ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: НОВА РЕАЛНОСТ

Елмбаум възнамеряваше да замине точно за Непознания квадрант, където беше малко известен факт, че имаше и една планета с напълно подходящи условия за живот. Страхът от космическата радиация и огромното, невъобразимо разстояние биха спрели всякакви смелчаци, които евентуално можеха да му търсят сметка за безчинствата. Гордън знаеше, че от техническа гледна точка се беше провалил, но животът му беше доста по-мил. Той нямаше да се жертва за нищо и никакво. Не беше идеалист, а практик.

Непознатият квадрант го привличаше, тъй като колония 206, по начало не беше много устойчива космическа разселка. Беше създадена преди два

Богатствата, които беше заграбил щеше да използва, за да създаде затворен кръг икономика, базиран на хазарт и различни форми на космическо земеделие. Той знаеше, че според някои слухове, бивши смелчаци и затворници бяха заминали натам. Натам трябваше да тръгне и той със “свитата” си, която нямаше друг избор освен да го следва. Той трябваше да си свърши съвестно работата.

Космическата платформа беше потеглила, тя щеше да изнесе богатствата в свободна орбита, откъдето щяха да ги претоварят.

Крис Зонретис беше негов съдружник, а официално и Джин Пейли.

Съюзът между тримата изглеждаше ненарушим, тъй като Елмбаум все още имаше нужда от тях. Трябваше да пипа внимателно.

Излетяха точно в определеното време. Гордън хвърли последен поглед към тази планета, която в този момент на самозабрава му се видя като едно голямо нищо. Лесно заменимо и не толкова ценно.

По-късно обаче ясно осъзна, че имаше доста път докато все пак достигнат до крайната дестинация.

Той се сети и за измамата с генерал Зенгал. “Тази холограма беше моя идея. Лесно заблудих пилотката им. Знаех всички планове на Елизандра. Винаги действа толкова конспиративно, а аз печеля със моите селски методи. Докато те си блъскат главите над Трудовата колония и собственото си оцеляване на тази загиваща планета, аз просто ще оцелея. Остава само да неутрализирам Пейли. Само той ме притестява все още. Очите му изглеждат все така проницателни.“

- Платформата вече отпътува, сър – обади се някакъв войник.

- Отлично – каза Елмбаум. – Сега вече няма да се занимавам със протестни студентски движения, политически активисти или работнически стачки на трудещи се в рафинерията. Просто тези глупости ми дойдоха в повече. Време е да си поживееш, Гордон. Вече си на годинки.

Естествено тези думи не бяха казани в присъствието на войника.

На тази планета ще останат само затъпели гуарони, няколко арханаеца и хиляди погребани под руините човешки тела – продължи сам пред себе си своята зловеща тирада. Така и трябва.

Генерал Зенгал беше най-главната и оригинална контраразузнавателна мярка, която му беше дошла наум. Една от главните функции на контраразузнаването беше да внася дезинформация. А този компютърно генериран и умело използван параван успя да заблуди ходовете на противника.

Сасия беше предала информацията на Елизандра, тя на Спиърс и Наваро, без обаче да разкрива източника си. Това работеше за известно време. С течение на времето футуристичната холограмна илюзия стана все по-трудно да бъде поддържана, защото трябваше да изглежда безумно истинска или може би поне дотолкова, че да убеждава противника, че това е действително съществуващ бригаден генерал Оли Зенгал, командир на девета въздушна рота от базата на Евин Дер, на около сто и деветдесет мили западно от Родуел. Трябваше да му изработят история, че е двоен агент на елохианските сили, а също и убундерските. Това отнемаше твърде много време, защото целия сценарий се обработваше на напреднали модели квантови комтютри.

Цялата разработка с генерала отне месеци. Компютърните ми специалисти толкова го променяха и той просто беше идеалния вербовчик за лейтенанта. Сасия можеше да наклони войната още в база Диомед, но моят план осуети методите им. Остава само Ендуокъл да влезе в контакт с гуаронските вождове, които са силни и могъщи. Тази планета пак ще си остане тяхна, но аз съм почти техен потомък. Във вените ми тече и тяхна кръв. Ако той ги убеди, може би някой ден ще се върна тук, когато радиацията се е поразнесла. Жив съм вече от повече от хиляда години, така че не ме интересува особено. Тази легенда с Мидриел и Гимплин Орн работеше толкова години. Но вече е време да променим тактиката поне мъничко. Арханайците само имат значение.

Но някой все пак чу неговите думи. И това беше Джин Пейли. Той знаеше, че целия този сложен пъзел вече започваше да се нарежда постепенно и беше само въпрос на време всичко да си дойде на мястото. Ненавиждаше губернатора заради бруталната му безцеремонност и деспотичност. Подозираше за тайните му, но дори и той беше малко изненадан. Почти за миг видя цялата картинка.

“Значи за него ние сме просто някакви пешки, които той мести по шахматната дъска, както си поиска.” – помисли си ядосано той. – “Дните Ви са преброени, губернаторе!”

^^^

Гордън Елмбаум се наслаждаваше на лукс, които заслужаваше, такъв, какъвто не можеше да си позволи дори и в родния Имградон. Беше му писнало от протестите на някакви профсъюзи – вечно недоволни от статуквото, което той беше наложил. Трябваше, макар и малко, да се преструва, но болката от смесения му произход го изгаряше жестоко. Той нямаше друг избор освен постоянно да я облекчава и перата на арханайците бяха единственото средсто за това. Нямаше какво да се лъжем, той знаеше, че те бяха ограничено количество и ако свършеха, той щеше да умре в адски болки. Беше сигурен, че някъде в неговите хромозомни двойки има фатален дефект и нищо нямаше да може да го излекува напълно. Той просто трябваше да бъде в състояние постоянно да облекчава болежките си.

Крис Зонретис беше особено чувствителен към нуждите му с оглед на това, че сега те бяха бизнес партньори, а крис знаеше, че губернаторът беше единственият му шанс да закрепи материалното си положение. Да, той беше богат, но това богатство беше нестабилно като глинените крака на някой великан. От своя страна Гордън, при цялото си могъщество, беше обречен на своего рода “социална смърт”. Нищо нямаше да бъде същото. Знаеше, че го чака възмездие и дори и да го избегнеше, вечно щеше да бъде на тръни да не го връхлети нещо отнякъде. Това ли беше кариерата, за която се беше борил. Много съмнително.

Джин Пейли беше онзи, които на драго сърце би се откъснал от този триумвират, но кариерата на бивш провален адмирал, не беше добро ново начало. Освен това, повечето места на планетата бяха тотално сринати от продължителните изкуствено предизвикани катаклизми и военни действия. Какво да се прави? Джин носеше отговорност, не по-малка от тази на губернатора. Той беше организирал погромите в Родуел и база “Диомед” в Леарния. Той беше отговорен за твърде много лоши неща. Беше и поръчител на онзи предател, чието име все още не беше разкрито. Той беше истинската ударна маша в ръцете на властолюбивия губернатор. Сега трябваше да си понесе последствията.

Социалният живот на управленците в далечното бъдеще беше твърде далеч от този в миналото. Техните конференции и събрания доста често включваха готово записани холограмни прес съобщения и всичко беше толкова изкуствено, че повече нямаше и накъде. Не им се налагаше дори и да мислят, но трябваше да внимават да контролират военните и финансовите си ресурси. Хората бяха стадо, което подлежеше на управление.

Когато успешно напуснаха планетата на специалните совалки за далечни космически полети клас “Волтан”, те засякоха транспортната платформа, която лениво “плуваше” в космическия вакуум, прибирайки всички ценности на губернатора. Не пропуснаха да поставят и езониеви бомби с автодетонатор, който да бъде приятна изненада за всеки любопитен, който случайно решеше да вземе платформата на абордаж. Това беше стила на Гордън за казване на “Сбогом!”.

Съществуващият начин за проследяване на летателните апарати чрез засичане на следи от изгореното от тях гориво лесно можеше да се избегне. Те направиха отклонение на курса и се насочиха към най-близкия квазар , където щяха да минат на достатъчно голямо и безопасно разстояние, за да не бъдат засмукани от черната дупка, намиращи се в центъра на тази галактика. Това беше опасно и логично начинание. После трябваше да направят няколко колапсарови скока и да приспаднат съответното субективно време. А след това – ако оцелееха дотогава, щяха да му мислят.

Елмбаум знаеше, че огромното количество галактически кредити му гарантираше уважение, където и да отидеше, защото можеше да плаща с твърда и стабилна валута.

Крис Зонретис щеше да изпълнява функцията на негов финансов сътрудник, тъй като Гордън не обичаше да пипа директно, а се нуждаеше от посредник. Колкото и да мразеше други хора да са посветени в тайните му, не можеше да отрече, че нямаше как да избегне сътрудничество с някои от тях.

За да скрие богатствата си, които наброяваха квазилиони , трябваше да построи специфична финансова пирамида, а Зонретис щеше да бъде човекът, който да я управлява. Интересният момент идваше точно когато трябваше да прехвърли активите си. Той просто нямаше да го направи. На мястото, където отиваха не бяха ходили дори военни кораби клас Б.

След като преживяха доста приключения, най-накрая достигнаха една от последните междинни дестинации преди крайната си цел. Кацнаха безпроблемно на планетата Себур Наг. Местните жители бяха крайно миролюбиви и наивни. Те изглеждаха като хуманоиди с леко по-слабовати тела от човешките. Гордон се нуждаеше от преводач, но такъв просто нямаше. Зегандариянският говор не беше много разпространен в тази част от галактиката.

Гордон беше много отчаян, тъй като богатствата му не биха му послужили на планета с толкова примитивно устройство, където целият стопански живот беше основан на бартерната размяна.

Успяха срещу много мили думи и жестове да получат някои и други провизии, а също и гориво за совалките. Но Гордон трябваше да се раздели с доста голямо количество от пера на арханайци, чийто лечебни функции поддържаха живота му. Местните проявиха силно желание за размяна на неговите собствени арханайци, който бяха сложени в специални клетки, изолирани с вече споменатите хионови влакна, за да не се чуват писъците им.

Гордън видя, че е твърде рисково да се застоява на тази планета. Нямаше никаква идея, накъде трябва да продължават, защото макар времевите скокове да бяха свързани с така нареченото нулево време, трябваше да се съобразят и с техническите способности на совалките. Имаха нужда от кратка почивка. Затова решиха да поостанат малко.

Гордън ядеше и пиеше на корем. Крис Зонретис танцуваше с местните, които странно поклащаха големите си глави, прилични на цигулки. “Ама че странно място била Вселената, явно тук наистина има всичко!” мислеше си Гордън.

Внезапно Джин Пейли нахълта в едно от еквазариевите отделения на “сградата”, където беше настанен Гордън.

- Гордън, вярваш или не, те са по петите ни, и скоро ще бъдат тук! – задъхано каза Пейли. Разбира се, той малко блъфираше, не защото това, което беше казал не отговаряше на истината, а защото някъде там, той тайно искаше губернатора да си получи заслуженото, но самият той да получи амнистия за прегрешенията си. Военният съд щеше директно да го екзекутира за държавна измяна.

Климатът на Себур Наг беше някакво подобие на субтропичен и планетата беше покрита с гори от екзотични растения, наречени еофити. Те наподобяваха дърветата, но бяха с въздушни корени, въпреки че атмосферата на Себур Наг беше доста бедна на кислород. Знаеше се, че извън трите или четири полиса на повърхността й няма друг разумен живот. Нямаше и някакви едри животни. Просто микроогранизми и дребни насекоми, характерни за еофитните гори.

- Покрийте совалките дълбоко в Североизточната част на планетата. Дори и да е фалшива тревога, трябва да сме сигурни – Гордън говореше с невъзмутимо спокойствие, но някъде там Пейли прозря първите наченки на несигурност. Губернаторът не беше свикнал да бъде в ролята на преследван, а като трениран хищник той преследваше своите жертви и ги екзекутираше безмилостно.

Минаха няколко дни. Тревогата се оказа фалшива. Но Пейли получи известни похвали за старанието си. Това му позволи да се приближи малко повече до Губернатор Елмбаум, чиято увереност започваше да се пропуква. Трябваше само още малко търпение.

Губернаторът рано или късно щеше да направи първата си грешка, а оттам нататък беше въпрос на време да постигне целите си.

^^^

Непознатият квадрант беше едно интересно място. Тук се бяха събрали най-веселите и приятни хора във Вселената. Всички бивши затворници и авантюристи, които бяха успели да не попаднат в “Трудова колония 206”, прекарваха времето си в ядене и пиене. Това беше доста приятно. Хазартът процъвтяваше във всичките си форми. Играеше се на “Ентозу”, “Мантрикс” и не на последно място на “Оримо”. Беше толкова интересно. Там бяха няколко от най-добрите майстори по космически покер. Всички до един политически затворници. В квадранта нямаше криминални елементи, които да “мътят водата”. Когато бяха вече на правилното място, те поеха по съвсем новия си житейски път. Тук определено имаше доста работа за вършене, но имаше изобилие от храна. Развиваха космическо земеделие на съвсем приятелски начала на планетата “Зентика 12 54”, която не беше отбелязана на нито една звездна карта. Поради тази причина никой не ги безпокоеше с разни предложения.

Социалният ред беше повече от добър, тъй като тук постоянно пребиваваха повече от шест хиляди души. А за да бъде обявена за устойчива по космическите стандарти, една колония трябваше да бъде поне към четири хиляди постоянно пребиваващи. Те бяха “емигрирали”, но бяха донесли на новото място нови ценности. Бяха донесли и своя мироглед.

Освен елендоранс и горенайски хирас, се отглеждаха и доста други култури, включително и някои, които те сами си бяха култивирали. Например много обичаха да отглеждат емзатаново дърво, което даваше странни, но много вкусни плодове. Бяха си направили малка жилищна колония от същите ксентари, които имаше и на “Трудова колония 206”. Но имаше една съществена разлика. Тук цареше истинско приятелство. Нямаше предателство. Нямаше задни мисли. Това беше раят за тях. Тук времето беше наистина спряло. И на никого не му пукаше, докога трябваше да останат тук. Никой не бързаше заникъде.

Бегълците бяха успели да избегнат онези тънки съдебни дела, на които бяха станали жертва Пиндор и останалите интелектуалци. Тук те живееха по собствени закони. И можеше да се каже, че живееха добре. Поне засега. Разбира се, макар и много рядко имаха опасения, че нещо лошо може да се стовари върху главите им изневиделица. Но засега бяха спокойни.

Гордън Елмбаум отиваше на не съвсем подходящо място с оглед на това, че възнамеряваше да наложи собствените си закони върху тях. Не това нямаше да се случи със сигурност. Просто не беше уцелил правилното място.

Така от три места едновременно три групи приключенци искаха да наложат ценностите си върху Непознатия квадрант. Въпросът беше кой щеше да пристигне пръв.

Времето, както знаем, е относително понятие. Но тук за първи път родените деца на колонистите, можеха да дишат “свободен” въздух, който макар и подаван през бутилки със сгъстен въздух, беше доста по-приятен от задушливата атмосфера на Зегандария.

Всеки опит да бъде потушен бунтът можеше да означава край на този рай. Толкова мимолетен. Създаден от едното нищо. Това беше едното място за радост, създадена от пълното безвремие или пълната липса на идея какво се случваше през това време.

Тук не съществуваше и понятието съдебен процес, защото думата “престъпление” също я нямаше.

Гордън беше още на Себур Наг, но не задълго. Крис Зонретис вече беше започнал със плановете за изграждане на космическото им господство. Това беше повече от сигурно. Нямаше да допуснат да се провалят поради елементарна небрежност.

Финансовата пирамида на Зонретис беше изградена на повече от плоска идея. Щяха да продават своего рода “космически индулгенции” на всеки желаещ и готов да се завърне обратно на родната си планета. Те разчитаха на неинформираността на колонистите, които и представа си нямаха какво се случваше из други части на галактиката. Но за да има поне един сюблимен момент, трябваше да има и изненада. За спечелилите бяха приготвили и пълно опрощаване на престъпленията.

Естествено някой просто щеше да се запита дали това не е своего рода глупост, предвид факта, че те бяха добре и където бяха в момента, но не беше. Планетата “Зентика 12 54” беше изключително малка, а това скоро щеше да създаде проблеми с пренаселването й. Главната причина беше фактът, че много малко от местата бяха годни за живот.

Губернаторът беше готов да изиграе ролята си подобаващо, както се полагаше на човек с неговия ранг. Дислан можеше и да бъде способен да оправя всякакви проблеми по совалките, но проблеми като тези бяха само и единствено от компетенцията на Гордън Елмбаум.

Губернаторът криеше и къде ще остави лечебните си пера, подобно на индиански вожд, нежелаещ да се раздели с ореола на своята слава. Трябваше да бъде не просто ментор на Зонретис, но и негов равнопоставен бизнес партньор. В това беше разковничето на успеха.

Малко по-късно обаче се случи нещо крайно непредвидено.

Властите на Себур Наг им казаха, че преди да продължат, подлежат на обстойна проверка, която ще реши дали да не попаднат в затвора. Гордън се удиви, но въпреки всичко си замълча. Формалностите се точеха прекалено дълго време. Нямаше какво да се направи. Двамата със Зонретис бяха в ситуация, от която нямаше мърдане.

За щастие им съобщиха, че не са открили нищо нередно и може да продължат по-нататък своето космическо пътешествие за крайно облекчение на Гордън.

Себур Наг се намираше в Квадрант 175, тоест, като приспаднеха съответното субективно време, можеха да стигнат до заветния Квадрант 426 след още твърде много време. Повече, отколкото на Гордън му се искаше.

Той знаеше, че две от совалките са непокътнати и могат да бъдат използвани, за да го преследват, но трябваше да се примири. Разчиташе, че с подкупите и вродения си чар на политически оратор ще получи подкрепа на всяко място, на което отидеше.

Решиха да направят малка промяна в плана. Вместо да скачат от квадрант в квадрант, можеха да маневрират с цел да объркат и заблудят противника.

Твърдението, че “Warp Drive” беше достатъчен, за да се измъкнеш от преследвачите си просто не беше вярно. Но имаше нещо, което определено беше от значение. И това беше умението да се скриеш на правилното място в правилното време.

Гордон знаеше, че съществува специална зона от антиматерия. От физиката беше добре известно, че материя и антиматерия не би трябвало да съществуват взаимно, тъй като биха се унищожили при досега си една с друга. Не и там, където отиваше Гордон. Мястото, наречено антиматериално скривалище, представляваше малко известна услуга, обикновено предоставяна на ултра богати измамници и престъпници, които трябваше да избегнат ударите на закона. Цяла паралелна вселена, изградена от антиматерия. Решиха да се скрият в специална вакуумна камера, която би могла да се движи, без да влиза в досег с тази антиматерия и да нарушава целостта й.

След Себур Наг посетиха планетата Осония, която се славеше с търговията си именно на такива вакуумни камери. Различните планети из галактиката имаха съвсем различно ниво на развитие и за първи път Гордън опознаваше истинския й облик. То бе поразен колко малко всъщност знае. Явно, че беше твърде ограничен и себичен човек. И явно се считаше за господар на вселената, докато управляваше някаква си малка планета като Зегандария. Та тук дори и не бяха чували за него!

Когато му продаваха камерата, го предупредиха, че не е много уместно те да остават в нея прекалено дълго време, защото изолацията й все пак можеше да поддаде. Тогава гибелта им беше неизбежна. Но трябваше да вземат и под внимание още нещо. Нямаше да могат да се върнат обратно просто така.

Крис Зонретис беше доста угрижен, защото не можеха да вземат съкровищата със себе си.

- Ще ги скрием на Осония – просто се изказа Елмбаум. – Поне за известно време, докато позабравят за нас. Но не прекалено дълго все пак.

“Великият Елмбаум ще бъде скрит в най-обикновена тенджера, за да не го сготвят! Ама че оксиморон!” – помисли си на шега Зонретис, но не изказа хумора си, защото Гордън можеше и да не го разбереше.

- Естествено, че ще останем там, колкото време е нужно. Това е ясно! – съвсем простичко се изказа Зонретис. - Трябва да дадем максимума от себе си и да не се отчайваме.

Богатствата бяха транспортирани в една от многото пещери на Осония с цел да се избягнат всякакви потенциални проблеми. Там имаше и наемници, които да ги охраняват. Щяха да се върнат там, когато могат. Ако изобщо се върнеха.

Гордън взе със себе си само малко количества арханайски пера, които скри в специално отделение на скафандъра си. Постара се Зонретис да не го види. Това щеше да извади наяве слабостта му.

^^^

Вселена, изградена от антиматерия, беше нещо слабо проучено дори от физиците на бъдещето. Не че много мозъци не бяха изучавали хиляди формули, които да доказват съществуването й, но никой не беше стигал дотам, че да проведе изследователска експедиция и да провери всичко на практика. Сега Гордън щеше да се яви в ролята на неволен опитен плъх.

Двамата със Зонретис се вмъкнаха в камерата и сътрудниците им я запечатаха. После специално пусково устройство ги качи на кораба им, който щеше да я транспортира до определена точка, от която щеше да се осъществи изстрелването в свободния вакуум на космоса.

И двамата се страхуваха, че може би никога нямаше да се завърнат, но някои ги успокоиха, че това е единственият възможен изход. Все пак ги преследваха и трябваше да спасяват живота си.

След успешното изстрелване на вакуумната камера, която срещу допълнително заплащане, беше подсилена със специални слоеве сплав, те започнаха да се носят из нищотата на космическия вакуум.

Бяха облечени с изентиеви скафандри, произвеждани само на планетата Осония, за ентусиасти, които желаеха да осъществят далечни космически пътувания.

Знаеха, че времето в тази Антивселена върви наобратно и ако престояха достатъчно дълго, можеха дори и да се подмладят.

Разбира се напускането пределите на текущата Вселена не беше толкова проста и елементарна работа, а именно беше необходим двигател с достатъчно ускорение, който да преодолее границата между двете Вселени. Подобен антиматериален двигател беше в процес на разработка на планетата Осония, но всички единодушно се съгласиха, че Гордън и Зонретис са подходящи опитни мишки. Необходимите знания бяха имплантирани в мозъците им за отрицателно време. Но телата им трябваше да престоят няколко седмици в специален симулатор, където да наваксат годините през които очевидно бяха пропуснали физическите тренировки.

Достигане на първа космическа скорост, достигане на втора космическа скорост, достигане на трета космическа скорост – чуваха те в предавателя.

Елмбаум твърде много се беше притеснил, защото ускорението беше проблем. Те имаха достатъчно начална тяга при изстрелването, но сега можеше да възникне техническа неизправност.

Но впоследствие всичко мина гладко – като по учебник. Твърде много различни мнения се бяха изказали относно реалната им пригодност да оцелеят. Екип от учени ги беше натоварил да си водят специални записки, тъй като много неща можеха да се объркат. Специална апаратура записваше резултатите от полета.

Елмбаум беше започнал да проумява, че не парите ще бъдат в състояние да го спасят, а знанията какво да направи по-нататък. Докато тези малоумници скачаха от квадрант в квадрант, което дори и с приспаднатото субективно време, можеше да отнеме стотици години, Гордън беше избрал по-умен ход. По-късно нещата щяха да си дойдат на мястото или поне така се надяваше губернаторът.

Някъде обаче в така изградения план нещо определено куцаше и то много. Не можеше просто така да останат на новото място. Имаха ограничени запаси от храна и вода. Всичко трябваше да бъде изчислено. Щяха да престоят обаче за кратко. Антиматериалният двигател можеше и да откаже при евентуалното им завръщане и тогава те щяха да бъдат безвъзратно изгубени. И този път никой нямаше да ги спаси.

Преминавайки в новата реалност, те усетиха нещо странно. Обратно течащото време беше трудно да се опише, но там някъде имаше и още нещо. Спомените им бавно започнаха да се заличават, сякаш не бяха живели предишните си животи. Трябваше с мъка да се опитват, за да си спомнят. Това бяха твърде много проблеми, които бяха натрупани през годините, твърде много неизкупени грехове. Защо именно сега те щяха да бъдат “пречистени”? Какво се беше променило в крайна сметка? Никой никъде не им беше казал, че възстановяването на спомени, с което така се гордееха, нямаше да им помогне на новото място.

През съзнанието на Крис минаха някои финансови машинации, които той беше извършил под давлението на Гордън, жестоко ощетявайки работниците на рафинерията с техните заплати. Друг спомен също го “шибна” едва ли не в лицето, а именно злоупотребата с кевларит при изграждането на космодрума. Не биваше и да се пропускат някои нечестни сделки с профсъюзните лидери, които Гордън беше купил с неговото посредничество. Тези спомени бяха като множество светли точки, борбардиращи съзнанието им.

Гордън и Зонретис продължаваха да си стоят тихо и мирно в камерата. Тя продължаваше да се носи незнайно къде. Но някъде там нещо проблесна. Двамата впериха очите си в безкрайния мрак. Не беше космически кораб. Не беше отломка от астероид или нещо подобно, но имаше нещо странно в тази светлина. Тогава чуха Гласът! Това вече беше истинският Глас! Не онзи, който беше на Джейкъб Уолъс, направляващ синовете си и малката група приключенци на Марк. Този Глас беше от по-висш порядък. Това беше Вселенският Глас!

- Гордън няма къде да се скриеш! Престъпленията, които извърши нанесоха страхотен дисбаланс в цялата Вселена. Защо се опитваш да избягаш от съдбата си? И докъде мислиш, че ще стигнеш, правейки зло на другите!

Двамата с Крис ясно дочуха думите. В капсулата беше мъртвешки тихо.

- Ти се опитваш да избягаш от човешкото правосъдие. Но не можеш да избягаш от божието! – заплаши го Гласът.

Гордън не беше религиозен, дори беше по-малко религиозен, отколкото се полагаше на атеист. Но този път се стресна. Стресна се от дъното на душата си!

- Всъщност, Гордън, дава ти се редкият шанс да оправиш всичките бъркотии, които създаде и да изкупиш своята вина пред всички. Разбираш ли ме? Това, че времето е започнало да тече назад въобще не означава, че ти си невинен, нали така? Но, ако се разкаяш, тогава може би ще ти бъде простено. Може би!

Гордън слушаше внимателно, без дори да гъкне. Всъщност той не смееше и да диша.

- Те те търсят, Гордън, вярно е, че тук определено никога няма да те намерят, но ти трябва да решиш дали си човек с достойнство, който се изправя пред трудностите и ги решава, или си просто едно мекотело, бягащо от справедливото правосъдие.

Гордън не беше свикнал да му се говори по този начин. За да бъдем честни, това се случваше за първи път. В първия момент, страшно се ядоса. Той беше губернатор Елмбаум. Всесилният и всемогъщ вседържец на половината Зегандария. Дори и в друга Вселена, този факт си беше факт!

- Престани със своето упорство, Гордън, и погледни фактите. Ако аз повредя Вашия антиматериален двигател, Вие никога няма да се завърнеше успешно, където трябва да сте. Времето, вървящо наобратно, означава, че Вие ще се подмладявате, докато станете бебета…

- И после? – запита с ужас Зонретис.

- И после просто изчезнете! – спокойно им отговори Гласът.

- Искам да Ви спася именно защото сте толкова грешни и трябва да изкупвате толкова много. На Вас се пада една особена мисия. Ако ти, Гордън, изпълниш казаното, ще излекувам недъга ти, който сам си създаде в стремежа си да живееш вечно. Както виждаш – не губиш абсолютно нищо – настоя Гласът.

- Много ти е лесно – опита се да запази самообладание Гордън, - аз съм преследван на толкова много места. Трябваше да оцелявам, а е толкова трудно да запазя баланса през цялото това време.

- Разбирам те, Гордън, но твоето оцеляване не би следвало да е за сметка на оцеляването на толкова много други същества из галактиката. Заради твоята гордост и твърдоглавие загинаха прекалено много хора. Бих казал дори, че ти отдавна си преминал всяка възможна граница.

- Тогава защо си готов да направиш нещо толкова голямо за мен? – съвсем искрено го попита той.

- Заради твоята майка – леко трогнато произнесе Гласът.

- Какво общо има всичко това? – почти изкрещя Гордън. – Вече беше започнал да се обърква не на шега.

- Твоята майка всъщност е Беки Морингейл – произнесе най-спокойно Гласът.

Едва ли нещо би направило по-голямо впечатление на Гордън от това, което чу. Можеха да го гонят арханайци, дори и най-различни престъпници и авантюристи. Можеха да го гонят всякакви, но подобно твърдение не просто го унижаваше, а поставяше съществуването му под въпрос.

- Обясни ми! – процеди през зъби той.

- Няма нищо по-просто от това. Мигът, в който наблюдателите на планетата се рееха в небето, мигът в който Пол видя лицето на онази закачулена жена. Всичко това беше мигът на твоето зачатие като вселенско същество!

- Моля? – Гордън вече имаше чувството, че полудява.

- Просто Гласовете във вселената са от различен порядък, драги губернаторе. Наблюдателите арханайци, като най-древна раса, имат особени сетива. Те бяха определени от Висшият Съвет на Гласовете да следят какво се случва на Зегандария. А аз съм така нареченият Вселенски Глас. Беки влезе при лудите, които ти отритна, защото смяташ за ненужни и отне правото им на живот. На нормален и щастлив живот. Ти ги дамгоса съвсем незаслужено, само защото не се вписваха в твоите представи за съвършения град-държава. Те бяха инакомислещите, които просто бяха неудобни. Това, което Пол видя, беше просто част от картинката. Те вече намериха Джейкъб Уолъс, на когото аз пошепвах най-различни неща и му помагах да дава напътствия на всички онези, които искаха да променят нещата към по-добро.

- Но, чакай малко, те също не са напълно невинни. Те също водеха войни и също носят отговорност за много убити – заоправдава се Гордън, не толкова от подлост, колкото от вцепенение. Гласът като че ли го беше омагьосал.

- Гордън, въпросът тук не е за отговорност, а за разкаяние. Престани с твоите бюрократични термини. Макар и неволно, Беки Морингейл стана твоя духовна майка-хранител, при все че те мрази и вижда, че превърна планетата в бунище. Това е взаимовръзката между добро и зло. Би следвало да й благодариш, тъй като нейната милост и състрадание към една благородна кауза, макар и незначителна на пръв поглед, те спасява в очите ми. Иначе нямаше да има прошка за теб.

- Ами ако просто лицемерно се съглася? Тогава какво ще стане? – попита Гордън.

- Това също ще е за твоя сметка! Разкаянието трябва да бъде искрено. Това е всичко, което трябва да направиш – прошепна Гласът.

- Добре де, разкайвам се – произнесе не много уверено Гордън.

- А, не така – Гласът продължаваше да му говори спокойно. – Искрено означава, че и двамата с Крис ще започнете да помагате на онези, които гонехте и унищожавахте с бюрократичното си мислене. Тогава ти, Гордън, ще си герой в истинския смисъл на думата. И ще бъдеш излекуван от коварното заболяване.

Гордън наведе глава и заплака. Той беше искрен. Виждаше, че няма измъкване. Срамът беше породен от размерите на греховете му. Това беше твърде страшно. Крис виждаше, че стъклото на целия скафандър се беше изпотило и той почти не виждаше лицето на губернатора. Тогава за първи път си даде сметка, че може би той не е получавал достатъчно любов като дете. Иначе може би нямаше да бъде толкова жесток към всички около себе си!

^^^

Прекараното време в новата реалност, което бихме могли да наречем с термина антивреме, се беше отразило по особен начин и на двамата. Те се завърнаха от тази антивселена променени. Сякаш бяха спали дълъг и дълбок сън и изведнъж се бяха събудили. Крис, който беше финансовият мозък, осъзна, че Гордън трябва да реши какво да прави с парите си. Можеше да помогне много, стига да искаше. Той вече беше наясно със срамната тайна на губернатора и със смесения му произход, който той се опитваше да прикрие.

Гласът беше спазил обещанието си. Не беше повредил антиматериалният двигател и те се завърнаха безпроблемно. Това беше добрата новина.

Губернаторът беше крайно променен. Той реши да се завърне първо на Осония. Там беше в безопасност. Там бяха и парите му. На Себур Наг не беше толкова спокойно, защото там можеха да го намерят много по-лесно в сравнение с преди. От друга страна, трябваше да се вземе под внимание и фактът, че толкова много неща се бяха променили, докато ги нямаше. Преминаването от Вселена във Антивселена беше осъществено за първи път. Много учени щяха да напишат твърде много по въпроса. Гордън би спомогнал и за това. Сега той отново щеше да бъде знаменитост. Но по неволя. Беше се зарекъл да помага на другите. Това щеше да бъде занапред смисълът на живота му. Той просто беше тръгнал по лош път. Но можеше да се поправи. Можеше да промени живота си. Можеше и трябваше. Бяха преживели толкова много, а едва сега осъзнаваше, че истинското спасение е само на една ръка разстояние. Искаше се просто разкаяние.

Губернаторът се отби във едно от най-големите селища на Осония. На тази планета имаше цели шест космически колонии със статут на полиси. Във най-големият от тях Озин Тун, той направи нещо като възпоминание на жертвите. Местните го гледаха и се чудеха дали не е луд да дава толкова пари. Сметнаха това за куртоазия, но не беше. Гордън го правеше, защото искаше.

На олтар, направен от най-чист обсидиан, той постла елюрианови кожи, който обилно поля с кръв. Това беше по стара гуаронска традиция и скритият смисъл беше, че всичко отново се връща там, откъдето е дошло, тоест при майката земя.

След това освободи пленените арханайци. Те не можеха да повярват. Вождът им Езек Ру – вторият след Волтариан – гледаше с изумление. Арханайците изглеждаха малко саможиви, но под мъдрите им вежди, прозираха очи, пълни с тъга. Хората птици прегърнаха Гордън. Той падна на колене и поиска прошка. Сълзите му не останаха незабелязани. Арханайците се чудеха каква е причината за внезапната промяна, но бяха сигурни, че е искрена.

Толкова много съдби бяха поставени на изпитание. Гордън знаеше какво да направи и щеше да го направи. Този път беше решил да изкупи престъпленията си.

С част от парите той подпомогна всички тях. Изпрати на лечение представителите на тази раса, който бяха прекарали доста дълго време в затвора на Осония. Както беше известно, те бяха почти безсмъртни, така че прекараното време не се беше отразило кой знае колко много върху външността им. През времето, което Гордън и Крис бяха в Антивселената, на Осония се бяха сменили няколко поколения. Предходните жители не помнеха Гордън. Той вървеше из улиците на полиса. Майки, разхождаши децата си, го гледаха странно. Осония беше доста спокойна планета, така че на местните не им правеше впечатление дори и да се появеше някой странник като Гордън. Единствените, който го разпознаха само по име, бяха наследниците на онези охранители, който той собственоръчно беше избрал да пазят богатствата му.

Цялото имане на губернатора се съхраняваше в пещерата Тубур Ног. Там достъп имаха само шепа хора. Тази пещера не беше особено голяма, но от друга страна двасететте малки каверни в нея бяха складирали най-разнообразните ценности на управленеца. Той знаеше добре къде да съхранява имането си.

- Да натоварим ли богаствата Ви, сър? – козирува шефът на охраната му, който най-вероятно не беше роден, когато Гордън напускаше Осония.

- Разбира се, моето момче – любезно се изказа Гордън, усмихнат до уши. Сега усмивката му беше истинска. Той искаше да бъде добър и се опитваше да направи всичко възможно за тази цел.

- Може би ще отнеме малко повече време – смути се охранителят.

- Имате, колкото време е нужно – спокойно каза Гордън. – Никой не Ви препира.

Жителите на Осония бяха разбрали за намеренията на губернатора и за грандиозните му планове. Той беше поканен да изнесе реч. Жителите чуха с потрес неговите признания за ужасните престъпления, извършени на родната му планета. Вина за повечето имаше естествено Гордън. Статутът му на губернатор на планета и огромното му богатство му гарантираха лична неприкосновеност на Осония, но не и на Себур Наг, която беше в приятелски отношения със Зегандария. Трябваше да пипа внимателно. Не можеше да си позволи да го затворят или убият преди да изпълни мисията си.

Осония беше идеалната планета за създаване на семейство, което може би щеше да е добър избор при друг човек, но Гордън Елмбаум определено не беше средностатистически екземпляр. Толкова себичен човек рядко се беше раждал. Гордън понякога се ненавиждаше. И имаше защо.

Разкаянието, изразено от Гордън за делата му, беше взето под внимание от жителите на Осония. Все пак те бяха ужасени от различните престъпления и бяха съгласни, че губернаторът трябва да прояви морал и да изтърпи наказанието си в затворническа каторга. Те дори и не подозираха, че той беше един от създателите на Трудова колония 206.

Макар и да не му се оставаше твърде дълго на Осония, Гордън беше принуден от обстоятелставата да поостане още малко. Крис Зонретис беше дясната му ръка. Все още. Той също усещаше свой дълг да помогне.

На какво стана с Пейли. Джин Пейли, който също беше един от основните му съратници. Когато напускаха Себур Наг, адмиралът твърдо беше изказал становището си, че не желае да продължава с тях. При възникналия скандал, той беше извадил дори и личното си оръжие. Гордън не можеше да го остави жив естествено. И беше наредил да го удушат с парче кисон. Гробът му беше край едно китно селце-колония близо до Нарас Ту – столицата на Себур Наг. Сега чувстваше, че трябва да навести своя стар приятел.

След като уреди всички възможни формалности, губернаторът беше готов за заминаване. Беше повече от очевидно, че го очакваше с нетърпение. И имаше защо.

Преди да заспи, за първи път той скръсти ръце за молитва:

“О, Велики Мидриел, извърших толкова много грехове.

Знам, че не съм достоен да моля за прошка.

Ще се предам доброволно, но не и преди да оправя нещата.”

След това заспа. И спа като бебе.