. Единствената и́ привилегия е да достигне до края на дъската и там става Кралица. Всъщност тя си е кралица, но не го знае. Понякога по пътя към края на дъската открива, че може да прави всички ходове на Царицата, но почти винаги решава, че това е чудо дадено и́ свише.

- Никой, странна игра ми предлагаш! Война на пешки, които са от един отбор, но фиктивно стоят в двата края на шахматната дъска! По скоро ми звучи, като "Война със самия себе си, за да спасиш Царя, който всъщност спасява теб.

- Долу-горе си разбрал играта. Но в нея, хем няма, хем има победител, защото трябва да победиш себе си. Да победиш Егото си, за да разбереш, че така го даваш на Него.

- Едва сега разбирам, защо определят шах-мата, като най-трудната игра.

- Всъщност не е игра. Тя е животът ти.

Посегнах и прескочих два квадрата на дъската.

Никой се подсмихна и отново ме скастри.

- Защо винаги бързаш? Защо решаваш, че ти си с белите фигури и можеш да правиш по два хода за първото си местене? Бъди скромен, приеми, че по-скоро си с черните.

Върнах едно квадратче назад и продължихме играта. Местехме един след друг, но имах усещането, че играя сам, предвиждайки ходовете си.

- Стига си мислил глупости! Нищо не предвиждаш!

- Знаеш, че много мразя да ми четеш мислите!

- Е, какво да ги правя? Надявам се, че не искаш да ги записвам? Така ще напиша най-тъпия разказ в живота си.

Изведнъж спря и се загледа в тавана с протегната ръка:

- Този стих твой ли е, за да го запиша?

Някак тихичко влезе тъгата

през онази потайна врата.

Настани се сама в тишината

и подаде безплътна ръка.

А в очите и бяха вселени.

Светлини на отминал живот.

Сред безкрая звезди разпилени...

... Твой ще да е, защото е много тъп.

- Благодаря за оценката, Никой! Но не е мой, явно ти си го създал.

- Възможно е, Глупостта винаги си намира приятели и съмишленици.

- Знаеш ли, омръзна ми тази игра.

Отново тихият кикот на Никой.

- И какво ще правим?! Искаш да ми кажеш, че ти е омръзнало да си жив?

- Убийствено умозаключение, щом не искам да играя, значи съм самоубиец.

- Добреее, спираме.

В стаята отново беше тъмно. Загасих цигарата си и продължих да играя.

                                Край