14.07.2020 г., 11:13 ч.

Войните на Зегандария (Глава деветнадесет: Лудите) 

  Проза » Повести и романи
422 0 0
13 мин за четене

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТ: ЛУДИТЕ

 

“Когато един луд не може да бъде разбран от другите луди, той просто си остава един неразбран луд.”

Буковски

 

Добирането до клиниката не изглеждаше толкова просто. Трябваше да внимават за караули, разбеснели се цивилни, а не на последно място и призрачни войни – мародери, които върлуваха из града. Губернаторът им беше дал картбланш да правят всичко по свое усмотрение, но да овладеят положението.

Иронията беше в това, че това бяха елохиански пленени войници, помилвани и вербувани за неговата кауза. След подобна съмнителна “амнистия” можеше да се очаква всичко. Мегаполисът приличаше на пепелище, а допреди няколко часа представляваше сравнително приятно място за живеене въпреки грандоманската си атмосфера и лицемерен морал, при които вирееха само определени хора. За този кратък отрязък от време те успяха да минат само няколко преки. Но все пак най-накрая бяха отново пред въпросното болнично заведение. Доста странно, но то стоеше почти непокътнато, с изключението на леко окривената повърхност на един от синтераниалните люкове. Ударната вълна на микроклетъчните езониеви бомби не прощаваше дори на лудостта!

- Нали не мислите, че лудите ще ни се зарадват като скъпи гости? – осмели се да каже Хису.

- Давайте, докато караулът не е минал и да ни разстрелят на място като кучета. – добави Мийор напрегнато. – Нямаме нито секунда за губене!

Хидронната врата естествено беше здраво залостена и колкото и да чукаха никой не им отвори. Имитацията на дъжд продължаваше да се сипе над главите им. Кой знае защо изкуствената зловеща атмосфера не им направи никакво впечатление. Бяха видели малко по-рано много по-страшни и дори гротескни картини. Бяха станали свидетели на пълна липса на морал и отговорност към цивилното население на този полис от страна на собствените му войници, който трябваше да го пазят от врага. Нещо повече, които се бяха заклели да го правят! Какво още имаше да видят?

- Хей, Вие, покажете си електронните идентификационни карти! Или поне нарензиевите чипове на цивилни! И без излишни движения! – чуха изведнъж груб глас зад гърбовете си.

Хису понечи да се обърне предпазливо, но дори и това леко помръдване се стори прекалено рязко на грубия глас. Докато се опомнят, той падна покосен от няколко плазмени откоса. Наивното му детско личице бе загубило естествения си телесен цвят. Очите му бързо угаснаха, но той остана да лежи, подобно на немирно дете, свито на кълбо като котенце, което всеки момент щеше да скочи и да се затича в някаква посока, за да прави лудории. Всичко стана толкова бързо! Малкото телце тупна в калта почти без шум и сякаш мигновено се сля с околния сивкав и мрачен тон. Просто стана почти незабележимо, но ако някой се вгледаше в угасналите очни кухини, които бяха просто страшни, човек би прочел някакъв добродушен укор.

Останалите наскачаха в различни ъгли и се изпокриха, опитвайки се да се предпазят, с първичен животински инстинкт за оцеляване, като ранени животни пред заколение.

- Защо го правите толкова трудно? – плъзна се някакъв странен глас в мрака, изпълнен с лека досада. Лицето на собственика му обаче не можеше да се види.

Откосите бяха успели да ранят един или двама от студентите, но не прекалено сериозно. Но този път към плазмата бяха добавили и отровен газ зембран, който можеше мигновено да те убие. Разбира се войниците предвидливо го бяха разредили и той сега им причиняваше неистови мъки, въпреки повърхностите им наранявания по крайниците.

- За каква кауза се борите? – подхвърли гласът с едва доловима насмешка. – На Ваше място бих отстъпил и бих се опитал да моля за милост…

Внезапно някакъв шум прекъсна тези разсъждения. Празна бирена кутийка тупна в краката по посоката на гласа. Малко по-късно стар диван, който предизвика своего рода суматоха сред почти невидимите войни. Не бяха тренирали да ги замерят с дивани. Всъщност никой от тях през живота си не беше и виждал истински такъв.

Внезапно залостената хидронна врата едва-едва се открехна и Беки и Мийор, който се бяха притаили, недвусмислено видяха в нея спасение. Те скочиха! Веднага! Но Беки бе по-бърза и Мийор бе увлечен от инерцията й. Призрачните войни успяха да стрелят и единият откос лизна крака му. Изгарящата болка достигна до черепа му, а той усети някаква особена лекост и състояние на безтегловност.

Вратата се затвори. По-скоро се затръшна прекалено рязко. Щом се поокопитиха забелязаха, че ги гледа същата стара жена, която й беше направила своеобразното “интервю” по-рано предишния ден.

- Нали ти казах по-рано днес миличка, че рано или късно всички се озовават на втория етаж на Клиника “Сейнт Джоузеф”?– доста загрижено се беше надвесила над тях тя. – Но понякога това е единственият начин да си върнеш здравия разум.

Мийор, който не се чувстваше добре, просто припадна. Макар и да бе роден боец, болката в ранения му крак, убийствената умора и свръхнапрежение му дойдоха в повече.

 

^^^

- Не те обичам, Мийор – призна му откровено Сасия. – Ти не си мой тип. Аз съм влюбена в Родриго. Той знае добре какво прави. Но може и никога да не се върне от фронта.

- Не съм те карал да ме обичаш, Беки – някак странно запелтечи младежът, - просто ти предложих. Какво толкова?

- Всичко се промени за броени минути, а ти даже нямаш представа колко неща се случиха, докато беше изпаднал в безсъзнание заради болката. Трябва да внимаваш какво говориш. Лудите – те ни помогнаха – посочи някак неопределено с ръка тя.

Атмосферата в лудницата беше някак злокобна, но не и заплашителна. Просто странно мистична, тъй като цялата сграда беше запечатана отвсякъде и те се намираха като в консервна кутия. Беше доста сумрачно.

- Виж какво, ще забравя и ще приема, че твоите бълнувания са причинени от болката – добави тя.

Мийор стисна зъби. Нов конвулсивен спазъм го разтърси.

- А ако не се върне никога? – предпазливо попита той.

- Ако не се върне, ще се посветя на журналистиката. Обичам да информирам хората за това какво всъщност се случва. Няма какво да се лъжем. Нашият губернатор използва умело цялата ситуация, за да жонглира със съдбите на толкова много хора. Но рано или късно и той ще си получи заслуженото. Не се съмнявай – отмести леко темата на разговора тя.

- Беки, трябва да се махнем оттук. а аз дори не мога да стана. Ранен съм. Какво ще правим? Може да се каже, че нямаме и оръжие!

- Няма да те оставя. Ти спаси и двама ни. Дължа ти го, партньоре! Ти изпълни дълга си.

Този път Мийор не каза абсолютно нищо. И по-добре.

Лудите стояха мълчаливо вързани в техните болнични легла, които не бяха много далече от тях. Трябваше все пак да са нащрек. Тези хора толкова се бяха вживели в ролята си на болни, че вече играеха прекалено сериозно. Бяха направо опасни.

Госпожа Едуотър ги беше завързала предпазливо, защото бяха твърде много. Външни посетители бяха толкова рядко явление, колкото да падне дъжд насред пустиня. Тя си вършеше задълженията съвестно. И безропотно. В сигурността на собствените си легла, лудите щяха да се чувстват далеч по-комфортно, отколкото навън. Там в нормално гражданско общество, те просто нямаше шанс да оцелеят.

- Не съм си и представял, че има такова място в нашия град. И то под носа ни. Ама че работа! – промърмори Мийор. – Странен избор на спасение от реалността. Но онези призрачни воини сигурно все още дебнат отвън. Няма да се откажат, докато не ни хванат. А ние нямаме друг избор освен да се измъкнем. Става доста патова ситуация, както сме сврени в момента. Не виждам изход.

- Все ще измислим нещо – окуражи го Беки.

- Родриго е храбро момче! – подметна Мийор. – Бас държа, че са ги пратили за зелен хайвер, докато тези мародери безчинстват тук. Това е доста подло. – възмути се той.

- Какво да се прави? - съгласи се тя.

Двамата умираха от глад. Измъчваше ги и жажда. Трябваше да пийнат малко вода. И да утолят глада си.

Госпожа Едуотър беше доста любезна този път. И се стараеше да им оказва пълно съдействие, доколкото й беше възможно. Тя не само помогна в превързването на крака на Мийор, но и във дезинфекцирането на раната с най-обикновен риванол. Дори и в бъдещето никой нямаше да отделя средства за модерни медикаменти. Особено за луди хора!

Странното поведение на госпожа Едуотър можеше да се обясни донякъде и с факта, че сега оцеляването й зависеше до известна степен от странните им приумици да влизат в конфликти със мародерите, дебнещи отвън. Тя нямаше да отвори вратите в никакъв случай.

- Нямате голям избор! – отсече тя. – Ако излезете – ще ви разстрелят незабавно! Ако не – просто ще умрете от глад. Ние не можем да Ви храним. Ние храним лудите само с горенайски хирас и елендоранс. Това се откъсна от щедрото сърце на нашия губернатор и от бюджета на полиса.

- Тогава защо не ни предадете на онези негодници и направо да се приключва – отсече Мийор. – Няма какво да го протакаме. Предайте ни и толкова!

- Няма да го направя – заговори възторжено тя. – Вие първи погледнахте на моите питомци като на човешки същества. Вие сте пътя към тяхното спасение.

- Тази май се е смахнала съвсем. Ние се нуждаем да бъдем спасени – прошепна Беки. – Но поне може да бъде от полза.

- Няма ли някакъв заден вход или пък подземен склад? – додаде с надежда в гласа Мийор.

- Има нещо по-добро – каза загадъчно тя. – Но трябва да сте достатъчно смели, за да си го вземете. Трябва да си заслужите собственото избавление. То няма да ви дойде наготово.

- Разбрах – отвърна Мийор, - аз ще направя каквото се иска от мен и няма да ви бъда в тежест. С този ранен крак.

- О, не драги мой - някак наруши строгата официалност госпожа Едуотър, - ти просто не знаеш какво приказваш. Никой не е в тежест, докато има желание да оцелее. А дори и тогава, Бог няма да отвърне поглед от нас.

- Не съм сигурен, че ви разбирам – някак странно се изказа Мийор.

- Аз пък мисля, че ме разбираш отлично. Спокойно, всичко ще си дойде на мястото. Тази вселена не желае смъртта ни, но и не ни пази от гибел. Всъщност тя е доста безразлична към решението ни дали ще оцелеем или не. Но със сигурност ние избираме дали да направим живота си смислен – завърши някак твърде спокойно тя.

Навън продължаваше да бушува същата изкуствена буря, която беше самата гордост на губернатор Елмбаум. И имаше защо! Той беше отделил толкова много средства за поддържането на илюзията за нея. А нещата, както знаем, бяха много по-прозаични. Трябваше само да имаш правилната нагласа на съзнанието, за да ги видиш. Жалко, че именно това се струваше толкова странно на толкова много хора.

Трудно беше да бъдеш всесилен сред толкова тъга и отчаяние. Не беше лъжа, ако се кажеше, че много хора дори посягаха на живота си, без да се замислят. Госпожа Елмбаум беше свикнала с различни ситуации като прерязани вени, пръснати черепи и какво ли още не. Но все още изпълняваше работата си безропотно и съвестно.

Те слязоха в един приземен етаж, където всичко беше доста особено. Под лудницата имаше едно разклонение на онзи геотермален извор, който губернатор Елмбаум беше заповядал да взривят. На практика целият град се намираше върху него. Но това, което си струваше да се отбележи беше, че имаше и тайни тунели, които водеха извън пределите на полиса. И именно един от евакуационните тунели беше под Клиника “Сейнт Джоузеф”.

Нямаше какво да се лъжем, на нашите приключенци никак не им се понрави въпросния спасителен изход. Беше твърде опасно да се слиза на такава голяма дълбочина, още повече че те нямаха и истински защитни костюми. За щастие, трябваше да изминат не повече от няколкостотин метра и щяха да са извън пределите на полиса. Както е добре известно от физиката, топлината на такива извори се образуваше в резултат от разпада на естествени радиоактивни елементи, а когато температурата станеше прекалено висока, тя избиваше на повърхността като гейзер.

Това на практика би означавало моментална смърт.

- Е, пожелавам Ви успех – каза госпожа Едуотър, като сериозно лице не изглеждаше особено обнадеждаващо. – Вие имате реален избор да се измъкнете или да се сварите живи! Но поне е изход! Сега, затварям хилиоронния клапан и хидронната врата, която го скрива. Няма да можете да се върнете назад. Успех! И сбогом! Бяхте добра компания!

Двамата поеха сами в неизвестността.

Кой би предположил, че под руините на този полис се крие цяла сложна система от подземни тунели, при това с напълно естествен произход? Геотермалните извори бяха нещо естествено за планетата Зегандария, но се намираха на прекалено голяма дълбочина. Служеха като основен енергиен ресурс и представляваха почти безкраен източник на енергия. Това, което можеше да ги ориентира в тъмното, беше светлината на едно нищо и никакво изетиево фенерче, което Мийор беше взел случайно със себе си. То имаше някои особени физични свойства, като например светлината която се излъчваше от него, не се разсейваше както в добре известните фенери от далечното минало.

Внезапно те чуха шум от стъпки.

Губернатора каза да поставим повече експлозиви. – обади се някакъв особено стържещ и дразнещ глас.

- Какво толкова? Нали се изнася оттук! Какво му пука! – отвърна му първият глас. – Всичко си идва на мястото по един или друг начин. Нали така, другари! – обърна се доста приятелски към тях той. – Бъдете внимателни със заготовките!

Някъде далеч пред тях се чу звук от стоварване на нещо тежко. Езониевите детонатори определено си заслужаваше да бъдат описани. Те представляваха доста осъвременена версия на нещо подобно на капсул детонатор. Чувствителното взривно вещество се наричаше езон C213, а бризантния експлозив беше обикновен езон С206. Първият беше с висока чувствителност на въздействие, а втория – с огромна ударна мощ.

Губернатора си беше направил добре сметката какво прави. Безопасното му напускане на планетата беше гарантирано.

Двамата се постараха да минат незабелязано покрай мъжете. Беше доста опасно, тъй като вероятността да ги хванат беше огромна.

Мийор хвана ръката й. Беки не се отдръпна този път.

- На три. Скачай!

Успяха да се хвърлят в съседната галерия, където беше дяволски тихо. Мийор беше загубил фенерчето и затова продължиха в пълен мрак. Нямаше какво да се чудят накъде да вървят, тъй като мракът, който се стелеше пред тях беше черносин. Просто продължиха предпазливо в тъмното. В далечината се забеляза светла точка.

След още известно лутане бяха излезли от един почти незабележим отвор и пред тях се разстла необятното Еландонско поле, ограждащо Имградон. Бяха почти спасени! Приклекнаха и се втурнаха колкото се може по-далеч от този проклет град! Дано поне в неизвестността намереха спасение!

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??